0
5925

Пиле, змия, звяр и дюля

Петко Симеонов, Пиле, змия, звяр и дюля, издателство „Жанет 45“, 2019 г.

През лятото на миналата година издателство „Жанет 45“ представи на вниманието на четящите сборник с новели от Петко Симеонов. Не кратки новели, а пълноправни участници в този жанр със сериозен обем и в същото време със завидна плътност и концентрация на смисъла. И да, авторът е същият този Петко Симеонов, когото мнозина познават като дългогодишен сътрудник в Института по социология към БАН и като една от ключовите фигури при създаването на Съюза на демократичните сили. Иначе този опус на автора съвсем не е първият му белетристичен опит. Зад гърба си той има няколко романа, както и сборници с новели.     

Новата книга на Петко Симеонов носи заглавието „Пиле, змия, звяр и дюля“, а четирите понятия, които го изграждат, са и ключовите термини в името и в сюжета на една от четирите новели, съставящи колекцията.

Може би най-силното от впечатленията ми, родили се при постепенното навлизане в тъканта на първата от четирите повести, беше това за плавното и сякаш дори ритмично редуване на изцяло реалистично като съдържание и стил повествуване, от една страна, с метафизични или сюрреалистични мотиви и атмосфера, от друга. Така текстът зазвучава като разказ за действителни лица и действителни събития, разиграли се някъде в глухата българска провинция (оставена преднамерено анонимна, но и лесна за разпознаване заради податките в иначе измислените имена на селища и местности), в едно само щрихирано, ала идентифицируемо историческо време. Но заедно с това (и напълно синхронизирано) се получава и картината на една извън- и надвремева и магическа история. Ефектът действително допуска да бъде определен с помощта на понятието магически реализъм, а разказаните истории придобиват същността и духа на легендата или притчата, на приказката и на мита.

Последното е загатнато в самото заглавие на книгата. Защото пилето – птица, змията, звярът и плода (представляван тук от дюлята) са четири фигури с пребогата биография в митологиите и приказните светове на множество различни култури, както е добре известно.    

Мисля, че митологичният пласт на разказване и поражданото от него у читателя усещане са сред основните характеристики на пожеланото и постигнатото от Петко Симеонов. Но пак да кажа: новелите в тази книга имат и такава страна, която бихме могли без притеснение да наречем критически реализъм. Дори! Защото приказно-митологичното е така преплетено с нишката на социалната критика и на свидетелствата за облика на едно конкретно общество в конкретно историческо време, че в крайна сметка се получава именно внушението за притча с универсално значение. Защо не и за една мемориална алегория. А историческият хронотоп, за който говоря, е България от времето на Втората световна война, от петдесетте и шейсетте години, за да се мине сетне през Преустройството и се стигне до годините на Прехода и на съвременния ни безбрежен океан на пазарно предлагане, до световете на телевизионните риалита.

Тъкмо включеното в една от повестите заиграване с консуматорския профил на днешния свят и телевизионните риалити програми ми дава повод да отбележа и това, че Петко Симеонов се ползва майсторски както от сюрреалните и приказни мотиви, така и от сюжетни линии, в които иначе тривиални ситуации еволюират до сцени, проникнати от комичен абсурдизъм. Или по-скоро трагикомичен такъв, който може да бъде открит и в четирите повести.

Ще спра дотук с обговарянето на книгата в съдържателно-тематично отношение, защото се страхувам, че издаването, дори и много пестеливо, на моменти от разказаните в нея истории, може да лиши читателя от пълноценна наслада при общуването с текста. Тъй като едно от големите достойнства на това четиво е способността му да учудва страница след страница със своите неочаквани и тайнствени криволици. И значи, с творческата сила на автора.       

А иначе не бива да бъде пропуснато и това, че между отделните новели съществуват съдържателни връзки (не на нивото на сюжета, а в смислово-символен и стилистичен план), които, струва ми се, са послужили като основание четирите текста да бъдат събрани и подредени в една книга. Особеност, която ми позволява да кажа, че колекцията може да се разглежда и като концептуално единна.        

Що се отнася до стила, проявен от Петко Симеонов в тези повести, то характерни за него са богатата лексика и очевидно увереното и изкусно боравене с този материал. Поне на моя вкус отговаря това, че употребата на редки думи, диалектизми и архаизми, която трябва да даде вкуса на приказност и етнически колорит, е овладяна с чувство за мяра, предпазващо текста от изпадането му до нивото на фолклорно-битовата стилизация. Същата в наши дни неизбежно изглежда като насилие над езика и по-скоро отдалечава, отколкото приближава читателя до етнокултурните корени или среда.

Иначе авторът си играе открито със стилистични (и не само) препратки към писатели от по-близкото или по-далечно минало на българската литературна традиция. Всъщност тези културни закачки не горчат, оставяйки вкуса на суетно перчене с ерудиция, а напротив – придават на текстовете в сборника закачливата нотка на намигване, а и, несъмнено, на признато уважение към онези преди нас. Като към Пеньо Пенев например, поезията на когото играе едновременно ролята на философски референтен пункт и на лиричен герой в една от повестите.

Прочее, темата за тайнственото в дълбините на културното минало и за реалността на връзката с предците е една от доминантните тоналности в композициите на Петко Симеонов, включени в сборника. Нещо, което едва ли учудва, ако се има предвид казаното по-горе за мястото на приказното и митологичното в новелите на автора.

И още нещо за стила. Петко Симеонов работи активно с оригинални, странни метафори, често отвеждащи към неочаквани семантични коренища, които, естествено, гарантират на творбите му още по-висока изящност в регистрите на поетичната, магическата и (за сетен път) митологична музика.

Накрая ще си позволя и малка критична бележка, отнесена към един от елементите на тези своеобразия. Лично за мен изявеното при автора предпочитание към синтактични връзки, при които глаголът, прилагателните или атрибутивно употребените съществителни имена се изнасят пред подлога и стоят в началото на изречението, леко натежава на места. Очевидният стремеж да бъде наподобено по такъв начин епическото звучене на народния аед или рапсод е разбираем, но прекаленото му акцентиране лишава понякога разказването от прозаичността или суровостта, които (когато смисълът и контекстът го предполагат!) биха му придали по-голяма внушителност и монументалност. Веднага трябва да добавя, че това не важи за местата, на които Петко Симеонов демонстративно, но и фино пародизира възникналия в средите на българските комунисти още в първата половина на миналия век и станал по-късно типичен за партийната номенклатура стил на изразяване, целта на който е да имитира речта на съветските другари. Звучейки така чуждо и неестествено в българския, разбира се.

Завършвам кратко и категорично: „Пиле, звяр, змия и дюля“ е книга, която при цялата си увлекателност е награда за вкуса и критериите на всеки, който търси в белетристичните текстове нещо далеч по-дълбоко и далеч по-високо от четиво за развлечение или за прогонване на скуката. Над тази книга наистина е удоволствие да се мисли.        

На главната страница: Хънт Слонъм, Птици   

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияОнтологичната среща
Следваща статияНие, кавалеристите