Италианският актьор, автор, театрален и кинорежисьор Пипо Делбоно гостува на „Варненско лято” и Световен театър в София със спектакъла си „Орхидеи”.
Театралното кредо на Пипо Делбоно най-кратко може да бъде формулирано с крилатата фраза на Теренций „Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо”. В изкуството му (той е актьор, автор, театрален и кинорежисьор) не съществуват табута: в неговите спектакли има голота, говори се откровено за смъртта, страданието и болката, сред изпълнителите на сцената е бивш пациент на психиатрията, улични актьори, доскорошен бездомник, човек със синдрома на Даун, а глухонемият Бобо е талисманът на театралната компания на Делбоно и звезда в повечето негови постановки. Филмът „Кръв” (2013), който проследява бавната смърт и последните издихания на майката на режисьора, заснети с мобилен телефон, предизвика крайни реакции и обвинения, че превръща болката в порнография. „Истинската порнография е навсякъде около нас – по телевизията, в театъра, киното, политиката, изкуството и религията”, гласеше отговорът на Делбоно.
Няма реакция, която театърът на Делбоно да не предизвика у зрителя. Спектаклите му те трогват и смазват едновременно; те зашеметяват с ударната си сила, покъртват те с крехката си красота. Хипнотичните му творби са по-скоро ритуал, отколкото чисто представление, и всяка една от тях се превръща в събитие. Те са отчасти театър, отчасти танц, донякъде карнавал, донякъде музика и е трудно да бъдат категоризирани. На тяхната мощ е подвластна дори скептичната критика. През 2009 г. наблюдавах как претъпкана с театрални специалисти зала във Вроцлав, Полша става на крака и френетично аплодира, разтърсена до сълзи, неговия спектакъл „Този див мрак”, вдъхновен от едноименния роман на Харолд Бродки. Делбоно беше във Вроцлав, за да получи Европейската награда „Нови театрални реалности” (сред удостояваните с нея са Питър Брук и Ариан Мнушкин). На следващия ден откъсът от „В очакване на Годо”, изпълнен от Делбоно и глухонемия Бобо, ме вкара директно в света на Бекет. Нещо, което нито един „професионален” спектакъл не беше успял да направи дотогава. „Усещам театъра в себе си, той е като топка в стомаха ми, като някакъв израстък там, който непрекъснато се увеличава и разклонява – каза по време на разговора ни Делбоно. – Мога само да се опитвам да моделирам това чувство, както скулпторът прави статуя. Да го превърна в нещо. Защото театърът е болест. Неизлечима.”
Това не е само гола фраза – Пипо Делбоно знае какво е да си неизлечимо обречен: 15 години боледува от СПИН, стигал е на крачка от лудостта. Твърди, че срещата със смъртта е променила живота му за добро. „Вече мога да говоря за смъртта през музиката, през танца, чрез литературата. Но докато съм на сцената, аз не мисля какво съм преживял и преодолял. Това за мен вече е роля, творчески акт и мога да контролирам напълно емоцията. Не търся ефекта на психологическия театър, напротив – съзнанието ми е напълно свободно, докато играя.”
Спектакълът „Орхидеи”, с който Делбоно гостува на XXIII Международен театрален фестивал „Варненско лято”, също тръгва от едно много лично преживяване – смъртта на майка му. Режисьорът е търсил в него усещането за загубата на нещо съвсем конкретно и в същото време усещане за театър, усещане за представление… За целта Делбоно впряга различни медии и театрални практики: театър, танц, кино, фотографско изображение. Всичко това е размесено в естетически коктейл, който е едновременно помпозен, но и вглъбено интроспективен.
Пипо Делбоно (1959) е роден във Вараце, Италия. „Пътят ми към театъра не беше прав като магистрала – каза ми във Вроцлав. – По него имаше много криволици, даже остри завои. Най-напред тръгнах от музиката, от танца, от тялото. Главно от тялото. Не съм завършил театрално училище и когато реших да правя театър, най-големият проблем се оказа собственото ми тяло. То ми поставяше граници, спъваше ме и не ми позволяваше да изразя онова, което чувствам. Усещах се пленник на собствената си физика. Затова реших да се занимавам с източни танци и акробатика. Страшно трудно и мъчително беше… Но когато най-сетне го овладях, пред мен сякаш се отвори някаква врата. След като тялото вече ми се подчиняваше, можех да прокарам през него всяка емоция и който и да било текст. Едва тогава бях готов да се изправя пред Шекспир и Бекет. Вече ги усещах със стомаха си.”
Въпреки че е известен из цяла Италия, Делбоно предпочита да работи в чужбина, за да преодолее ограниченията на театралния контекст в страната си. Според него държавата умее само да консервира, не и да обновява. Красивите театри от началото на XIX в. не са пригодени за танц, поезия или визуален театър, само за класически пиеси, а тяхната традиционна архитектурата не допуска разнообразието.
Желанието да прехвърли бариерите – на тялото, жанровете и географията – го отвежда в Азия; там изучава танцови и актьорски техники в Китай, Индия и Бали. Работата му с Пина Бауш обаче е това, което променя генерално неговите възгледи за сценичните изкуства. И макар в сърцето си да е човек на театъра, едновременно с него Делбоно снима филми, поставя оперни спектакли, пише. Документалният филм „Война”, заснет по време на неговото турне в Израел и Палестина 2002 – 2003 г., му носи престижния сребърен „Давид на Донатело”.
Подобно на спектаклите му, театралната компания на Пипо Делбоно, с която са свързани всичките му постановки от 80-те години на ХХ в. насам, също трудно се поддава на категоризация. В нея е 77-годишният Бобо, когото Делбоно среща в психиатрична клиника през 1996 г. Бобо по рождение е глухоням и с микроцефалия; 45 години от живота му са минали в психиатрията. Джанлука Баларе, бивш ученик на майката на Делбоно, е със синдром на Даун. Мършавият Нелсон Ларича дълги години живее като клошар. (И тримата ще ги видим в „Орхидеи”.) Всички тях Пипо Делбоно нарича свое семейство. „Когато срещнеш човек като Бобо и откриеш чрез театъра светлината и родения артист в него, тогава е очевидно, че театърът е променил живота му по някакъв начин. Сега той е пълноценна личност. И както театърът промени Бобо, така и Бобо промени театъра. Всъщност какво означава театърът? Хората правят театъра това, което е. Театърът е изображение на живота. Той е поезията на живота.”
Когато във Вроцлав синът на Тадеуш Кантор му връчваше наградата, той каза, че театърът на Пипо Делбоно е против смъртта. „Много драго ми стана от това определение – сподели после Делбоно. – Според мен обаче не само театърът, но изкуството въобще е съпротива срещу смъртта. И не казвам това само защото аз съм устоял на смъртта чрез него. Ние охотно забравяме за смъртта и затова не можем да говорим смислено и искрено за нищо друго. Човек никога не трябва да забравя, че тя върви редом с него – тогава живее живота си по различен начин.”
Спектакълът „Орхидеи” ще се играе на 5 юни от 19 ч. в Младежкия театър, София и на 7 юни от 20.30 ч. на Сцена „Филиал” във Варна.
