0
732

Печалби и загуби

Димитър Бочев, фотография Емил Георгиев, Площад Славейков
Димитър Бочев, фотография Емил Георгиев, Площад Славейков

Когато приятелите ми са еднооки, аз ги гледам в профил.

Жозеф Жубер, „Размисли”

Обнародвано тези дни в родните медии, едно писмо на Георги Марков от средата на 70-те, за което аз знаех още когато то беше само намерение, ме хвърли обратно в онези смразени под суровата сянка на Студената война вълнения. Не само за Георги – и за мен писмото бе съдбовно. Съдбовно се оказа то и за адресата си Асен Мандиков. Толкова много съдбовност, сбрана само на няколко странички, си има свое обяснение – посланието на Георги коментира мястото на българоезичните западни радиостанции в многократните битки на тази дългогодишна война. И тримата бяхме мобилизирани, макар и като доброволци, в епохалния двубой. И тримата бяхме затънали от главата до петите в сюжета на писмото – докато за евентуалните съветолози, политолози и историци този сюжет бе само обект на изследване, за нас той бе себебиография, плът от плътта ни на изгнаници бе. Георги бе формулирал грабналото ни вълнение в думи, аз станах съпричастен като негов приятел, с когото той сподели замисъла си дълго преди да го осъществи, а Мандиков съучастваше като получател.

Адресатът не бе случайно избран, както не бе случайно и самото писмо. Като че ли предусещайки преждевременната си насилствена смърт, Георги заживя пестеливо – все по-малко, все по-малобройни и редки ставаха и случайните неща, и случайните хора, и случайните думи в наситения му живот. На невидимо пристъпващата към плътта му смъртоносна отрова Георги противопостави не телохранители и не дори предохранителни мерки – той противопостави единственото, с което разполагаше несъмнено: безсмъртието на смисъла. Изостряне на съзнанието, на себесъзнанието за същественото, за градивните елементи на битието бе непретенциозния отговор, който писателят даде на терора на палачите си. Тъкмо този отговор трасира колебливата граница между доброто и злото, тъкмо неговото присъствие не позволи (по строфите на един невероятен наш поет) на доброто и злото да се слеят, да прелеят едно в друго и така да обезсмислят всемира.

Някога, много, много някога, толкова някога, че никога напомня, малко след като атентатът над Темза прерасна в смърт, а смъртта – в безсмъртие, писах с много жал, но и с мъничко мъст, че безценна морална заслуга на Георги бе обстоятелството, че не позволи ожесточението, с което бе преследван през световете, да поквари и неговата благородна душа – той изобщо не го допусна в себе си. Ако тръгнеш да мъстиш, отговаряйки на връхлетялото те чуждо зло със свое собствено – казах тогава, казвам и сега – ти само умножаваш и нагнетяваш всеобщото зло под слънцето, натрупваш го и го завещаваш на знайните и незнайни потомци. Претопиш ли обаче, преработиш ли веднъж злото в себе си, без да го предадеш като възмездие нататък, ти спираш опустошителния му ход по дъгата на земята, прекъсваш щафетата, по която се предава от веки веков до веки веков от човек на човек, а 007 става безработен: той умее само да възмездява злото – не и да го трансформира като твореца в добро.

Надявам се, след като чрез бистрия спомен за Георги така горещо препоръчах прошката, да ми бъде простено и на мен това не съвсем лирическо отклонение. Пък и темата е сродена изначално, онтологически с прошката – щедростта, с която Георги се себераздаваше, подтиква към великодушие.

Свикнал да общува по други писти, съвременният читател ще се запита вероятно защо пък писмо. Епистоларният жанр бе негов избор, но само донякъде. А донякъде – и решение, наложено от битовите условия. В онези времена нямаше дори предчувствие за мобилни телефони и за персонални компютри, думата лаптоп бе напълно непозната, а интернета, който аз и до днес не владея подобаващо, и предчувствие не бе. Дори международното общуване по стационарния телефон не бе технически безпроблемно, така че най-благонадеждни си оставаха старите държавни пощи. Казаното обаче е само част от истината – останалата, по-съществената част се съдържаше в обстоятелството, че, колкото и сладкодумен, колкото и общителен и разговорлив да бе, Георги беше преди всичко писател. Той разказваше вълнуващо и живо с часове, неведнъж сме осъмвали с неговите безначални и безкрайни като легенди повествования и у дома ми, и у дома му, и по живописните кръчмици на „Клапъм коман” и „Клапъм саут”, и в „Стария град” на Кьолн, и в бохемския квартал на баварската столица „Швабинг”, но писаното, а не говореното слово бе негов елемент, само пишейки той бе в състояние да разкрие цялото великолепие на душевността си. Казано по-откровено, той бе роден, природен, физиологичен писател – пишеше с естествеността, с ненаситността и с неумолимостта, с която живее физически. Така че посланието му до Мандиков не бе изключение – винаги, когато е имал да споделя нещо съществено и с мен, и с останалите си задгранични приятели като Атанас Славов, като Семерджиев, като Христо Огнянов и Надя Кожухарова, Георги е предпочитал да го прави писмено. Под формата на поименно адресирани лични писма са дори някои от безсмъртните му есета.

Естествено е онези днешни читатели, за които западните антикомунистически централи и спомен не са, да се запитат защо тъкмо Мандиков е избраникът на Георги, след като двамата не бяха най-близки приятели. Който е вникнал в съдържанието на писмото, знае, че то би могло да бъде адресирано и до всеки друг граждански мислещ човек – и до цялото човечество, и до епохата ни би могло да бъде с чиста съвест адресирано. Съдържанието му предполага такава широка аудитория. Ако Георги го отправи тъкмо към Мандиков, това си има свои прагматични съображения. Които започват с обстоятелството, че Асен Мандиков бе не редови служител в българската емисия на РСЕ, а водещ редактор, от когото зависеше и характера, и политическата насоченост на нашата програма. И не само това. За разлика от много други колеги от по-възрастното поколение, Асен постъпи в РСЕ с една много сериозна ипотека зад гърба си. Неговото авторско кредо беше непоклатимо – още на младини той бе сътрудник на най-престижните родни литературни периодики като списанията „Мисъл” и „Златорог”, обединили цвета на българската хуманитарна интелигенция. Неговите есета и културно-публицистични студии бяха високо оценени и от РСЕ, което страдаше от хронически недостиг на професионални журналистически кадри и затова бе заставено да назначава и хора със съмнителна езикова подготовка – просто други нямаше на разположение. След деветосептемврийския преврат и последвалите масови погроми много водещи български журналисти и автори бяха физически погубени, други бяха затворени по следствени килии и наказателни лагери. А многото журналисти, които се себепоставиха в услуга на режима, Партията-ръководителка превърна в рекламни агенти, в глашатаи на идеологическата си пропаганда. Като такива те автоматично станаха част от елита, получиха безчет номенклатурни привилегии и невероятно високи за окаяния жизнен стандарт заплати и нямаха никакви причини да емигрират. Като легендарния д-р Фаустус те бяха сключили съдбовната сделка с дявола, бяха му предоставили на разположение душата си и тази им готовност бе щедро възнаградена. Житието на тези продажни журналисти бе персонализирано в образа на Кукумявката на Добри Жотев. След като Кукумявката си затваря очите за нелицеприятните истини и започва със своето кресливо „кукумяу!” да съобщава само лицеприятни обществени измами, битът ѝ се видоизменя по следния начин: Кукумявката получава „моментателно мощни усилватели, та силно да се чуват приятните съобщения”. И още:

Получи съответно
една тристайна клетка
и друга клетка-вила,
получи хеликоптер –
кому бе нужно всъщност
да си мори крилете…   

Така всестранно и щедро обезпечени, така къткани и коткани, така разглезени социално от еднопартийния режим апаратчици не бягат на Запад, не тръгват по каменистия път на изгнаничеството. На тях и под родните простори небето им беше до рамене, а морето – до колене, много от тях безпощадният паспортен режим не ги ловеше изобщо – те кръстосваха надлъж и нашир света официално, при това обезпечени с луксозни командировачни. За разлика от гражданите на демократичните държави, с недостъпния за простосмъртните задграничен паспорт в джоба нашите герои на деня консумират още една, непозната на западните им колеги наслада: чувството на превъзходство над туземните си сънародници, самомнението на избраници, на фаворити на мирозданието. А бяха фаворизирани само от една престъпна самозвана шайка властолюбиви палачи, наречена за куртоазия Политбюро. Което обслужваха лакейски и което лакейски ги обслужваше. Когато го съзнаваха ясно, това ги правеше циници. Когато не го съзнаваха, това ги правеше слепци. И в единия, и в другия случай обаче те предпочитаха да се наслаждават на ведомствените си привилегии под слънцето на мира и социализма, отколкото през девет земи в десетата да гонят по тънещите в мизерия и смрад бежански лагери Михаля. С лукса (граждански, ведомствен, битов) – учи Достоевски – се свиква неусетно и лесно – трудно се отвиква от него.

Ето как, макар и щедро финансирана (първоначално от ЦРУ, а впоследствие от Конгреса), още с основаването си на европейска земя американската радиостанция се видя заставена от обстоятелствата да разчита кадрово на останалите след Втората световна война на Запад млади българи, много от които по време на нацизма бяха студенти, но предимно в сферата на частните науки. Автори с езиковата култура и с литературната сетивност на един Мандиков или на един Христо Огнянов, да речем, бяха рядко и високо ценено от американските ни работодатели изключение. Думата на Мандиков тежеше както пред българското, така и пред американското ръководство на радиостанцията. Тъкмо затова след като дълго мислехме и премисляхме, решихме Георги да се обърне с писмо именно към Мандиков – не към мен и не дори към директора на българската секция Методи Захариев. По онова време аз вече познавах лично Георги от съвместната ни работа за Радио Гемания („Deutsche Welle”) в Кьолн, но бях постъпил в РСЕ само преди броени месеци и още не бях програмен редактор – такъв станах малко по-късно, след като въведох седмичната литературно-публицистична програма „Контакти”, която начаса се превърна в творческа територия на Георги. Разбира се, на базата на едно получено от Марков подобно писмо аз като редактор също бих могъл да се застъпя и да поискам да въведем в емисията си негова есеистична рубрика, моят глас пред ръководството обаче нямаше тогава необходимата ведомствена тежест. Оттук нататък обаче непредубеденият читател не може да не се запита: не би ли било по-естествено в такъв случай адресат на писмото да бъде не някой друг, пък бил той и Мандиков, а директорът на българската редакция? Отговорът не е елементарен. Бюрократично погледнато, навярно е така – ведомствената йерархия трябва да се съблюдава, пък и в крайна сметка решава директорът. Подобна логика би била оправдана, но само формално. Защото: Първо, структурите в РСЕ бяха така конципирани, че директорите на отделните национални секции не решаваха нищо – те само предлагаха, а решаваха свише американските директори на Радио „Свободна Европа” и Радио „Свобода” – много често, без дори да ги информират предварително. Не е тук мястото да разисквам доколко подобна система е демократична. Само мимоходом ще отбележа, че чрез тази строга йерархичност американският конгрес целеше да си обезпечи контрол върху трудните за контролиране многонационални излъчвания. За чиято международна политическа насоченост носеха отговорност не Асен Мандиков, не Георги Марков, не Методи Захариев и не Димитър Бочев, а американската държавна администрация. Но всичко това, както отбелязах, споменавам само между другото. Темата за регламентирането на нашите емисии така, че да бъдат те поставени в услуга на американската външнополитическа стратегия, заслужава отделно изследване, но аз няма да ѝ го посветя – скучно ми е да се занимавам с това.

Да се върнем обратно към съображенията на избора между Мандиков и Захариев. Тези съображения бяха преди всичко от психологическо естество. От онези събития измина почти половин век и вече мога да ги оповестя. Скрита цел на писмото беше да подготви почвата за въвеждането на една много сериозна и дългосрочна есеистична, литературна рубрика. А литературни начинания се реализират с литературни (не с политически) средства. Който е чел внимателно писмото на Георги, знае, че то печели не само с фактологическите си доводи, а и с живописния си език. И даже живописният език е неговото най-силно оръжие. Добър или лош директор обаче, Захариев не беше литературен човек – ведомствен, институционален човек беше. Дори когато по изключение няколко пъти в годината се прежалваше да напише по някой коментар на деня, а коментарът на деня беше гвоздеят на програмата, езикът му беше езика на „Работническо дело” – само политическата насоченост на текста му беше противоположна. Беше ни ясно като ден, че Захариев не само нямаше да оцени по достойнство езиковите качества на писмото – той нямаше и да ги забележи, нямаше да ги регистрира, защото нямаше необходимата за това сетивност. Докато Мандиков беше литературен човек, в неговите очи на есеист и художествен критик мотивите бяха не само политически като при Захариев, а и литературни – така нещата натежаваха. Сега вече и на слепеца би трябвало да стане ясна цялата технология. Писмото преследваше една користна в най-благородния смисъл цел – и ние я постигнахме. А ако някой се зачуди каква ли ще да е тази благородна корист, ще поясня, че тя действително съществува. Както съществува и престъпна безкористност – политическият фанатизъм и политическите фанатици го илюстрират черно на бяло. Стратегията ни беше една-единствена, но тактиката ѝ бе смесена: Георги пришпори мисията отвън, аз я подех отвътре, Захариев я подкрепи, макар и само политически, пред американците, пред които Мандиков пък я подкрепи и литературно – и така делото преуспя, както се пее в един европейски монархически химн.

Знам, съзнавам колко обидно и болно е, че дори автор с такъв потресаващ художествен талант като Марков трябваше да бъде налаган с усилие в една радиостанция, която никога дотогава и никога след това не се е радвала на текстове като неговите. Обидно и болно е и за слушателя, обидно и болно е обаче преди всичко за мен като програмен редактор, отговарящ за литературните и културни емисии. Въпросът е само подвъпрос на големия въпрос за отношението на технократичните общества към духовните ценности. Това е втора тема, която заслужава специално внимание. Този път ще ѝ го посветя, защото ми е интересно. Ще се наложи обаче да поизчакаме, защото сега перото ми върви по други пътища към други цели.

Доколкото са изцяло негово авторство, есетата на Георги са, разбира се, изцяло и негова заслуга. Като приноса на Мандиков и на Захариев, и моят принос е нищожен. Като техен редактор аз само съм ги получавал, въвеждал съм ги и съм ги извеждал от ефира с по няколко думи, без дори да ги редактирам. Много за редактиране нямаше – езикът му беше чист като сълза и топъл като плът. Тъй като бяха писани на механична пишеща машина (доколкото аз си спомням – „Ерика”, доколкото Любен Марков си спомня – „Оливети”), някоя-друга техническа грешчица все се прокрадваше изрядко по редовете. Често я оставях некоригирана – нейното наличие заземяваше автора, правеше го някак си съвместим с нас, простосмъртните.

Потеглих по редовете с намерението да се опитам да разкрия мястото на предаванията на РСЕ в гражданската съдба на сънародниците ни в НР България, както и ролята на радиостанцията за нас, работилите в нея изгнаници, както и ролята ѝ в живота на пръснатите по петте континента български емигранти. Възнамерявах да отделя специално внимание и на въпроса как гледаха на нас държавите и обществата на Свободния свят. Сега разбирам, че в един текст няма да се побера – ще се наложи да пиша и втори. Ако проследих така обстойно предисторията на мемоарните есета на Георги Марков, то е, защото в моите очи те са литературна класика и всичко, свързано с тяхното сътворяване трябва да се знае – както от съвременници, така и от потомци. А по стечение на обстоятелствата аз се оказах един от последните живи свидетели на онези така наситени граждански и духовно времена. Подобно свидетелство задължава – както морално, така и граждански, така и национално.

Малко, броени са наистина стойностните литературни мемоари в националната ни история. Имам предвид заглавия като „Немили-недраги”, която има и изявен мемориален характер, като „Записки”-те, като „Строители на съвременна България” на Симеон Радев, като „Безсъници”-те на Стефан Попов, като „С трева обрасли” на Атанас Славов, както и спомените на Христо Огнянов. Да премълча, че съм горд, че последните три творби (заедно с мемоарите на Георги) са излъчени по водената от мен за българския слушател литературна програма „Контакти” и до голяма степен по моя инициатива, значи да излъжа, премълчавайки. Далеч под равнището на споменатите творби остават латиноамериканските пътеписи на Борис Шивачев и Иван Аржентински, както и „Сенки от миналото” на Ефрем Карамфилов. Да ми прости Захари Стоянов, когото така високо ценя, да ми простят и така високо ценените от мен Вазов, Симеон Радев, Атанас Славов, Стефан Попов и Христо Огнянов, но начело на тази безсмъртна поредица аз поставям Георги Марков. Примирявам се предварително с всички неизбежни обвинения в субективизъм. Чувал съм ги и съм ги чел неведнъж досега, ще ги понеса и отсега нататък – не само защото съзнавам, че естетическите преценки са по своята природа безмерно относителни, а и защото става дума за приятел, а несубективно, обективно приятелство не съществува. Ако това не оправдава индивидуалното ми отношение, то поне го обяснява. На повече аз не мога да разчитам. Но повече не ми и трябва. Както се разбрахме още в началото на този неуравновесен текст, приятелството е поглед не в анфас, а в профил – и винаги в по-добрия профил.

Ларошфуко установи, че дружбата и мъдростта са най-прекрасните подаръци, на които човек може да се радва. В лицето на Георги аз получих и едното, и другото. Учудващо е само, че със смъртта му не ги загубих ни най-малко.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статия„Моделът КТБ”
Следваща статияСвръхвъзможният