Начало Идеи Гледна точка Писахме да се знае
Гледна точка

Писахме да се знае

Деян Енев
12.03.2014
2304

DEnev

Посвещавам тази истинска история на паметта на писателя Венцеслав Начев, роден на днешния ден, 12 март,  през 1939 г. Той си отиде преди няколко години тихомълком. Носеше по хайдушки завити под брадичката мустаци. Обичаше стръмното, мъчното слово. Издаде доста исторически романи. Но истинският му книжовен паметник като че ли ще остане сборникът „Писахме да се знае” (приписки и летописи), където е преводач, а и съставител заедно с Никола Ферманджиев. С този сборник пътят му чудодейно се пресича с пътя на св. Софроний Врачански, чието рождение православният календар отбелязва ден по-рано, сиреч вчера, на 11 март. Точно 200 години разделят рождението на единия и на другия – св. Софроний е роден през 1739 г. А ги събира двата пътя, яко, на възел – пътищата на светеца и на писателя – освен милеенето по българското и един цитат от същия св. Софроний, сложен за мото на същия този сборник «Писахме да се знае».

Ето цитата:

«И тучь, и железо, и камен стопят ся, само писаното слово остаеть во веки веков.» (Софроний Врачански)

А ето сега и нашата история. Тя също е вид приписка към времето, в което живеем.

Имах един съученик от гимназията, от съседен клас. Да го наречем К. Превъзходен баскетболист, прилежен ученик, но малко див. Казвам „див” с най-топло чувство. Защото див значи свободен.

Коронният му номер бе да застане в двора на училището и да направи „птица”. Да размаха дългите си ръце като криле и да нададе страшен крясък. Радвахме се на неговия номер. С него той сякаш ни показваше, че ако искаме, можем да станем орли.

После дойде казармата. Понякога, когато строят скучаеше на плаца, някой от младши сержантите извикваше К. отпред. И му заповядваше:

– Редник К., направи „птица”.

Орелът като шут.

И това го имаше.

И редник К. се прегърбваше, размахваше дългите си ръце – като крила. И от гърлото му се изтръгваше онзи страшен крясък, след който не ти остава нищо друго, освен да полетиш.

Целият строй от 200 човека се люлееше от смях. Но дързък смях.

Защото все още вярвахме, че само да се откопчим оттук – и ще полетим.

От онова време изминаха колко – трийсет и пет години. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка срещите с К. по улиците на София.

– Здрасти, как си? – Работиш ли? – Работя.

Срещнах К. пак преди няколко дни. Поспряхме се. Разгледах го отблизо. Беше се подгърбил. Беше се смалил някак. Ръкавите на жилетката му бяха омачкани, сякаш бе свалил само преди минута ръкавелите.

– Къде си сега?

– Пак там.

И посочи с глава министерството зад гърба си.

За част от секундата си представих живота му. От девет до пет. Колонките от цифри. Статистиките. Реформите. Ръкавелите. Бутилката с минерална вода.

От входа на министерството неговите колеги продължаваха да излизат за обедната почивка. Като от мравуняк.

И изведнъж се сетих. И се ухилих.

– К., направи „птица”!

К. също се засмя – по онзи див начин, отпреди трийсет и пет години. Изгърби се, пое въздух. И размаха дългите си ръце. И нададе страшния си крясък.

Улицата замръзна за миг. Всички. Чиновници, шефове на отдели, артисти, депутати, момичета на повикване, излезли на пазар, шофьори на таксита, шофьори на линейки, шофьори на катафалки, просяци, финансисти, бандити.

Ей, ние можехме да станем орли!

Това ми стигаше. Благодарих му с ръка на сърцето.

Господи, помилуй К.

А сега, след нашата приписка, ето малко от истинските приписки от „Писахме да се знае”. За да почетем както подобава паметта на господин Венцеслав Начев, писателя, който ги извади от скривалищата на времето – от псалтири, евангелия, минеи, триоди, патерици, дамаскини, поменици, молитвеници, часослови, осмогласници, сборници, месецослови, панегирици.

Той носеше мустаците си завити по хайдушки под брадичката. Не ламтеше за награди. Отиде си тихомълком.

Защото знаеше всичко за участта на пишещия – една и съща во веки веков.

Както знаеше всичко и за съдбата на истинското слово.

«И тучь, и железо, и камен стопят ся, само писаното слово остаеть во веки веков.»

„Аз, грешният…, грешен и дързък на зло, а на добро ленив, чието отечество е гробът, а богатство – греховете, блудта – слава, написах за брата…. Слава навеки, амин.

Душице моя грешна, що ми желаеш наистина да видиш края на книжката, както и корабоплувецът края на морето, както и болният здраве, както и бедният храна и одеяние за себе си. Поменувайте ме, а вас Бог…

Прости, Боже, ковача… от Белушина, който ми скова ножица, та си перо направих, и който прочете, да рече: Бог да прости.

О, каква тъга!, просо нямам, а за пшеница да не говоря.

Ама проклета хартия!

Бог да прости калугерицата от грях, защото ми донасяше мек хляб и яйца да се наситя.

Грешник, варе, как се забравих, та съгреших: преобърнах аз, грешникът, два листа.

Бог да прости Калина, която ни принасяше овощия и храна всякаква за ядене и много пъти ни упойваше с вино. Да я помилуе господ Бог и пречистата Богоматер.

Това аз пиша: дойде старец някакъв и донесе вино добро една чаша. И напих се доволно. Бог да го прости.

Истина ме болеше глава, кога пишех тоя тетрад, и зъб боли, зъб малка кост – велика болест, оле мене грешния, велики мъки са това, а на оня свят как ще бъде с мене грешния.

Вземах перото и мастило и долете мушица, изпи ми мастилце.

Купи Стоян капа попска за негово здраве и за Мария.

Стъпих змия, убих змия с камен! Господи, спаси рука. Твой раб граматик Матей.

В лето 1626 бе товар пшеница с цената на сребро, 60 аспри.

Лето 1652, село Любанци. Крагуй Кешев писа овца, даде коза.

Писах аз, поп Стоян, без перо – с клечка, да видя може ли. Не може. В лето 1703 месеца априлия 8 ден.

1724 г. зимата беше като лято и овошките цъфнаха на 15 януари.”

И 2014 зимата беше като лято.

И товар пшеница бе с цената на сребро.

Писахме да се знае.

Деян Енев
12.03.2014

Свързани статии

Още от автора