1
1159

Пиеса за иките…
и за българите

Георги-Марков

„Единственото име на красотата е да имаш това, което са ти отнели насила. Да утолиш глада за свобода, за волност, за знание, за правото да бъдеш това, което си…” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Съвсем малко театрални представления са ни правили такова силно впечатление като „ИКИТЕ” – постановка на Международния център за театрални изследвания в Париж под режисурата на прочутия Питър Брук. Рядко съм виждал театър, в който форма и съдържание са обединени в неразривно цяло, където играта на актьорите изразява със свещена простота идеята на пиесата, а сгъстеният ритъм на режисурата пресъздава във всички измерения една от най-знаменателните човешки трагедии на нашето време.

Действието се развива в селището на иките, племе, живеещо някъде в Северна Уганда. Върху сцената е разхвърляна суха песъчлива пръст, която сякаш символизира безплодие. Подпорни колони създават илюзия за изсъхнали дървета, а натрупани в ъгъла колове и пръти ще послужат за изграждането на туземска колиба. На тази сцена, от която лъха студена действителност, са застанали шестима актьори. Те са трупата на Международния център за театрални изследвания. Но каква странна кръвна смесица са всички актьори. Само един от тях е с черен цвят на кожата – Малик Багаяго. Другите са твърде едрата, родена в Америка, полурускиня Мишел Колисън, малката, силно изразителна Мариам Голдшмит, родена германка с майка испанка, Андреас Кастулас – гръцки арменец, живеещ в Америка, Брус Майерс – смесица от всички раси, живеещ в Англия, и японеца Катсухиро Оида. Всички те са облечени без никакво външно старание да приличат на това, което ще играят – иките. И може би това е първото подсказване, че представлението не ще бъде само за съдбата на африканското племе. Пиесата започва с пристигането на антрополога Търнбул в отдалеченото от всякаква цивилизация туземско село. Един след друг го забелязват петте ики, които бързо очертават индивидуалните си образи и постепенно изграждат образа на племето. Всички техни отношения с антрополога произтичат от една-единствена идея: ХРАНА. Приятелски приветствувания, молби, лъжи, увещания, заплахи, измами, кражби имат за цел да изтръгнат от госта всичко, което може да се яде, което може да утоли убийствения глад. Но забележете, гладът не е отвън върху лицата, върху устните, гладът е някаква огромна празнина вътре, гладът в тази пиеса е отсъствието на нещо жизнено важно. Само след първите пет минути ние дълбоко вярваме на актьорите, че те са именно иките. Нещо повече, ние разбираме, че зад простата и жестока картина на глада стои нещо друго, което отличава този вид глад от всички познати бедствия на гладуващи народи.

Последователно и силно пред нас се разкрива картината на умиращото племе на иките, така както съдбата им е описана от антрополога Колин Търнбул в книгата му „Хората от планината”. Пиесата е пряка адаптация на тази книга. Иките, които са от номадски произход, живеят от много векове като свободни ловци. Ловът е главното им средство за изхранване. Но през 1946 г. правителството на Уганда обявява територията им за национален парк и резерват, като забранява всякакво ловуване, както и брането на диви плодове и зеленчуци. Наредбите на новата африканска цивилизация повеляват вековните ловци да станат обикновени земеделци. Но не е лесно с едно правителствено предписание да се преобрази кръвта и традицията на хиляди години. При нормални исторически условия подобна трансформация е траела от няколко века до няколко хиляди години. Но в нашия случай просто на иките се заповядва да престанат да бъдат това, което са били. Ето тук аз виждам най-голямата и чисто философска стойност на откритата от Търнбул и доминираща пиесата истина – че промяната, която ограничени теоретици или слепи идеолози изискват от цели народи, промяната, която се основава на преувеличеното определение за ролята на жизнената среда, промяната, която правителства и режими безпощадно налагат на разни европейски или азиатски „ики”, не може да се реализира, защото човек не се променя току-така. И ако се стигне до такава промяна, то тя идва не по планирани (умно или глупаво) рецепти, а по свой собствен, независим път. Пиесата за иките се оказва не толкова пиеса за глада, колкото пиеса за насилствената промяна.

Волните и буйни ловци не могат повече да ловуват, те трябва да захвърлят лъковете и стрелите си и да се превърнат в кротки, послушни земеделци. Това горе-долу е равностойно да заставиш казаците да станат астрономи и да замениш конете им с телескопи. Формулата на властниците, очевидно рожба на квадратна идеология, се оказва сляпа да види реалността на кръвта. И резултатът е глада – фактическото унищожаване на иките.

Ние всички сме чели и чували за много гладни трагедии. В историята на човечеството са записани ужасни страници на унищожаване на хора чрез глад в концентрационни лагери, в лагери за принудителен труд, политически затвори, следствени изтезания с глад или пък масови природни бедствия. Но пак подчертавам – гладът на иките и тяхното измиране от глад е нещо различно. То произтича от каноните на цивилизацията, чиито безчувствени ръце се наричат бюрокрация. То произтича от паспортни системи, разрешителни, надзиратели, охрани, забрани, полиции, наказателно преследване.

Иките гладуват и измират. Пред нас, на сцената се изпълнява тази черна театрална симфония на глада, която ни казва, че когато има глад, няма разсъдък, няма религия, няма удоволствие, няма любов, няма достойнство или морал, няма възвишеност, поезия, изкуство, няма нищо освен инстинкти и празни куркащи или свистящи стомаси. Оцелелите ики се дебнат един друг, та да извардят, когато някой докопа малко храна, за да му се отнеме. Когато ядат, те се крият като къртове, за да не ги видят другите. Докопали веднъж храната, те са жестоки, не желаят да я споделят с който и да е друг. Гладни деца ги гледат и преглъщат, но ненаситните стомаси отказват да им дадат дори остатъците. Ние имаме дори садистични шеги, когато на дете се предлага храна, а вместо нея се пъха в ръката му горяща главня. Всеки има интерес другият да умре, защото колкото по-малко останат, толкова по-голяма е вероятността да се преживее и намери храна. Някои от умрелите също биват изяждани. А всеки ден умират. Броят на племето се топи, свидетелства Търнбул. Но те не желаят да станат земеделци, нито пък искат да отидат в Судан, където ще им дадат храна. И когато случайно отидат там, те скоро отново се завръщат обратно, за да гладуват. Защото кръвта на вековете отрича насилствената промяна. Без лов родените ловци са мъртви. И този закон на вековете ги тласка към смъртта. Понякога те получават храна от международни организации и тогава в редки мигове виждаме на сцената как лакомията води до поболяване, до преяждане, припадане…

Антропологът записва всичко в дневника си, следи и регистрира съдбата на тия обречени хора. Поразява го пълното отсъствие на приятелство, семейни връзки, любов, привързаност, за които ние твърдим, че отличават човека от животните. И все пак, те се съпротивляват на промяната и глада и издържат дълго…

„Не сте ли били никога щастливи?”, пита антропологът, а старейшината отговаря: „Да… ние сме щастливи, когато ядем… и ние сме щастливи… когато ходим по нужда…”.

Щастието в този случай стои върху входа и изхода на стомаха. И при цялата тази жестока и грозна картина логично стигаме и до един момент на красота. Той се появява, разбира се, когато всички са получили храна, когато за първи път са сити, когато някак внезапно изчезва ужасът на гладната смърт. Тогава те лягат края огъня и започват да пеят някаква древно африканска, невероятна песен, която сякаш ни казва, че единственото име на красотата е… ХРАНА. А аз бих го превел малко по-иначе, че единственото име на красотата е да имаш това, което са ти отнели насила. Да утолиш глада за свобода, за волност, за знание, за правото да бъдеш това, което си…

Пиесата „Иките” завършва така, както започва. Търнбул си отива, а те остават в дългото безнадеждно чакане да живеят.

Бих нарекъл тази пиеса заради нейната форма „притча за глада”. Като глад в случая се означава убийствената липса на нещо съществено за човешкия живот. Твърде лесно човек би могъл да замени думата глад с думата терор или с думата робство, или безправие, или диктатура. Защото отраженията на глада не са далече от отраженията на терора, диктатурата или робството, а триумфът поради получената храна не е далече от триумфа поради получената свобода. Затова макар и доста произволно на пръв поглед, аз отнасям тази пиеса за глада на иките към глада на българите за свобода. Как другояче бихте могли да си обясните нестихващия стремеж на всяко живо същество у нас да пътува извън граница, как другояче може да си обясните глада на всеки български гражданин да притежава вещ, която другите нямат, как другояче може да обясните нравствената разруха, изчезването на човешките добродетели и любовта от нашия живот, борбата да се преживее за сметка на другите и оргията на властта… Цялата съвременна българска приспособленческа литература намира най-логичното си обяснение чрез думата ХРАНА. Иките се нуждаят от храна с малки букви, българите се нуждаят от храна с главни букви.

Това е една проста и жестока с простотата си пиеса.

Нямам ясна представа колко голям режисьор е Питър Брук. Мнозина го смятат за най-големия жив театрален режисьор. Може би това е така, може би не е. Но има едно нещо, в което съм сигурен – че той е истински творец. Уважавам дълбоко упоритото му търсене на нов театрален език, стремежа му да открива винаги нова театрална форма, съответстваща на всяко ново съдържание. Много творци в света най-често стават клишета на самите себе си. У Питър Брук вътрешните разлики са главозамайващи. Едва ли някой, който не знае, би могъл да повярва, че режисьорът на „Сън в лятна нощ”, „Марат-Сад” и „Иките” е един и същи творец. Сякаш Питър Брук не се бои, че с това, което прави днес, може да отрече това, което е правил вчера и това, което ще прави утре. В постановката си „Иките” той се е ръководил от една идея – да пресъздаде разказаното от антрополога Търнбул, което веднага го освобождава от амбиции за документалност или пък от диренето на външни художествени връзки и ефекти. Тънкото му усещане за ритъм води до увлекателно разгръщане на действието без при това да се ползва какъвто и да е външен, занимателен похват. Занимателността тук няма място. Голямата опасност при тази постановка е артистичното балансиране върху ръба на две пропасти – сантиментализъм и натурализъм. Но в цялата пиеса няма нито един намек за сантиментален момент и действието тече върху песъчливата почва, която се превръща в суров, безжалостен фон на живота.

Трябва също да кажа, че много рядко съм виждал такава великолепна актьорска игра. Това е един модерен, силен ансамбъл, който би направил смешни доста големи театри по света. Ако трябва да посоча имена, ще кажа, че японецът Катсухиро Оида пресъздаде блестящо образа на старейшината на племето. Винаги ще помня смайващата игра на Мариам Голдшмит в ролята на гладуващата и умираща жена. Безспорно пътуването, което Питър Брук е предприел с трупата из Африка за провеждането на театрални експерименти, му е помогнало много в усвояването на простата реалност на живота на иките. Тъкмо простотата го е довела до тази „притчоподобна” пиеса.

Нека в заключение отново повторя, че за мен това беше голямо представление. Но аз видях не само пиеса за глада на едно племе, но преди всичко пиеса за насилствено наложената на един народ промяна, която води до неговото гладно самоубийство.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияАз и моят Създател
Следваща статияКриле на желанията