0
2308

Пинкас Цукерман в София

Пинкас Цукерман с Оркестъра на Класик ФМ, фотография Иво Чупетловски

Честването на 20-ия сезон на Оркестъра на Класик ФМ радио продължава. За пореден път за два концерта пристигна Пинкас Цукерман – цигулар, виолист, диригент, камерен изпълнител и изтъкнат педагог. Първият концерт на 28 октомври беше в София, другият на 29-и в Пловдив, където забележителният музикант свири за първи път.
„Много съм щастлив, че отново съм тук, особено след периода на пандемията“, каза той. „В момента светът преживява трудни времена, заради военния конфликт в Украйна, но според мен е много важно да помним, че музиката е мощна сила, която ни обединява.“
Програмата на концертите включваше само най-популярни произведения на Волфганг Амадеус Моцарт – увертюрата към „Сватбата на Фигаро“, Петия цигулков концерт и Симфония №40. На бис цигуларят изпълни прочутата песен на Брамс „Лека нощ“, а като жест към малка своя почитателка поднесе цвете. Публиката с удоволствие се присъедини към предложението на цигуларя да пее заедно с него.

Първата среща на Пинкас Цукерман с Оркестъра на Класик ФМ радио е през 2006 г. След това е изявата им от 2014 г., когато беше солист и диригент. В тези концерти с него беше и съпругата му, виолончелистката Аманда Форсайт. През 2008 г. в България той гостува и със своя ансамбъл Zukerman Chamber Players.

България е честа спирка в концертния ви път. Какво откривате с всяко следващо идване?

Винаги откривам Даниела (Ханджиева) (смее се). Ние си говорим с нея на иврит. Днес за първи път видях Витоша. Много е красива. Идвал съм и преди, но винаги е било или късно, или рано сутрин, или е имало мъгла.
Една от моите студентки е българка, Сиси Пантикян, тя свири в оркестъра в Питсбърг. Бях загубил връзка с нея и когато разбрах, че ще идвам тук, писах на колега, който ме свърза с нея. Така че отново сме в контакт.

Разкажете за инструментите си. Всички знаем за вашата уникална цигулка, но как се случи с виолата?

Започнах да свиря на виола, когато бях на петнадесет години. Имах възможността да изпълнявам много камерна музика по време на  музикалните лагери с Иван Галамян и Йозеф Гинголд, който един ден ми каза, че трябва да започна да свиря на виола. Аз отговорих, че не мога да чета нотите на алтов ключ, но той ме окуражи и буквално след десет дни вече свирех. Оттогава не съм пускал виолата.
Като преподавател в моята над тридесетгодишна кариера съм горд с няколко мои ученици, които преминаха от цигулка на виола. Единият от тях е водач на виолите в оркестъра на Метрополитън опера, а друг е в Ню Йоркската филхармония.

Колкото до дирижирането, това се случи, когато бях на шестнадесет. Тогава разбрах, че музиката ще определя моя път. В Джулиард скул започнах да се интересувам и от оркестъра като свръхинструмент. Другият такъв инструмент е пианото. Като малък съм изучавал пиано, за да мога да усвоя хармонията. Обичам звука на оркестъра, обичам целостта в музиката и интерпретацията. През 1972 г. приех дирижирането като мисия, която продължава и до днес. Интересуват ме цялостната партитура, цялостното изпълнение, цялостната интерпретация.

Защо има толкова много вицове за виолисти, а за цигулари няма?

А защо не? Забавно е. За цигулари също има, но не са много приятни. Тъй като инструментът е по-малък, няма какво толкова да се каже за него (смее се). Но сега сериозно. Всеки цигулар трябва да може да свири на виола, да има опит с нея. Може би не чак да я изучава, но поне да хване инструмента в ръка, да посвири на него. Това важи особено при изпълнение на камерна музика и музициране с други хора. От огромно значение е да се тренира слушането на различни инструменти, да се погледне не само собствения щим, но и цялата партитура, защото това развива музиканта в дългосрочен план.

Кои са хората, които определиха вашето израстване като цигулар, виолист и диригент? Споменавате Илона Фехер, но само тя ли е?

Започвам на първо място с моя баща. Той беше естествено надарен музикант, цигулар. Изпълняваше клезмер музика. От най-ранна възраст му се е налагало да изкарва пари и да свири, за да изхранва семейството. Преди една година разбрах, че в нашето семейство е имало и други музиканти. Баща ми е имал още двама братя и те са били музиканти. Той никога не е говорил за тях. Вероятно защото споменът е бил много болезнен за него. Били са седем деца. След Втората световна война оцеляват четири. Познавах другите си чичовци и една леля. Всички бяха много музикални. Чичо Аврам можеше да изсвири всичко, свирукайки, дори най-трудната симфония. За жалост това приключи, когато един ден отиде на зъболекар. Майка ми също беше много музикална, въпреки че никога не е свирила на някакъв инструмент. Когато напуснах Израел на 14 години, тя ми каза, че вече няма син, защото той става част от света, но тя знае, че трябва да замина. Защо трябваше да замина? Заради Исак Щерн, който имаше визия за моето развитие, и заради обучението ми не само с него, но и с Галамян, изключителен професор, но и човек. Галамян имаше изключителна култура. Той е роден в Армения, учил е в Москва. Бил е арестуван, но през 1919 г. бяга в Париж. Говореше пет езика, но английският му беше ужасен. През 1937 г. отива в Ню Йорк. Развиваше най-доброто от школата на големите педагози като Леополд Ауер, Люсиен Капе. Погрижи се следващото поколение да има най-добра подготовка.

На двадесет и четири години станах преподавател и започнах да се интересувам от различни техники, и от възможностите на човешкия мозък, от паметта, от разпределението на функциите в лявото и дясното полукълбо. Когато баща ми получи инсулт и не можеше да свири пълноценно, тъй като дясната му половина и най-вече ръката му бяха парализирани, отидох да го видя. Той се придвижваше трудно. Един ден взех цигулката и го попитах дали иска да посвири. Той остана много учуден, но аз му предложих да държа цигулката, а той да тегли лъка. Така и направихме. Концертът на Менделсон беше негова визитка, бил е неговото спасение през трите години в Аушвиц (запява началото на концерта). Изсвири го перфектно и след като завършихме първите фрази, беше много щастлив. А аз веднага си помислих: „Как той направи това, в състояние на почти пълна неподвижност?“. Разговарях с много лекари, за да ми помогнат да разбера как се случва това, но никой не можа да ми даде смислен отговор.

Интересувате се от науката, както споменахте. Когато бяхте за последен път тук, разказахте за програмата, която използвате, за да бъдете в контакт с учениците си. Сякаш сте предчувствали, че дистанционното обучение ще стане част от живота на всички нас.

Когато със съпругата ми започнахме лятна музикална програма за млади артисти и транслиране на нашите уроци от разстояние, все се питахме: „Чуваш ли ме“, „Виждаш ли ме“. Сега има стрийм система LoLа (Low Latency), при която няма почти никакво забавяне. Преподавахме цигулка, виола, виолончело и пиано, композиция и дирижиране. Най-трудно е с дирижирането. Отнема повече от десет, петнадесет години един музикант да стане добър диригент.

С новите технологии днес светът по-обединен ли е? Пращаме апарати до Марс, а на Земята не можем да се справим с болестите, глада, войните, омразата.

Не, не се получава за жалост, така е. Но колкото до новите технологии, те само ни помагат. Господин Мъск е качил хиляди сателити, така че ни наблюдават непрекъснато. Сателитите са нещо прекрасно. Те преди бяха много скъпи, а сега контактите, които осигуряват, са с поносими цени. Сега има непосредствена връзка между изпълнителите и публиката, която се страхува да отиде в концертната зала. Ако така продължават да се развиват технологиите, скоро няма имаме необходимост от мобилни телефони.
Колкото до нас, музикантите, ще изчезне всякакво забавяне при контактите ни. Ще можем и виртуално да свирим и да си говорим без всякакво прекъсване. Ние буквално влизаме в домовете на хората и можем по най-прекрасен начин да общуваме с тях. Но все пак нищо не може да замени срещите на живо и с публиката, и със студентите.

Изпълнявате и творби от съвременни композитори, а има и такива, които пишат за вас. При предишното гостуване специално отбелязахте името на Малкълм Форсайт, бащата на съпругата ви, от чийто творби се възхищавате.

За мен е важно не колко съвременни произведения съм изпълнил, а тяхното качество. Важно е не само да търся качествени произведения, на които да правим премиера, но и такива от традиционния, по-стария репертоар. За мен са писали композитори като Кшищоф Пендерецки, Пер Норгард, Оливър Кнусен. А когато ме питат защо правя премиера на съвременни произведения, казвам, че когато нещо е качествено, то трябва да бъде изпълнявано. Има и моменти, в които се налага да направиш това по задължение. Изпълнявал съм произведения, писани по поръчка, но ако някое от тях не ми е харесало, не съм го свирил повече.

Пинкас Цукерман с Оркестъра на Класик ФМ, фотография Иво Чупетловски

Пинкас Цукерман е роден в Тел Авив през 1948 г. Свири от малък, но едва срещата с Исак Щерн през 1962 г. определя пътя му. Заминава за Ню Йорк и работи с Иван Галамян. Дебютира през 1963 г. в Ню Йорк. Първите му записи са от 1969 г. с Концерт за цигулка на Чайковски под диригентството на Антал Дорати с Лондонския симфоничен оркестър и Цигулковия концерт от Менделсон с Ленард Бърнстейн и Нюйоркската филхармония. Те поставят началото на блестящата му звукозаписна кариера с над 100 албума, 21 номинации и две награди Грами. Цукерман свири на цигулка от 1742 г. на Гуарнери дел Джезу „Душкин“. На този инструмент в известен период е свирил Фриц Крайслер, а след това е била на Самуел Душкин, американски цигулар от полски произход. Цигулката е с Пинкас Цукерман от 1989 г., когато я купува.
През 1970 г. цигуларят се насочва и към дирижирането, изнасяйки концерти с Английския камерен оркестър. През 80-те години е музикален директор на Камерния оркестър Saint Paul, а от 1999 до 2015 г. ръководи Оркестъра на Националния център за изкуства на Канада (NACO) в Отава. През есента на 2021 г. Пинкас Цукерман се присъединява към Симфоничния оркестър на Далас като артистичен ръководител и главен образователен съветник за следващите два сезона. Голямо внимание Цукерман отделя на работата с млади музиканти. Повече от 25 години той е председател на Изпълнителската програма в Музикалното училище в Манхатън. Ангажиран е в престижни учебни институции в Обединеното кралство, Израел, Китай, Канада и др. Сред известните му ученици е често гостуващият у нас Юлиан Рахлин.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.
Предишна статия„Народният“ танцува „Фиеста“
Следваща статияКак се живее така!