0
315

Пешком по шара земен. За лириката на Румен Стоянов

О(т)звучавания VII

10papazov
Жорж Папазов

Поетът и преводачът Румен Стоянов окръгли 75 години, окръгли ги и едноименният публицист, създал хапливите есета в книгата „Летопис на клисавото време” (2015). Аз обаче искам да изрека похвала тук за поета, автор на „възпевите” и на другите лирически форми, побрали се между страниците на книгите му „Зрак” (2015)[1] и „Злак” (2012)[2]. И най-паче за първата от двете, най-новата.

Книгата „Зрак” възпява малкостта. Малкостта на повечето неща, които ни заобикалят, и на самите нас като малки същества. Благословената малкост на „околовръста” ни. Прави го във времена, когато мнозина мечтаят за междузвездни пътувания и живот на други планети; когато мастити научни прорицатели провиждат единствено извънземни шансове за оцеляване на човечеството. Тъкмо в тези времена лирическият Аз от „Зрак” прави стъписващото за мнозина признание: Не ме привлича нищо извън шара земен, син. / Никога не съм мечтал да летя между звезди, / да откривам, изследвам тела небесни. („Признание”). Вместо към „огромностите”  и реенето „из ледения, мъртвия всемир” той насочва погледа ни към онова, което често пропускаме в земното ни битие, за да напомни на всеки, който има поглед да гледа, че до голямото се стига чрез малкото; че истинското познание е в смиреното удивление на човека пред творенията; че то е възможно, когато сам той застане редом с тях – подобно на нов „Адам”, който е забравил имената им, та се налага да ги назове отново, да си ги „припомни”.

Когато застанеш с подобна нагласа пред – а най-добре сред – „околовръста”, става възможно чудото на „уголемяването” на света и на целия ти хоризонт, както се случва в стихотворението „Следдъждие”: […] не знам как, / но малкият ми околовръст / ей го нá голям, обширен, чак безкраен […]. В такива моменти чуденето, граничещо с благоговение, често е породено от някое създанийце и обикновено се излива в множество въпроси, на които то няма как да отговори словесно, но които помагат да (по)общуваш с него, да го усетиш по-добре, да се опиташ някак да го „класифицираш”, но не като учен, който веднага „хербаризира” своето откритие, а тъкмо като поет, който пита, за да премине отвъд непосредственото (биологическо) предназначение на създанийцето – на територията на възпяването. Нека видим как това се случва със стоножката:

Правоспособен пешеходец,
аз се чудом чудя:
как мърдаш бързо тридесет нози по двойки
без да се настъпват, удрят?
Съобитателко на моя селски дом,
начленена и скромнейша многоножке,
ловджийке нощна, сръчна,
бретовчедке на скрипята,
мъничко и живо, сухоземно корабче с гребла,
не ме питаш,
тъмнолюбке,
но ще кажа:
ти имаш тоже право на стихотворна почит:
по-висока, отколкото аз мога.

(„Възпев тридесет и трети”)

Присъствието на дребни живинки като стоножката, жабчето, змийчето и дори скорпиона (човек няма как да не се сети за „гадинките” в народната приказка за златното момиче) в лириката на Румен Стоянов не означава, че лирическият човек в нея пристъпва напред само с поглед, забит в земята, за да не пропусне/настъпи някоя подскачаща или пълзяща твар (в съвсем неутралния първичен смисъл на думата). Или че когато вдигне очи нагоре, забелязва единствено птици и, евентуално, светулки, с които разговаря (виж чудесното стихотворение „Румен към незнайната светулка”). В лирическия свят на „Злак” и „Зрак” са почетени и по-големите твари (например магарето, катърът), и найголемите творения, особено водните стихии – реките, морето, океанът. Те се появяват с неустоимото си присъствие в поезията на Р. Стоянов, спират дъха – неговия и нашия, но, според мен, в контекста на останалите стихотворения, морето и най-вече океанът остават белязани с двусмисленост. Какви основания виждам за това? Първото е автобиографично: със своята огромност океанът повече разделя, отколкото свързва; отвъд неговия необят се намира тази, за която толкова се радва и по която понякога тъгува лирическият Аз – далечната и близка на сърцето му Ана Каролина, „от плътта [му] плът”, малката му внучка в голямата Бразилия („Ана Каролина възраства”). И още едно, струва ми, се по-дълбоко основание: за разлика от повечето реки, за които става дума в „Зрак” и „Злак”, морето и океанът не могат да бъдат прецапани; те не се поддават на прекосяване пешком, а именно ходенето пешком е предпочитаното средство за опознаване на света в лирическия свят на Румен Стоянов. Въпреки другите споменати възможности за придвижване, които не бива да бъдат пренебрегвани, най-добре е земята да бъде обхождана, да бъде „вкусвана” с нозе:

Каква благодат свиша, поднебесна,
че Бог, в безкрайната Си милост,
е създал човека не вкоренен,
дървоподобен,
а с нозе,
сиреч повелята Му е да ги употребяваме:
вървим, пътуваме, обхождаме.
[…]
каква услада, чак блаженство
да крачиш
изтръгнал се от сивата убийственост на ежедневието и
застоя,
навлязъл в царство на обилни инаквости,
да избягаш от себе си,
че да намериш себе си…

(„Изповед призив към себеподобните”)

Ето защо съвсем закономерно е, че в самия край на „Зрак” е поместено сбогуването с вярно служилите и затова износени вече докрай „охлузгани и уважаеми / обуща” („Предметно-телесно”). Не сме се учудили и малко преди това, когато лириката на Р. Стоянов оплаква – не като „грях” или „прегрешение”, а като „опущение” и „угризение” всички необходени земни пространства, „места, / близки и далечни” – всички те са й скъпи, защото всички те заслужават да бъдат вкусени, но е очевидно, че това няма да има как да се случи („Не е, но”)[3]. Утешението на лирическия Аз за пропуснатите „безброй сгоди” е смиряващо: […] теша се, / че недокоснати / не ви опошлих […] (пак там).

На постигането на света чрез обхождането му съответства съвсем естествено една поетика, която бих нарекъл поетика на натрупването. Тя изразява идеята за постепенност в постигането на същините, за това, че до тях се достига не отведнъж. На равнището на езиковите средства, които предпочита, тази поетика се изразява чрез наслагването на синонимни съществителни, прилагателни, наречия (или други части на речта), често еднокоренни и положени едно до друго. Ярък пример за това имаме във вече цитираното стихотворение „Изповед призив към себеподобните”, където намираме следния синонимен ред, нарушаващ своята семантична посока едва в края си: пеш, пеша, пеши, пешком, пешачката, с хаджи-Пешовия файтон. Друг, леко озадачаващ синонимен ред намираме в „Мокра песен”: […] тъй далеч, далеко и далече / остана всичко неугледно и тромовато […] (подч. мое, К. М.). Сред многото подобни примери, характерни за лириката на Р. Стоянов, се откроява заглавието „Назад, надире и рачешката, мълком, мълчешком и мълчешката”.

Синонимичността, която имам предвид обаче, не се разгръща непременно синтагматично, последователно, тя е „разхвърляна” и парадигматично, на нивото на света на поетичните книги в неговата цялост – така е със споменатия в началото „околовръст”, който ще намерим и като „околовръстие” и като „околнина”[4]. Умишленото струпване на еднородни части на речта не води непременно до синонимни редове – не по-редки са случаите, в които става дума за възходяща градация от епитети, които се опитват постъпателно да стигнат до максимума на възможното казване за съответния предмет. Ще дам два примера. В по-горе цитираното стихотворение „Мокра песен” „бистрия[т], скоклив и плитък, слънчев ромон”, който се чува, е „тъй красив, упойващ, успокояващ, чак целебен” (подч. мое, К. М.). А ето пример и от все още нецитираното стихотворение „Но си те”, този път без употреба на усилващата частица „чак”, иначе характерна за края на подобни изреждания в поезията на Р. Стоянов: […] в безмълвие възземам се / към първичност, чистота и простолепие […].

Едно по-подробно изследване на поетиката на натрупването в лириката на Р. Стоянов би открило със сигурност и други особености, не по-малко значими от вече посочените (например не по-малко интересно би било да се позанимае човек с богатството от използвани глаголни форми). Важното е да се отбележи още веднъж: тази поетика на натрупването не издава някакво поетическо безсилие за точно назоваване на наблюдаваното, а е израз на смиреното допускане, че има същини, до които човек стига постепенно, пробивайки си път през различни – несловесни и словесни – дебри; израз е и на вярата, че все пак, в един или друг момент от развитието на творбата, непременно ще проблесне нещо от самата постигана същина. Смея да твърдя, че в повечето стихотворения прозирането в същината наистина се случва, макар често пъти то да е „замаскирано” с някакъв финал в народно-песенен стил, който ни казва смиреномъдро: откритието, което искам да споделя с вас, друг вече го е изразил по-добре от мен, но нейсе, чуйте го и от моята уста, щом сте посегнали към книжката ми. Например на финала на творбата, par excellence, за постигането на света чрез обхождането му – „Изповед призив към себеподобните” – се появява следното четиристишие: На чемшир порти / юнак похлопа, / юнак похлопа, / кон потропа.

Проблясването на същините пред очарования поглед на лирическия Аз със сигурност има общо със способността за детско, „босоного” преживяване на света. Струва ми си обаче, че – за разлика от творчеството на писатели като Бернанос, при които писането е мотивирано от това да останеш верен на детето, което си бил някога, – в лириката на Р. Стоянов самото постигане – вкусване на „околовръста” създава привилегированите мигове, в които Азът „става” дете, придобивайки онези характеристики на детското въобще, които го отделят от сухоучения, книжен, по правило тъжно-градски свят на възрастния. В подобни мигове усещаме най-осезателно живителните струи на обновлението, на първозданнната радост, на чистата наслада. Разбира се, въпросните мигове притежават своите автобиографични проекции и „засичания” назад във времето, но не те са изведени на преден план и не те се настаняват господстващо в съзнанието на читателя – важно е онова, което се случва в непосредственото „тук и сега”, а миналото е по-скоро асоциативният фон, на който се гради лирическото настояще:

[…] Босоходя си из пътя мек, безлюден
и каква сполука:
дъждовна щерка
изпънала се дълга,
мене чака,
може би отдавнашна,
или пък снощна,
ей че радост, от кога не съм газил локва,
трогнат гащите подпрятам,
влизам,
от бързане забравил едно здравей да кажа […]

(„Цамбур и джап”[5])

По-натам в творбата, вече очаквано за внимавалия дотук читател, ще се появи един от основните персонажи в света на „Зрак” и „Злак” – „жабéто”, уплашено от „грамаданестия навляк”. И така неусетно, четейки стихотворенията на Румен Стоянов, влизаме в досег с добротата на Твореца към нас, „разтворена” милостиво, като прегръдка, в творенията Му, отваряме се за нейните проявления – това или ще се случи и постепенно ще започнем да се задоволяваме с дадения ни за опознаване и обичане свят (което, в крайна сметка, е едно и също), или просто ще оставим настрана тези четива и ще продължим да търсим утеха другаде. А утехата, която ще намери читателят на „Зрак” и „Злак”, е следната: който приеме смирено дадения му за опознаване и обичане земен свят (под „свят” тук имам предвид цялото Божие творение), той ще получи неизмеримо повече, отколкото отхвърлящите го – в полза на някой утопичен социален експеримент например. Немалка част от това „повече” ще се случи още тук, в земния живот: в миговете, пълни с неизразимата радост, запазена за хората с детска, простосърдечна нагласа, като онази, която срещаме в Евангелията.

Все пак най-голямата радост в лирическия свят на Р. Стоянов не е отредена за отсамието, а за отвъдието (то обхваща не само отвъдгробовното битие, а невидимия духовен свят изобщо), над което лирическият Аз често си блъска главата, без и за момент да се усъмнява в реалността му или в блаженството, изпълващо стигналите благополучно в дома на Отца. Там именно той се и надява, че ще пребивава, когато дойде времето да рече „сполай” на „охлузганото” и „все по-износено” като старите обуща тяло, за да го остави и да литне духом нагоре, към вечните небесни селения („Предметно-телесно”).

Трябва да си призная, че когато наченах четенето на тези две книги – първо четох по-късната „Зрак”, а после по-ранната „Злак”, – имах известен проблем с поетическия  език, който ползва, гради и надгражда Румен Стоянов в своя лирически свят. „Умишлявайки” върху прочетеното, си дадох сметка, че проблемът ми идва от последователната употреба на архаични форми: принципно не съм техен страстен почитател, особено когато става дума за съвременна лирика. Но постепенно си дадох сметка и за друго: че преди резервите ми в това отношение са били най-силни, когато умишленото архаизиране на поетическия език е поставяло (почти) непреодолима преграда между творбата и читателя. Преграда, която той няма да е склонен да прескочи. Сега ми се струва, че лириката на Р. Стоянов, в своите най-добри образци (а повечето от тях намирам между страниците на стихосбирката „Зрак”) не поставя пред нас непреодолима преграда. Нещо повече: преодоляването на езиковия праг на двете стихосбирки доставя удоволствие – невинно, чисто. Друг е въпросът, че преводачът Румен Стоянов трябва да си е дал съвсем ясна сметка за едно: създадената от него поезия е непреводима. И макар това да важи в известна степен за всяка поезия, в неговия случай важи стопроцентово. Оказва се обаче, че поезията му притежава друго, неочаквано предимство, в родноезиковия й контекст – провокира прочелия я да създаде своя творба в подобен стил, т.е. стихотворение à la Румен Стоянов. Завършвам с един такъв опит:

Завихряне

Бърза безумието да се завърти,
не му трябва много време
тържествено да затръби
отново –
да затръби на кухо,
та чак празно,
гръмко, гръмовно, гръмовито –
да му повярват –
и вярват му.
И мнозина завърта то в такт –
хоро българско, световно ли,
додето бързеят ги завихри съвсем
и завлече в нищото.

Затова нека ние
другояче постъпваме –
да се включим във вечния танц на творенията,
с дъждовника и гущера, с жàбчето, даже змийчèто,
(и то майка има, смòковица дано е)
и в хор нестроен, но велелепен
дружно да захвалим
Виновника за нашто съществуване,
Невинния, умрял за нас
и Възкръсналия
да възхвàлим.

Иде Рождество.

 


[1] Стоянов, Румен. „Зрак“. С., ИК „Виджи – Виктор Гуцев”, 2015. Книгата е спечелила конкурс на Министерството на културата.
[2] Стоянов, Румен. „Злак“. Стара Загора, Изд. „Даскал Петър Иванов”, 2012. Книгата е спечелила конкурс на Министерството на културата.
[3] Като цяло оплаквателният модус, както и тъгуването, почти отсъстват в пространствата и на двете книги. Те са душевно ведри четива. Оплаквателно-тъжни интонации, „облечени” в хумористично–сатирични одежди, могат да се усетят – макар и косвено – в прозата на Р. Стоянов.
[4] Като опозиционни двойки поезията на Р. Стоянов въвежда и използва последователно два характерни за нея неологизма – „отсамие” и „отвъдие”.
[5] Добре е да се види и стихотворението „Нейде”, започващо по сходен начин.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

Предишна статияТълпата убиец
Следваща статияБабата, която хранеше гълъбите