0
690

Писатели се срещат със закона

georgi-markov

„Законите в България не важат за онези, които могат да си позволят безопасно да ги пренебрегнат. А такъв лукс могат да си позволят само тия, които по начало стоят над законите“. Есето е четено по „Дойче веле“ през 70-те години на ХХ в.

От тази година и кориците на списание „Септември” са ликвидирани. Блестящата му синя повърхност вероятно ще се зачете за актив на редколегията и главния редактор, които са използвали гланца, за да внесат хармония между хартия и съдържание. Но ония, които все пак се опитват да прочетат редовно списанието, може би ще се сблъскат с поговорката „Променил се Илия – пак в тия”, защото, покрит със син гланц или червен гланц, с шоколаден станиол или мека кожа, Илия си е все Илия. Поезия или проза, очерци или пътеписи, критика или публицистика, снимки или картинки – човек не може да се отърве от чувството, че всичко това е производство на един и същ Илия, което се римува с „не по врат, а по шия”.

И за да не изглеждат необосновани подозренията ми за гланцираното единство, нека отбележа, че в книжка първа под заглавие „Повелите на юлския пленум” е отпечатан разговор, станал в редакцията на списанието между главния прокурор на Републиката Иван Вачков и писателите Атанас Наковски, Божидар Божилов, Герчо Атанасов, Йордан Радичков, Мирон Иванов, Никола Инджов, Симеон Султанов и главния редактор Владимир Голев. Нека мимоходом отбележа, че тази форма на колективни разговори върху актуална тема стана особено популярна, ако ли не и единствена в българския обществен живот. Вече се проведоха куп разговори за нравствени теми, в които най-характерното беше надбягването по перваза. Ако някой не знае какво значи надбягване по перваза, достатъчно е да прочете информацията, за който и да е от тези разговори. Като че единствената цел на разговарящите другари е да не засегнат По никакъв начин естеството на темата, за която разговарят. От друга страна, колективността на тия разговори като че предоставя най-добро защитно средство на всеки участник, който може щедро да прехвърли горещия кестен в ръцете на друг.

Разговорът започва съвсем сериозно. Владо Голев обяснява, че причината да се покани главния прокурор на Републиката била във факта, че при него „се събират голяма част от отрицателните прояви в нашето общество”. Писателите искат той да им разкаже за най-характерни отрицателни явления от социално-нравствен характер, като се засегне въпросът до каква степен закононарушенията и престъпността са онаследени от миналото, и до каква степен някои съвременни фактори влияят върху тях. Между престъпленията Владо Голев постави т.н. „Потребителска психика” и бягството на младежта от физическия труд.

После главният прокурор и главният редактор стигат до една главна мисъл –  че литературата и прокуратурата имали общи проблеми, които разрешавали с различни средства. Това гениално откритие поне на мен ми се видя много странно, тъй като ми е трудно да сложа в едно гърне Шекспир, Гьоте, Достоевски, Ботев и Вазов и да кажем товарищ Вишински. Последният би могъл да бъде чудесен обект на литературно внимание, но едва ли някой може да се съгласи, че прокурорските проблеми и тия на Лев Николаевич Толстой са сходни.

Оттук нататък цялата сериозност на срещата между главен прокурор и писатели изчезва и разговорът се превръща в нещо като взаимно будалкане или обикаляне по перваза. Така главният прокурор определя, че престъпността в социалистическата страна идвала на първо място от буржоазното наследство, след това от идеологическата диверсия (част от която е международният туризъм) и накрая от нерешените проблеми на самата действителност. Тук той подчертава, че все пак не бива всички причини да се търсят в миналото, както не бива за всичко да се обвинява настоящето. След това ни се казва, че в страната имало закони за всичко, но хората ги заобикаляли или извъртали. Когато говори за хората, главният прокурор явно има предвид гражданите, които по йерархичната стълба заемат място от средата надолу. Малко по-нататък той охотно разказва за борбата срещу крадците на череши в някои селища по време на черешовия сезон, за мобилизирани групи, които да пазят черешите и за обиск по пътищата, за да се види кой е брал и кой е крал череши. От важността, която главният прокурор отдава на краденето на череши, излиза, че прокуратурата е хванала бика за рогата.

Но писателите не остават длъжни на главния прокурор в своето разпознаване на важни престъпления и изобщо на престъпността. Божидар Божилов и Йордан Радичков дълго говорят за нарушителите на уличното движение, за тия, които паркирали на забранени за спиране места, без никой да смее да им каже нещо. Но кои са тия граждани, които си позволяват такива волности? И прокурор и писатели знаят много добре за кого става дума, но нито той, нито те дръзват да споменат, защото тук нещата отиват доста над черешите. Всеки път, когато в този разговор се докоснат съществени престъпници и съществени закононарушения, разговарящите моментално изпадат в дискретност и наричат ​​въпросните закононарушители с твърде мекото „някои хора в нашето общество”. Друга подробно изчерпана тема на престъпност е … защитата на природата и околната среда, следвана от много важното престъпление за доставянето на баят хляб и особено от престъплението за замяната на софийската баница със софийски тутманик. Симеон Султанов намира софийския тутманик за нещо като обществена измама или предателство. Но Божидар Божилов и Владо Голев като страстни автомобилисти бързо връщат обвиненията срещу ония, които създали известна неразбория с въвеждането на бензинови талони. Атанас Наковски и Божидар Божилов протестират срещу хулигански изстъпления водещи до изпочупването на телефонни кабини и лампи. Вероятно съзнал издребняването на целия разговор, прокурорът се опитва да върне нещата към стопанските престъпления и по-специално фиктивното изпълнение на плановете, което някои директори на предприятия умело отчитат.

Ала въпреки старателното избягване на главната тема, на онова, което всъщност изисква много повече от един разговор, то само изплува над това блато от страхливи, тромави думи. Дори човек, който няма никаква представа за съвременна България, ще долови съвсем ясно, че там законите важат за едни граждани и не важат за други. Но писатели и прокурор са достатъчно тактични, за да говорят само с общи приказки и да държат разговора в рамките на черешите и тутманика. Кой наистина е главният нарушител на законите в България? Крадците на череши или майсторите на тутманици? Обикновените граждани, които се опитват да преодолеят едни или други безобразия в снабдяването? Или младежта, която търси еталони за нравственост?

Тук Иван Вачков повдига за миг пердето и казва:

„Очевидно става въпрос не за други, а за наши другари, за наши хора, доверени лица, на които държавата чрез съответната организация е гласувала доверие … Видите ли, тогава, когато опре въпросът до него, до „нашия приятел”, този, който трябва да приведе в действие, в изпълнение една законно съществуваща норма, той там вече почва да заобикаля.”

Едва сега ние внезапно разбираме, че буржоазното минало и идеологическата диверсия съвсем не са първопричина за престъпленията в социалистическата държава, защото престъпникът си е „наш другар”. Защото той е продукция на комунистическата идеология, на режима и действителността. Но какво представлява този „наш нарушител” на законите, какви са психическите му подбуди, каква марка е моторът на престъпното му действие, нам не се казва. Никой дори не пита. Писателите са достатъчно благоразумни, за да не нагазват в опасен терен, където се стреля без предупреждение. Психологията на социалистическия престъпник, която, забележете, липсва напълно от произведенията им, би ги завела отвъд гланцираните корици на списанието „Септември”, при прости и ясни истини за човека и живота. Законите в България не важат за онези, които могат да си позволят безопасно да ги пренебрегнат. А такъв лукс могат да си позволят само тия, които по начало стоят над законите. И точно тези граждани от най-високото място създават онзи толкова привлекателен пример за подражание, който ония по-надолу следват. Писателите драговолно се нахвърлят върху онзи хулиган, който изпочупил лампите в подлеза, но те не казват нито дума например за началника на паспортния отдел, който всекидневно (и незаконно) съсипва вярата и надеждите на стотици почтени и добри български граждани.Писателите се нахвърлят срещу замърсяването на реките, където рибата била изтровена, но не обелват нито дума срещу замърсяването на литературата, която е отровена от фалш и неистини. Явно при анализа на престъпленията се вижда, че централно място при тях заема лъжата. Но никой от разговарящите не задава въпроса откъде и как лъжата е намерила толкова много последователи в съвременна България. Защо хората лъжат или са принудени да лъжат? Кой ги научи да лъжат, защото преди 40 или 50 години честността се смяташе за висша човешка добродетел? Когато Симеон Султанов говори, че майсторите баничари били намерили „на хляба мекото”, той не желае да увеличи своя списък с доста по-високостоящи тарикати. Когато Владо Голев говори, че младежта отбягвала общественополезния физически труд, аз бих го запитал дали той би изпратил децата си да вършат такъв труд. Има ли един-единствен случай на дете от привилегированата върхушка, в това число и писателско дете, да стане миньор, стругар или тъкачка? Чул ли е някой за министерска щерка – краварка? Или синът на някой генерал да стане бетонджия? И какво излиза? Излиза, че привилегията за общественополезния физически труд е предоставена на простия народ и неговите деца. Но тия деца имат уши и очи и не са толкова загубени, за да не направят сравнение между така щедро определеното им трудово бъдеще и лентяйския рай на привилегированите мамини синчета. И когато те изпочупват лампите и телефонните кабинки в привилегированите квартали, струва ми се, другарю Божилов, че те не правят това от „разпасаност“, а по-скоро по съвсем друга причина. И писателят трябва да е съвсем сляп и бездарен, за да не я види.

Когато писателите говорят за липса на чувство за отговорност спрямо законите, те пак бързо се озовават на перваза, за да избегнат въпроса – кой по-точно няма това чувство? Този който знае, че законът му е бащиния и че се отнася за другите, а не за него. А що се отнася до страх от закона, положението е пределно ясно. Този, който стои над закона, няма защо да се бои от него.

„Очевидно въпросите са много и са сложни”, забелязва многозначително Йордан Радичков.

Същият отказ да се навлезе в същността на темата е очевиден, когато писателите и прокурорът говорят за възпитанието на младежта и за влиянието на „улицата“”.

„Улицата трябва да стане наша улица”, декларира прокурорът:

„Но нали от тридесет години тя е наша!” – възкликва Симеон Султанов.

И тук нещата спират, защото никой не желае да говори за оставените на улицата деца, чиито родители трябва да изкарват насъщния. С присъщото си лекомислие партията отдавна е декларирала, че такъв проблем не съществува, а за всеки нормален гражданин е ясно, че това е един от основните проблеми. Прав е прокурорът да се отнася със снизхождение към „правната просвета”, която тук-там се провеждала. Това е горе-долу да се опитваш да се научиш да четеш, без да знаеш азбуката. Защото каква правна просвета може да има в страна без узаконено право?

Колко вяли и неискрени изглеждат писателите, когато въобще не засягат може би най-основното, най-важното престъпление, най-характерното и най-типичното престъпление в България – злоупотребата с властта! Престъпление, което особено силно вилнее в провинцията, където законът е на този, който е по-силен. Прокурорът не скрива, че много пъти невидими ръце възпрепятстват прилагането на закона. Но фактът, че той не посочва кой е собственикът на невидимите ръце, навежда на мисълта, че поне някои от пръстите са неговите, на главния прокурор. Никола Инджов поставя най-интересния въпрос – за взаимоотношенията между правата на личността и тези на обществото. Доколко обществото може да ограничава индивида. Но на този опасен въпрос въобще не се отговаря. Целият разговор оставя тъжно впечатление не само с картината на ширещото се беззаконие в България, но и с повърхностното и твърде заешко отношение на писателите към него. Твърде показателно Герчо Атанасов цитира накрая шопската мъдрост:

„Законо е гола врата у поле”.