0
754

Петър Вълчанов и инатът да си млад

Младежката лига

p4

Като режисьор винаги се е пазил от добрия финансов остров, който подменя удоволствието от правенето на кино. Защото киното е начин на живот.

МЛАДЕЖКАТА ЛИГА

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

p5Петър Вълчанов е роден на 15 май 1982 г. в Пловдив. Съдбата му на бъдещ артист е сякаш предопределена – негова майка е талантливата актриса Иванка Братоева, запомнена с много свои театрални роли, както и с участието си във филмите „Иван Кондарев“ и „На всеки километър“ (участва и в творбите на своя син „Семейна терапия“ и „Възкресение“); баща му е известният художник Вълчан Петров, прочут със специфично приказните си теми и маниер на рисуване. Работи заедно със своята съпруга Кристина Грозева, негов сценарист и съсценарист, човека, комуто има най-голямо доверие. Техният филм „Семейна терапия“ спечели през 2008 г. наградата Джеймисън на София Филм Фест, връчвана за късометражен филм. Други негови произведения са „Аварийно кацане“, взел на фестивала „Златна роза“ през 2010 г. наградата за най-добра телевизионна продукция, документалният „Притча за живота“ и др. Снима в телевизията, сериалите „Къде е Маги?“, „Стъклен дом“… Завършил е НАТФИЗ, но преди това е учил в Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ в Пловдив, което предопредели първия въпрос, който Митко Новков му зададе, започвайки своя разговор с него.

 

Какво те накара да замениш неподвижните картини на твоя баща с подвижните картини на киното?

Ами майка ми. Определено майка ми. Тя беше невероятна актриса и като дете първо исках да стана актьор. След това детската ми фантазия реши, че мога да стана и актьор, и художник, и като такъв да продавам картини, и да печеля много пари, и да си играя ролите на спокойствие (смее се).

А защо си искал да вземеш нейната професия, а не тази на баща си? С какво те омагьоса „актьорското майсторство“?

Знам ли? Има повече живот, повече емоция, движение… Вероятно е някъде в подсъзнанието. Иначе благодарение на това, че баща ми купи една видеокамера, при мен нещата катализираха към киното и по специално към кинорежисурата. Събирахме се с приятели и всяка година снимахме по един филм, в който всеки имаше поне по пет роли. Сега това остана само прекрасен спомен за детството ми. Мисля, че тази игра на правене на филми ми помогна много да реша какво искам да правя до края на живота си.

От тези пет роли за коя си спомняш с най-голяма носталгия?

Много са, но най-сладката ми беше режисьорската: да организирам съученици и приятели, да ги мъкна из града по гари и училища, в планината, да снимаме батални сцени (смее се). Да стопя чарковете на камерата и да търся сервиз, за да продължа продукцията… Да монтирам с едно видео и една уредба тайно вечерта, докато всички спят. И майка ми, и сестра ми, Бог да ги прости, много ми помагаха и играеха във филмите. Бяха и първите редактори на филма, а баща ми се явяваше продуцент (смее се).

p1

А в сладката режисьорска работа кое е най-сладко – организацията, ръководенето на актьорите, хрумките около сценария или монтажът накрая?

Много режисьори предпочитат определен етап, докато при мен всеки един е вдъхновяващ, вкусен и ми доставя невероятно удоволствие…

Казваш удоволствие, но по-горе спомена пари – ще станеш художник и ще печелиш. Но май тук, у нас, удоволствието от правенето на кино и правенето на пари от кино не са дейности, които се препокриват?

Ами да, така е. Но аз винаги съм се пазил да не се подведа в посоката да намеря място, което е добър финансов остров, за сметка на удоволствието от правенето на кино. Но за съжаление, тук пазар за кино няма. Подчертавам кино, защото има разлика между кино и комерсиално аматьорските опити за правене на бг блокбастъри.

А телевизионните проекти? Където да се съвместяват удоволствие и финанси? Ти си участвал в няколко…

Снимането на сериали определено е полезна за един режисьор работа. Разбира се, всичко зависи от драматургичната основа и формата. В работата по сериалите ми допада срещата с много добри български актьори и екип. Както и сроковете, от които си притиснат, защото ограниченията те правят по-сетивен, по-креативен и смел.

Има ли ограничение, което не те стимулира, а те блокира?

Когато имаш кофти драматургия и нямаш време (смее се).

Затова ли работиш със съпругата си Кристина, за да си сигурен в драматургичната основа?

С Криси работим съвместно като режисьори и сценаристи, защото хем сме много различни и много се допълваме, хем ни вълнуват едни и същи теми, сюжети, кино… Криси има много силно чувство към драматургията и актьорите, докато аз съм по-силен във визията. Настина е голям дар, че можем да работим заедно, това много помага, защото винаги в киното има риск да се заслепиш или да загубиш реален поглед за нещата.

Е, не може да не спорите… За какво най-често?

Ами не спорим много…

Сериозно?! Че нали в спора се ражда истината…

По-скоро винаги ни е трудно в началото и не че спорим там, ами просто този процес е дълъг и винаги сме настроени много критично към идеите, сценариите… Снимките някак минават по-лесно, особено когато си подготвен добре. Нямам предвид разкадровка, сториборд, а да знаеш защо правиш филма.

p2

Колко филма имате досега?

Официално имаме едни телевизионен, един късометражен, два документални и няколко реклами. Иначе във всичките ни студентски работи също сме работили заедно.

Май късометражното кино повече ви приляга? Или е така, защото за млад човек да направи нормален по метраж филм в български условия си е почти нереализуема мечта?

Ами да, така е! За съжаление, правенето на късометражни филми е по-просто, защото е по-лесно реализуемо. И защото там с инат и на мускули успяваш. А тук, след като стартирахме с проект за игрален филм, който беше отличен с награди на ниво проект и признат на Берлинале, Sofia meetings и Сараево, когато кандидатствахме с него в НФЦ, бяхме отхвърлени доста цинично и некомпетентно. Същото се случи и преди години с проекта ни за късометражния ни филм „Скок“, но въпреки това с много инат и мускули успяхме да се преборим за номинация на Европейските филмови награди. За съжаление, системата на филмопроизводство и финансиране у нас е доста тромава и не работи. Или по-скоро работи за джоба на няколко продуценти. Тук генерално не се правят филми, за да се правят филми, а се правят филми, за да се усвоят едни пари. Но за нас правенето на филми е заради правеното на филми и никога няма да се откажем.

Това ли е най-големият проблем – системата на финансиране и липсата на пари? А оценъчните карти? А идеите?

Да, нелепо е да имаш оценъчна карта относно сценария, разбита на: тема, идея, персонажи, драматургична структура, защото ако едно от тези неща не е окей, значи целият сценарий е слаб. Трябва да е един общ критерии: сценарий. И вече оценяващият да се аргументира защо не му харесва текстът, като се очаква професионална оценка. Абсурдно е да има критерий „жанрова определеност“ с точки между едно и пет и оценяващият да шляпне една двойка и в мотивировката да пише просто: „Драма“. Е, какво излиза, че драмата е слаб жанр?! Проблемите са много, но явно няма воля да се решат. Занимават се с петте процента[1]

О-о-о, петте процента хич недей ги омаловажава, защото ако ще се връщат, много продуценти, правили филм след филм досега, ще изреват на умряло…

Добре, съгласен съм, но като се замислиш, е абсурдно. Къде са били, когато са си подписвали договорите?! Продуцентите защо са ги подписвали при такива условия, нали са продуценти?! Защо тогава са приемали тези условия?! Но така де…

Това за неотказването много ми хареса!

Ами да, трябва да се борим!

И ние май като някакви активни борци…

(смее се) Да, да…

Как могат да се променят нещата?

Трябва да има воля и желание. Виж например абсурда с дебютите. Но никой не си мръдва пръста, защото явно няма финансов интерес. Сега е чудесно, че има квота за късометражни филми, само дано не го променят това изискване, защото е шанс за повече и най-вече млади автори да направят първите си професионални крачки, да натрупат опит преди големия филм. Още повече, че в момента късометражното ни кино е в добър подем. Разбира се, никой не спира и утвърдените вече режисьори да се пробват в късометражната форма. Защото късометражният филм не е игрален дебют, игрален дебют е първият пълнометражен филм с кинопоказ и така е навсякъде по света, само в нашия закон не е така.

Кажи за последния ви реализиран проект?

Имаме един документален филм направен, тепърва ще се ангажираме с бъдещето му разпространение и участие по фестивали. „Реки без мостове“ е заглавието му…

От младите ти колеги кои са ти интересни? От коя/кого очакваш филм, който ще те изненада приятно?

Има доста режисьори, но лошото е, че вече започват да излизат от категорията млади (смее се).

Е, до 35 все ще минавате за млади… Впрочем доста от тях правят сериали, включително и ти – там ли е спасението за младите български кинотворци?

Аз специално участвам като режисьор от време на време, но според мен там не е спасението. Това е комерсиален продукт, в който един режисьор може да упражнява професионалните си качества, може да пробва някои нови неща, дори да експериментира, но това не е кино. Същото се отнася и за рекламата. Спасението е правенето на филми.

p3

Е да, ама като няма финансиране, нито благоприятни условия за по-младите режисьори, какво правим?

Има какво да се направи, но няма воля от властимащите. Да се промени Законът за киното например, особено в частта му за дебютите, да се създаде Фонд „Кино“, да се промени монополът на киноразпространението ни… Алтернативата сериали, реклама, клипове е само залъгване, че правим кино. Едно от най-важните неща е да се увеличи количеството филми на година.

Това е напълно вярно, но нали една такава инициатива трябва да дойде от кинообщността? Да натисне тя за промяна в закона, за създаване най-после на този прословут Фонд и т.н.?

Ами да, трябва, но виждаш как постоянно само се говори. Правят разни експертни групи, но вече почти четири години няма никаква промяна. Съветът за кино се занимава само с петте процента, макар това да е казус, засягащ единствено продуцентите. А пък младите нещо не може да се обединим. Разбираемо е защо: сега е време за творчество, а не за похабяване на енергия в административни битки.

Но като няма административни условия за творчество?…

Да, да, нещата са навързани. Общи точки има, желание има… Впрочем, тъкмо младите намерихме в лицето на Марин Марчевски човек, с когото може да се говори, и хоп! – атакуваха го! Виждаш какво се случи… Той въведе квотата за късометражните филми, което е нещо много правилно и е в посоката на нашите идеи.

Ами защитете го! И аз, честно казано, не съм съгласен с начина, по който постъпиха с него!

Защитихме го в едно писмо. Но отпорът е голям… В Берлин срещнах много негови студенти и те изразиха възхищението си от неговата личност, а тук…

Може ли да се каже, че в кинообщността има противопоставяне или поне разминаване между млади и стари?

Тук разминаването и противопоставянето не е между млади и стари, а между желаещи да правят филми и желаещи да усвояват субсидии. Жалко е, че в повечето случаи битката не е да направиш хубав филм, а само да се класираш на сесията. Нататък никой не поема отговорност за филма и художествената комисия в това число. Ако се правят повече филми и се създаде благоприятна конкурентна среда, ще има успех. Виж Джеймисън, тази страхотна инициатива на София Филм Фест!… Тази година имаше деветдесет късометражни филма. А ако този модел се прехвърли в пълнометражното кино… Да се правят – хайде, не 90, но поне 15… Това е истината: колкото повече филми, толкова по-голям шанс за успех и утвърждаване на киното ни и у нас, и извън България.

Има ли все пак някой от твоите по-стари колеги, от които си се учил, на които си се възхищавал?

Винаги съм се възхищавал на моя учител Людмил Стайков, на таланта му, професионализма му, усета му за работа с актьорите, с драматургията. Любим режисьор ми е и Едуард Захариев. Също Георги Дюлгеров, Рангел Вълчанов, Зако Хеския, Бинка Желязкова, Емил Цанев…

А как посрещна новината, че твоят професор е сътрудничил на ДС? Или това мина покрай теб, без да те засегне? Впрочем, тези болезнени събития от близкото ни минало занимават ли, според теб, твоето поколение, или са по-скоро досадно ровичкане в отдавна преживени и поради това мъртви неща?

Темата с досиетата, според мен, е доста спекулативна, особено след толкова много години, след така наречената промяна (аз бих я нарекъл замяна). Така че не искам да нагазвам в тресавището. В киното тази тема е вече доста експлоатирана, направиха се добри филми и тук, и в чужбина. Що се отнася до моя учител… Той е мой учител и ми е дал много човешки и професионални познания, и аз му вярвам!

Кой филм повече харесваш на учителя си Людмил Стайков – „Илюзия“ или „Величието на хана“?

(Смее се) И двата филма си имат своите достойнства. Но най-любим ми е неговият дебютен филм „Обич“.

А чуждите? Кое е киното, дето ти е най на сърце?

Любимите ми филми са тези, в които авторите си играят, дриблират със смешното и тъжното. Определено старото италианско кино – Фелини, Скола, Моничели, но и грузинското. Данелия е един от любимите ми режисьори. Румънското кино… Един от обичаните от мен филми на новата румънска вълна е „Мечта за Калифорния“ (2006). За съжаление, режисьорът му Кристиян Немеску загива в края на постпродукционния период…

Все пак оптимист ли си за това как ще се развият нещата за младите в българското кино?

Иска ми се да съм оптимист. Ние, младите, имаме едно нещо, което ни води, и то е посветеността ни на киното и на правенето на филми. Ние не може да издържим и две години, без да направим филм. И ще правим филми с цената на всичко, защото за нас киното е начин на живот! Няма да позволим на хората, за които киното е само начин за прехрана и печелене на пари, да ни попречат!…

 

Още от Петър Вълчанов: „Семейна терапия“

 

 

[1] Изискване за връщане на 5% от получената държавна помощ, около което избухна скандал преди година. – Бел. ред.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияТурските сериали: модели за подражание
Следваща статияКога ще изключат Станишев?