0
1446

Петдесетница

Църквата на Светия Дух

Петдесетница отбелязва ерата на Духа, която усещаме как днес се ускорява, самата история ни изправя пред сетните си реалности.

„Пасхалната неделя, пише св. Атанасий Александрийски в Празнични послания, се разпростира по силата на трайна благодат в продължение на седем седмици – до Светата Петдесетница” (такъв е и точният смисъл на думата Петдесетница). Чрез възнесението Си Христос окончателно единява небето и земята. В това безмерно единение Духът може да снизходи с тайнствена всепълнота и „Петдесетницата” настъпва.

Това е подновяването и изпълването на библейския празник на жъненето[1]. Отците на Църквата са виждали Христос да поднася кълна на творението, позлатен от ясното слънце, от силния полъх на Духа.

Това е подновяването и завършекът на юбилейната високосна година, където на всяко половин столетие дълговете е трябвало да бъдат опрощавани, а робите – освобождавани. Християнската Петдесетница има стойността на уникален юбилей, чрез който човекът е въведен в Царството. Апостолите излизат като пияни от горницата, за да възвестят окончателната юбилейна година, където, както казва апостол Павел, ние не ще бъдем вече роби, а синове.

Това е подновяването и завършекът на дара на Закона в Синай. Гласът на Синай отстъпва място на Светия Дух, Който носи нов закон, вписан в сърцата ни.

„За вас е по-добре Аз да си замина[2] – казва Иисус в прощалното си слово пред учениците. – Защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя.” А св. Атанасий пише: „Бог стана носител на плът, за да може човекът да стане носител на Дух (pneumatophoros). Станал вследствие на грехопадението сякаш външен на човечеството, явяващ се най-често като буреносен облак, Духът става чрез Христос възможно най-вътрешноприсъщ на човека. Дотолкова, че четейки ап. Павел, ние никога не знаем дали думата pneuma обозначава тази тайнствена Личност, божественият живот, който тя ни съобщава, или духа на човека, който я приема.

Колко трудно е да призовем Духа, Него, скритния Бог, мълчаливия. Той е животът на живота, красотата на красотата, мълчанието в сърцето на словото. Той е във всеки от нас „без-основното”, августинисткият intus[3]. Неговата саможертвена любов отива дотам, че да няма собствено име – защото Бог е изцяло свят, Бог изцяло е Дух – а личността на Параклет[4] се заличава в светлината, която тя ни предава, доколкото тази светлина е източник на нашето най-личностно съществуване. Той е това движение към другия, което ни позволява да кажем, че Иисус е Христос, да дръзнем, заедно с Него и в Него, да назовем Бога abba, сиреч Отче, дума с детинска нежност, сиреч да разпознаем във всеки човек неговото битие, което е синовството. Така Той ни прави съпричастни на самия живот на Троицата, тоест на всепълнотата на Любовта. В Духа Троицата не ни е вече външна, ние сме съпричастни на този неизречим начин на съществуване, където личностите са неслитни, но неразделни, където „Едното е Три, а Трите – едно”. Нещо, което ние търсим носталгично, а понякога и трагично в нашите приятелства и любови, търсейки единството, където другият да остава различен и да се разкрива по-скоро като непознат, отколкото като познат. Нещо, което този живот – а животът е другото име на Духа – не престава да ни предлага.

И тъй, Духът на Петдесетницата идва да открои – или по-скоро да ни открехне – тайнството на личността. Христос превръща всички нас в Себе Си, в членове на тялото Си. Ала това сливане не е размиване, ако използвам един израз на Майстер Екхарт: на Петдесетница „явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях”,[5]както е казано в Деяния на апостолите. Възкресението разрушава стената на тревогата, в която нашата свобода се блъска до полуда; Духът просветлява отвътре тази свобода, Той я опложда като творческо вдъхновение, прави я способна да преведе съществата и нещата от живота, омесени със смъртта, към живота, примесен с вечността.

Така разбираме, че макар Духът да няма собствено име, Той има много лица: не само красивият лик на младите, където красотата налага своя отпечатък като призив, но и парадоксалната красота, която служението и вярата карат да бликне от сърцето въпреки упадъка и несгодите – да, царството на тези лица е Царството на Светия Дух, всички изображения на Петдесетница го засвидетелстват…

Петдесетница отбелязва ерата на Духа, която усещаме как днес се ускорява, доколкото самата история чрез своите планетарни и ядрени измерения, чрез празнотата, която я подкопава и в която въпреки това възраства жаждата за живот и общение, самата тази история ни изправя пред сетните си реалности. След рухването на християнските общества християнството започва наново с плодотворно смирение и така се отваря ерата на Богочовешкото.

Не става въпрос да мислим днес Бога срещу човека, както са се изкушавали да го правят в някои периоди на християнството, особено във времена на упадък. Нито да мислим човека срещу Бога – кой Бог – както е ставало често в бунтовни времена в модерна Европа. В Христовото богочовечество, пространство на Духа и свободата, божественото и човешкото се осъществяват едно в друго, „неслитно и неразделно”. Тъкмо от евхаристийната чаша Духът излива върху света. Всяко евхаристийно събрание е мястото на една продължаваща Петдесетница. Ролята на Църквата в тези времена, когато Петдесетницата тайно се ускорява, е да даде на този свят свободни, отговорни и творчески хора, способни да различават навсякъде и да дадат свобода на безмерния приток на Духа.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е от брой 121 на сп. „Християнство и култура“, който предстои да излезе.

Оливие Клеман (1921-2009) е френски православен богослов, професор в богословския институт „Св. Сергий” в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция” (1959); „Православната църква” (1961); „Византия и християнството” (1964); „Въпроси за човека” (1972); „Духът на Солженицин” (1974); „Отче Наш” (1988), „Христос, земя на живите” (1990), „Малък духовен компас на нашето време” (2008) и др. Предложената тук статия е от сборника „Христос възкресе” (2000).

___________________________________________

[1] Срв. Изх. 23:16.

[2] Иоан. 16:7.

[3] Богословието на св. Августин се структурира около двойката foris/intus – тоест външното (foris) и най-съкровеното, вътрешноприсъщото за душата (intus). Б. пр.

[4] В новозаветната традиция – Утешителят, едно от наименованията на Св. Дух. Б. пр.

[5] Деян. 2:3.

Снимка на главната страница – Георги Кожухаров, „Дневник“