0
2060

Писателят с широкополата шапка

140 години от рождението на Трифон Кунев (1880-1954)

Днес той е неслужено позабравен, което не е никак случайно, има и политически причини. Малцина знаят кой е Трифон Кунев, с какво той остава в българската поезия и публицистика. Споменът за него, доколкото го има, продължава да се свързва с легенди, които витаят около живота му или външния му вид – открояващата се снажна осанка, широката (впоследствие силно побеляла) брада, неизменната черна шапка с още по-широка периферия. Един „печален рицар на черната шапка“. За мнозина Трифон Кунев е разпознаваем най-вече така, както и с прозвищата си, които той ползва и като свои писателски псевдоними – Ланчелото или Риналдо Риналдини. В тях също има нещо дръзко, предвещаващо бедите, незакъснели да се стоварят върху непокорната му глава. Особено в края на дните му (след 1946 г.), когато авторът на „Ситни, дребни… като камилчета“ се оказва последното свободно перо в една все по-несвободна, все по-комунистическа и все по-тоталитарна страна. И е принуден да заплати горчива цена за свободолюбието си.

Още от трийсетте години биографите преповтарят написаното за него от журналиста Христо Д. Бръзицов в един брой на в. „Литературен глас“ (1930 г.): „Тоя или е лежал, или ще лежи в затвора. Такива широкополи и широкобрадести хора биват комити с пушка или перо“.

Трифон Кунев знае да държи не само перо, но и пушка, сражавал се е в три войни, бил е раняван, има ордени за храброст. И лежи в затвора – не веднъж и дваж – заради убежденията си. Журналистиката, каквото и да си говорим, е опасен занаят, който не вещае лесни дни на упражняващия го, рече ли той да изрича истината така, както наистина я разбира.

Що се отнася до знаменитата широкопола шапка, то от един негов спомен за Яворов, видял бял свят през 1939 г., научаваме, че тя всъщност е била дар от поета на по-младия му събрат. Трябва да е било в началото на века, когато вече знаменитият Яворов влязъл в скъп магазин, съпровождан от прохождащия на литературното поприще Трифон Кунев. Там Яворов грабнал някаква черна шапка с широк кант и си я купил – досегашната му била омръзнала. Подарил старата си шапка на слисания Трифон, който дълго не се разделял с нея, превърнал я в атрибут на облеклото си – чак до сетния си ден през 1954 г.

С нея го виждаме и на великолепните карикатури на Александър Божинов от 1910 г. или 1930 г. – елегантен с тази черна шапка, сякаш в нея се съдържа нещо символно важно, някакъв завет, останал от Яворов. С нея той се откроява и на знаменитата графична творба на Александър Добринов „Кафене Цар Освободител“ (1935 г.) – лесно разпознаваем сред тогавашната артистична бохема. Постепенно към шапката се добавя характерната вратовръзка или лула (впоследствие заменена с цигаре).

Ланчелото с широкополата шапка. Духовитият събеседник, който по свидетелството на Симеон Радев, можел да съперничи дори на Елин Пелин. Младежът от село Ъглен край Луковит, приютено по поречието на река Вит. Син на заможния стопанин и известен стамболовист Куньо Бояджиев, буден селянин, три пъти избиран за народен представител – в едно Велико и две обикновени Народни събрания. Земеделец, собственик на воденица и бояджийница, баща му отглежда и успява да изучи една дъщеря и петима сина, някои от които в странство – лекар, инженер, офицер агроном и юрист. Най-малкият – Трифон, също завършва право, докато един от по-големите – Атанас Бояджиев, съдия и адвокат, за кратко през 30-те години е дори министър на просвещението. Трифон обаче го влекат други неща – най-вече музиката и поезията. Свири великолепно на кавал, записва и пее народни песни, каквито съчинява от дете.

Първият му сборник с поезия  – „Песни“ – излиза през 1905 г. Интересното е, че много от тези първи „песни“ се запяват, смятат ги за народно творчество. Една от тях „Ела се вие, превива“ и до днес минава за народна, малцина подозират кой е нейният автор. А това е тъкмо ъгленецът Трифон Кунев. Той е автор и на следната „Среща“:

Рог извила месечина
сребролика,
че огряла Радините
равни двори,
то не беше месечинка
виторога,
току беше тънка Рада
черноока.

Тръгват спорове имитатор ли е той или оригинален поет. Проф. Димитър Аврамов подробно се спира на тези прения в студията си върху поетиката на Трифон Кунев, озаглавена „От фолклорна песенност към сецесионен психологизъм“ (1991 г.). Не друг, а критикът Владимир Василев е безпощаден в рецензията си в сп. „Мисъл“: „Кунев е усвоил само външната форма на народните песни и не е можал да се проникне от техния вътрешен смисъл“.

Така ли е наистина, е дълга тема. Истината е, че момчето от село Ъглен е потопено в стихията на песенното, както е омаяно и от хорото. Такова е и времето: откриването на родното кипи из цяла Европа, елементи от него проникват в архитектурата, музиката и живописта, става дума за голямото време на етнографията. В България учителите, сред тях и младият Трифон Кунев, усилено записват народни песни и обичаи за „Сборниците с народни умотворения“, създадени от проф. Иван Шишманов.

Завършилият Априловската гимназия Трифон Кунев четири години учителства в родното си село Ъглен. Той не пропуска седенките, свири на кавал и скоро се влюбва в едно селско чернооко момиче. Баща му обаче има други планове и почти насила го праща в София, за да следва право. За любовта на двамата „луди млади“ се пее песен, а и той никога не скъсва с родния Ъглен. Връща се там през 20-те, след като лежи в ареста по септемврийските събития; отново там събира сили и в края на 1947 г., след обесването на Никола Петков.

Ала сега пътят го отвежда към София и то в повратните години на българския модернизъм – „стари“ срещу „млади“… Ъгленският даскал Трифон бързо намира място сред артистичната бохема – сприятелява се с Александър Божинов, Елин Пелин, Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов. С почит следва Яворов, който през 1907 г. издава своите „Безсъници“ – нов и повратен етап в българската литература. Кунев също сменя посоката на търсенията си, а и се влюбва отново – в украинката Мария (Маша) Крилова, чийто баща е останал в България като част от руската администрация след Освобождението. Романът им е напълно в духа на времето – обвит с романтика, тревоги, ревност, клетви във вярност и заплахи за самоубийство. Семейството на Маша е против тази любов, а Трифон страда. От писмата, които са в личния архив на Димитър Аврамов, става ясно, че епистоларната връзка трае четири-пет години, примесена с поезия (френска и руска) и с неподправено, искрено отчаяние. С цялата сецесионна условност на епохата: Душата ти е великолепен губер, изтъкан от лунни лъчи (…). Нали, мило, когато дойде денят ни, прегърнати можем с усмивка да умрем! Два гроба, цъфнали липи над тях, забвение и тишина….

От тази любов се ражда и новият Трифон Кунев, който участва с сборника „Тъгите ни“, редом с Димо Кьорчев и Теодор Траянов. Пред нас е вече авторът на декадентските „Хризантеми“ (1907 г.). Народно-песенното е преминало в тъгата и резигнацията на личната му любовна несрета:

Хризантеми:

На любовните ни песни закъснелите слова,
тиха вечер със венец от хризантеми на глава;

звукове, които ще заспиват,
и мечти, които си отиват…

Хризантеми:

На любовните ми песни закъснелий звън –
тиха вечер и сърце мечтаещо за сън;

Сладък дъх от свехнали мимози
и прочетени отдавна некролози

Момчето от Ъглен се превръща в безприютен и нечакан скитник, в духовен събрат на късния Яворов, Траянов и най-вече на Димчо Дебелянов. Проф. Димитър Аврамов е повече от категоричен, че в Дебеляновото „тихи пазви тиха нощ разгръща“ се долавя отзвук от Куневото „от изток тъмна нощ пристъпя тихо“. Стихотворенията от „Хризантеми“ са се знаели по онова време наизуст. Симеон Радев разказва как с възторг ги е рецитирал пред Теодор Траянов.

И изведнъж – нов рязък обрат. Рицарят на печалния образ и всемирната мъка прави рязък поклон с широкополата шапка, преобразявайки се в храбрия и безпощаден вестникарски публицист Ланчелото. Трифон Кунев навлиза в политиката почти на шега, може би по семейна традиция, започва да подкрепя Народно-либералната партия (стамболовисти). Бичува политическата корупция на народняците, а неговите „политико-зоологични издирвания“ (Политически животни в България) смайват с цветистия си език и ботевската си безпощадност спрямо „онез, дето играят хоро върху трупа на българската конституция“. Резултат от тях е и сборникът „Конско евангелие на народняците“ (1910 г.). Ланчелото гори от политически страсти, бори се сред светлини и сенки, често се разочарова от нестихващите партийни страсти.

Войните са на прага и той е там, като доброволец – в дружините на Македоно-одринското опълчение, през Междусъюзническата оглавява Юнашкия легион, в Първата световна е вече офицер, капитан от Първи софийски пехотен полк.

Покрусата и разочарованието му от жертвите и престоя в окопите е безмерен. Войната го съсипва, но и отрезвява. След нея сякаш имаме нов Трифон Кунев, който скъсва и със стамболовистите, връщайки се към селските си корени. Оттук насетне той подкрепя земеделците. Подкрепа, която не е случаен, още по-малко пък конюнктурен факт, тя е важен етап от духовната му биография.

Обяснението го дава самият той, в статията си Pro domo sua („Земеделско знаме, 31 юли 1922 г.):

Пресата нададе вой срещу мен – „той измени на себе си“. „Той се продаде“. Разбира се, това е една безсрамна лъжа. Ако аз можех и искам да се продавам, нима нямаше да отида там, дето е борсата на интелигентните души в България; дето се плаща най-добре за такъв род стока; дето се продадоха професорите; дето ми предлагаха съблазнителна цена; дето купуват живи хора и умрели съвести. Вярно е, че аз заемах голямо място в една партия. Вярно е, че такива се смятат за бъдещи министри. Вярно е, че напуснах голямото място, за да стана малък фейлетонист… Това е решение, взето през дългите нощи на размишления в окопите на страшната висота (кота 1248) при Битоля, гдето стоях заедно с въоръжения български народ, докато тия, които днес ме клеветят, пиеха бира в София, плетейки хвалебствени статии за „героите на фронта“.

Трифон Кунев наистина не продава съвестта си, оставайки си „малък голям фейлетонист“. Никой негов противник не е доказал, че се е облагодетелствал по време на „дружбашкия режим“ на Стамболийски. Обратното, след 9 юни 1923 г. той, заедно с мнозина други, се озовава в килиите на Пети полицейски участък, където са Йосиф Хербст и Христо Ясенов. Разказва се като легенда как у негови сродници продължава да се пази тефтерчето на Хербст, което последният бил дал на Кунев за спомен преди да го отведат незнайно къде… През 1925 г. поетът-публицист е въдворен в родното си село Ъглен (в досието му се пази нареждането за въдворяване). Въдворяване, което той не възприема за наказание, защото запретва ръкави и сяда да пише, което го опазва от размириците на гражданската война. Резултатът е стихосбирката „Зарници“ (1926 г.), начеваща с неговата „Автобиография“:

Една ръка могъща, без изтление,
орисаното пътешествие нарежда:
В кромешний мрак не виждам никоя надежда,
до себе си не сещам никого, – дали съм сам,
или сме много ний – не знам.

Мандатът на народен представител от земеделците (1931–1934 г.) показва, че в политиката той не остава сам. Ланчелото не унива, навлиза от битка в битка. Пише памфлети и фейлетони, смешновати разкази от своите „Весели злополучия“, които претърпяват няколко издания. Броди из софийските кафенета, среща стари познати, не унива и след забраната на партиите, дошла след 19 май 1934 г. Интересното е, че в този период се обръща към вярата – малко познат епизод е неговото ктиторство на старинната ротонда „Св. Георги“ в София.

Както малко известна е и ярката му защита на българските евреи. На 26 май 1943 г. той пише „Молба-подканване“ до председателя на СБП Стилиян Чилингиров, настоявайки писателите да защитят „подгоненото еврейство“. Автор е на меморандума от името на Писателския съюз, който подписва пръв и лично отнася на Екатерина Каравелова, за да стигне той чрез нея до Богдан Филов и до двореца.

В досието на Трифон Кунев, публикувано и изследвано от Цвета Трифонова, се пази и неговото писмо до регента Богдан Филов, в което той настоява за смяна на външната и вътрешната политика, с искане България да излезе от войната (1 януари 1944 г.). Отговор няма. А тези и други акции на поета-публицист умишлено са зачеркнати след 1946 г., когато той трайно изпада в немилост и трябва да бъде зачеркнат от българската история.

През цялата 1944 г. Трифон Кунев активно сътрудничи на Никола Петков и земеделските среди, които приемат да станат част от бъдещото ОФ. Съзнавал ли е тогава той, а и други, далеч по-опитни политици от него като Григор Чешмеджиев, Г. М. Димитров, Кръстьо Пастухов и Коста Лулчев какво ги чака, щом звенарите на Кимон Георгиев дойдат на власт? Щом Червената армия прекоси Дунава, а комунистите се заемат с отдавна жадуваната разправа с враговете си? Едва ли. В онези смутни времена той, а и не само той (включително Константин Петканов), изглежда, че вярват в обещанията от програмната реч на Кимон Георгиев, излъчена по радиото в утрото на 9 септември 1944 г. – за „свободна, демократична, независима, мощна и благоденствующа България“.

Затова след преврата виждаме Трифон Кунев в съвсем необичайна роля. Пазещият се дотогава от каквито и да било официални длъжности Ланчелото набързо оглавява Писателския съюз, а през ноември 1944 г. – дори Народния театър. Започват чистки в СБП, изключени са доста писатели. За някои той е убеден, че има основания. Във вината и „профашистките прояви“ на други изглежда, че не е бил съвсем убеден. И все пак го допуска. Но пък се явява като свидетел пред Народния съд – с авторитета си се опитва да смекчи положението на Фани Попова-Мутафова и на Змей Горянин, казва по някоя и добра дума за тях, останала в протоколите.

Още по-трудно му е в Народния театър. Там Крум Кюлявков, Георги Караславов и актьорът Петър Димитров вече са нарочили немалко актьори за уволнение. Кунев се опъва, опитва се да забави нещата. Комунистическата партийна група не си оставя магаренцето в калта, настоява за уволнението му. Документите за това фигурират в досието му, публикувано от Цвета Трифонова.

Постепенно маските падат. Земеделци и социалдемократите прозират, макар и късно, каква е ролята им, отредена от Комунистическата партия, в целия кървав маскарад на събитията. Но е късно. Комунистите вече имат цялата власт и нямат нужда от опозиция.

През есента на 1945 г. земеделците на свой ред се разцепват. Едните от тях – начело с Александър Оббов и Михаил Геновски остават в ОФ, другите – начело с Никола Петков, излизат в открита опозиция. Разделя се и партийният земеделски печат. Николапетковистите започват да издават „зеленото знаме“ – „Народно земеделско знаме“, а изданието на ОФ-то излиза изцяло в черно, поради което бива наричано „черното знаме“.

Това е и голямото време на Трифон Кунев. Във всеки брой, в долния ляв ъгъл на страницата, той публикува фейлетонната си рубрика „Ситни, дребни… като камилчета“. Под която поставя факсимилния си подпис – за да няма съмнения в авторството му. Не се крие зад псевдоними, пише открито, право в очите. Може би със съзнанието, че има да заличава минали наивности и допуснати политически грешки.

През март 1946 г. ги издава в сборник, носещ заглавието на рубриката му. С убеждението, че те са: траен документ на съпротивителното движение на българския народ, който всякога е носил в сърцето си любов към свободата и който никога не ще се примири с участта на обезличените и поробени – от чужди и свои – народи.

Пише за „политическото поробване“, за „оскърбеното човешко достойнство“. Тези негови материали вбесяват комунистическата власт. Отделни броеве на „Зеленото знаме“ са спирани и изземвани тъкмо заради рубриката на Трифон Кунев, който се осмелява да пише против Георги Димитров или СССР. Сходна е и участта на книгата, която десетилетия наред си остава „невидима“. Дори в Речника на българската литература, издаден към края на НРБ, фигурираха останалите книги на Кунев, но не и тази: за нея „бдителният читател“ можеше да се досети само по рецензията на Тодор Павлов „Ситни, дребни глупости на един реакционер“.

„Камилчетата“ обаче си отмъщават, те също знаят да удрят. В прекия, не в преносния смисъл на думата. През ноември 1945 г. официозът „Работническо дело“ съобщава за инцидент с Никола Петков и Трифон Кунев, които били пребити пред „Алианс франсез“ (на пл. „Славейков“) от разгневена от деянията им тълпа, от която не успяла да ги отърве дори Народната милиция.

В следващ брой писателят споделя, че е опознал отблизо „ордата на Антон Югов“. След това го нападат ту „ядосани граждани“, ту „възмутени печатари“. Вторият голям побой над него е на 8 юни 1946 г., когато десетина души нахлуват в редакцията на „Зеленото знаме“ и с юмруци се разправят с него, ритат го, влачат го по земята.

Побоят е жесток, а възгласите – повече от категорични: „куршум, куршум за него…“. По същото време прокуратурата се самосезира и заема с едно от „ситните, дребни камилчета“ – „Челядта на Бай Ганя Балкански“. Искат от автора „писмено да представи доказателства за искреността на изтъкнатото в тая дописка“. Подпис: прокурор Йордан Шумков.

Отговорът на писателя гласи: „Челядта на бай Ганя Балкански, макар че може да получи широка подкрепа от червените мантии на новото правосъдие, ще бъде винаги безпомощна пред мисълта на народа. Силата на народната мисъл не може да се спре с никакви баражи като например баража Росица, при който се мъдри концлагера „Росица“, с някакви съдебни дела и Централния затвор“.

За да отиде още по-далеч във фейлетона си „Що казва селският философ Вуче от Голямо Буче“:

Управлението на Комунистическата партия иска целият български народ да бъде единен и сплотен, както е единен конникът и коня в кавалерийска атака. Дотук добре. Само че комунистите искат те да са кавалериста, а останалата част от българския народ – коня.

Колкото е един народ по-стар, толкова е по-мъчно да му отнемеш вярата. Колкото е един народ по-претеглил, толкова по-мъчно е да му отнемеш нивите. Българският народ е и стар, и много теглил.

Народ, който запази своята вяра и своите ниви, не може да изгуби свободата си.

Скоро след това обаче българският народ губи нивите си, пък и вярата си, а Трифон Кунев – свободата си.

През 1946 г. го съдят за фейлетоните му, но го пускат закратко. През 1947 г. го арестуват наново в родното му село. Разправата с николапетковистите е в ход. Обвиняват го, че във фейлетоните си петни най-братската страна – СССР, че пишел „махзари“, че се бил продал на американския империализъм. Искат най-тежкото наказание за 68-годишния фейлетонист, но му дават „само“ пет години. Малтретират го още в ареста, лежи в Централния, после и в Сливенския затвор – три години, 2 месеца и 14 дни.

Униженията и тормозът над него са непрестанни. През всичкото това време го следи Държавна сигурност. Още от 1946 г. му е заведено дело за оперативна разработка, в което той (дали не с чувство за хумор?) бива наречен „Камиларя“. Отнемат му и софийското жителство.

Оттук, до края на дните си, Камиларя има да тегли от своите „камилчета“. Следят го денонощно. Той вече е тежко болен, преживените изпитания си казват думата.

Младшите и старши разузнавачи от ДС обаче попълват донесенията си: „Обича грозде. Всеки ден си купува прясно и кисело мляко. Носи цветя на хората, които посещава“.

Доносите срещу него са безумни. А зад псевдонимите на донасящите човек е по-добре да не се задълбочава – и там има сломени съдби; става ясно, че са негови близки, хора от писателските среди.

Последното донесение е от 1 февруари 1954 г. – сиреч от неговото погребение. Агентът „Манолов“ го описва в детайли – как на Централните гробища се събират малцината останали на свобода „вражи опозиционери“. Подробно отразено е надгробното слово на опелия го духовник – архимандрит Василий – „изцяло с вражеско съдържание“.

След което е отбелязано: Да се закрие разработката. Умрял.

Дали авторът на донесението е чел внимателно приложения към делото фейлетон „Що казва селският философ Вуче от Голямо Буче“, където откриваме и следните редове:

Хора умират, народ не умира.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПоезия и познание: Александър Геров
Следваща статияНай-големият проблем на Източна Европа е обезлюдяването