0
8897

Писателите и Пражката пролет

„Поставени при невъзможни за творчество условия, чешките писатели не само не спряха да пишат, не само не приглушиха гражданската си отзивчивост, но започнаха най-активна борба за промяна“. Един от последните текстове на Георги Марков, прочетен по Би Би Си през август 1978 г. Публикува се за първи път.

Човек едва ли би могъл да намери по-сполучливо музикално въведение към темата за десетата годишнина от нашествието в Чехословакия от Концерта за виолончело и оркестър на Антонин Дворжак в изпълнението на Мстислав Ростропович и Кралската филхармония в Лондон. Не само защото е от Дворжак, но защото беше изпълнен в „Роял Албърт Хол“ от Ростропович тъкмо по време на нашествието и именитият изпълнител тогава беше освиркан от публиката в качеството му на съветски гражданин. Всеки може да си представи как се е чувствал Ростропович в онзи момент, който може би е предопределил бъдещото му поведение и го е накарал, доколкото може, да демонстрира, че не всички съветски граждани стоят зад насилническия акт на своето правителство.

Тази музика връща и мен десет години назад, към събития, които едва ли някога бих забравил. Бях ходил в Чехословакия много пъти по разни поводи и главно във връзка с преводите на мои книги и пиеси. Литературният обмен между Чехословакия и България беше доста оживен, макар че откровено казано нямаше много неща за превеждане. Все пак бях щастлив да работя с такива сериозни преводачи като Хана Райнерова, Карел Мара, Милош Войта и други. Атмосферата в Чехословакия в първата половина на 60-те години не се различаваше съществено от тази в България. И ние, и те имахме Съюз на писателите, командван изцяло от партийната бюрокрация, и ние, и те работехме в непрекъснати стълкновения със захаросаните канони на социалистическия реализъм, и ние, и те бяхме под изтощителния натиск на автоцензурата, и ние, и те имахме богати писателски почивни дворци, тлъсти хонорари, купища привилегии и звания, които доста успешно преграждаха писателските погледи към истината за живота. Както ми е трудно да направя някаква разлика между Димитров и Готвалд, така ми беше трудно да направя някаква разлика между Новотни и съответното българско ръководство.

Без съмнение през цялото това време и в двете страни имаше писатели, които водеха мълчалива и постоянна борба за разкрепостяването на литературата от феодални партийни догми, за истинска вярност към живота. В Чехословакия първият голям подем беше появата на чешкото филмово чудо. Струва ми се, че то беше първият топъл лъч, предвестник на настъпващата пролет.

Затова в известна степен бях изненадан от картината, която се откри пред мен, когато през лятото на 1967 година пристигнах в Прага. Годишното събрание на Съюза на писателите започна със знаменитото сблъскване между тях и човека на Новотни – секретаря Хендржих. Не можех да повярвам на очите си, когато на събранието беше зададен въпросът – кой е поканил Хендржих да присъства там и какво право има той да бъде неканен гост на писателско събрание. Тогава запомних завинаги имената на писатели като Вацулик, Кохоут, Клима и други. За мен и за други гости на Прага изгонването на втория секретар на ЦК на Чехословашката комунистическа партия от залата на писателите беше революционно събитие, което надхвърляше нашите тогавашни представи за смелост. Ние не можехме да си представим същото в България. Изгонването на Хендржих се превърна в символ на изгонването на партията от литературния живот, на изгонването на лъжата, с която писателите бяха задължени да пълнят произведенията си, на изгонването на изкуството, деградирало до евтина партийна пропаганда. Последвалите изказвания на писателите, за които впоследствие цял свят научи, не оставиха никакво съмнение, че всичко това не беше случайно. Но аз можах да доловя силата и дълбочината на този пролетен процес не толкова всред писателите, а отвън, на улицата, всред народа. В паметта ми се е запазило усещането за магическа атмосфера на всеобща възбуда, на разпалено брожение на духовете, на някакво всеобщо вдъхновение, в което никога преди не бих повярвал. Ние винаги бяхме смятали чехите за хора прекалено реални и прекалено пресметливи, за да приемем в един момент, че те се бяха превърнали в народ от поети. Тъкмо тази хаотична, всеобща и неясна поезия предшестваше стъпките на Александър Дубчек. И пак, когато той пое властта, поезията направи от него символ на надеждата. Това вълнуващо чувство човек можеше да срещне по „Вацлавски намести“, из уличките на „Старе место“, в театрите, в младежките клубове, в телевизията, в радиото, в кръчмите. Нещо ставаше в Чехословакия.

Не зная друга страна, която с такова възхитително единство да е преживявала по-вълнуващи моменти на радостно предчувствие. Като че идваше денят на дългоочакваната амнистия и хората-затворници живееха само с онова, което те вярваха, че ще намерят отвъд стените. Дори нормалният човешки скептицизъм и цинизъм се беше стопил пред прага на всеобщата илюзия. Никой не знаеше точно какво ще стане отвъд стените. Достатъчно беше, че няма да има повече стени.

През това лято на 1967 година аз виждах промени на всяка крачка. По театрите се играеха пиеси, за които ние в София не можехме и да мечтаем, телевизията и радиото изведнъж изгубиха своя досаден до смърт съветски първообраз, цялата чешка литература поемаше по нов път, път на истински писатели, а не организационни мижитурки.

Струва ми се, че тъкмо в тези дни започна голямата и истинска връзка на писателите с обикновените хора. Завиждам и винаги ще завиждам на чешките писатели за онова, което започна през лятото на 1967 година.

Уви, то беше обречено да живее само една година.

От София ние слушахме по радиото отчаяни апели за помощ, докато танковете стъпкваха цветовете на пролетта. Съюзът на чехословашките писатели беше разтурен за години напред. Самите писатели бяха пръснати като пилци и им беше отнета всяка възможност да пишат. После започна познатата обработка на всички. Посоките бяха ясно определени. Едната водеше към масата с предишните лакомства, тлъстите хонорари, богатия, удобен живот на партийно парвеню, медали, звания, награди. А другата – към търкалянето на бурета в бирени фабрики, чистенето на нужници и автобуси, нощно пазачество в зоологическа градина, изхвърляне от дома, забрана за публикуване, арести, затвори, побоища. Човек трябва наистина да е герой, за да пренебрегне не само лакомствата на първата посока, а за да поеме по втората посока.

Вацлав Хавел като общ работник в бирена фабрика, 1974 г.

За онзи, който е бил в Прага и е видял Чехословашката пролет, не може да има съмнение коя посока щяха да изберат чехословашките писатели. С няколко много редки изключения всички ония, които стояха начело на пролетта, ѝ останаха верни. Връзката, която се беше вече създала между тях и обикновените хора, не само не изчезна, но явно се задълбочи и разви, както обикновено се свързват хората, когато се изправят пред общо нещастие. През тези десет години ние бяхме свидетели на най-последователна съпротива на писателите и интелигенцията срещу волята на окупаторите и собствените колаборационисти. Поставени при невъзможни за творчество условия, чехословашките писатели не само не спряха да пишат, не само не приглушиха гражданската си отзивчивост, но започнаха най-активна борба за промяна на вътрешната същност на „статуквото“. Сигурно нямат брой отворените писма, апели, прошения, написани и подписани от чехословашките писатели.

Немислимо е да не свържем движението „Харта 77“ с дейността на чехословашките писатели. Имената на Павел Кохоут, на Вацлав Хавел, Милан Кундера и десетки други станаха имена на национални герои.

Същевременно тяхното творчество се обогати. Тук искам специално да спомена великолепните художествени качества на пиесите на Хавел. Ние познавахме главно „Градинско увеселение“ и „Меморандум“, но каква сила се появи в едноактната му пиеса „Аудиенция“. Тъкмо съдбата на носач в бирената фабрика изглежда е довела Хавел до ново и болезнено разбиране за обречеността на обикновения човек в тоталитарната държава.

На Вацлав Хавел не само принадлежи един от първите подписи под „Харта 77“, но и много открити писма, от които според мен дълго ще се помни знаменитото му отворено писмо до президента Хусак. В него Хавел заяви:

От страх да не загуби своята работа, учителят преподава неща, в които не вярва. От страх за своето бъдеще ученикът ги повтаря след учителя. От страх да не би да не се позволи да следва, младежът става член на комсомола. От страх за тяхното препитание, положение и перспективи, хората отиват на събрания, гласуват всяка резолюция или най-малкото мълчат… Рядко една обществена система е предлагала такова широко поле за безпринципните и безгръбначни хора, готови да вършат всичко в тяхната борба за власт и лични печалби, на родените лакеи, готови на всяко унижение и стремящи се по всяко време да пожертват близките си и своето собствено достойнство, за да се подмазват на тези, които държат властта.“

И по-нататък:

Ако нито един-единствен чешки роман не се е появил в книжарниците през последните години, роман, за който с чиста съвест би могло да се каже, че обогатява нашите представи за света, това сигурно няма обществено значение. Но кой знае как тази пропаст ще повлияе на духовния и нравствен климат на идущите години. Какви могили от мистификации трябва да бъдат сринати!…“

За да могат да творят, чехословашките писатели трябваше да се приспособят към наложените им от окупаторите условия. Системата на „Самиздат“ беше приложена с успех. Беше усвоен в голяма степен езоповският език на алюзии и алегории, за да може все пак да се пише открито онова, което никога не би било допуснато. Едно есе върху австрийската цензура през XIX в. неминуемо наложи сравнения с днешна Чехословакия. Цяла една истинска национална култура се разви, въпреки желязното менгеме на Държавна сигурност. Писатели се събират по домовете си, за да четат свои творби, устройват се частни изложби, частни концерти, играят се пиеси в домашен театър, кипи цяла дейност, която, макар и да няма широка публична основа, има своето съществено значение. Въпреки преследванията, тази подземна култура продължава своето съществуване.

Чехословашките писатели остават верни на своята пролет.

На главната страница: Павел Кохоут (в средата), Вацлав Хавел (крайният вдясно).

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияАбсолют
Следваща статияПриказки за непослушни деца