„Епистолариум“, Цочо Бояджиев, издателство за поезия ДА, София, 2021 година
Чаках с нетърпение тази книга на проф. Цочо Бояджиев – още от пролетта, когато бяха публикувани анонсите за нея. Може би защото е необичайна като замисъл, като рефлексия, като архитектоника. А може би просто импонираше на моите епистоларни преживявания от младостта.
Киркегор казва на едно място, че добра е книгата, която ни прочита.
Мисля, че книгата на Цочо Бояджиев „Епистолариум“ ще прочете чувствата на много хора, ще прочете много загърбени любови, много неща, останали някъде в миналото и в писмата ни. Какво по-креативно от това, да превърнеш епистоларните си спомени в нежна и същевременно разтърсваща, катарзисна поезия. Да обърнеш в метафори приглушените и опитомени болки, отломките от стъпкани надежди и очаквания. Да опазиш страстта и да я претвориш в така изящна и ефирно изразена еротика. Да създадеш толкова великолепни стихове, взирайки се в богатството на епистоларните си спомените.
Цочо Бояджиев ни въвежда в творбата си със следните думи: „Тази книга съдържа поетичните отговори на откъси или отделни фрази от адресирани до мен писма от времето, когато се пишеха писма. Писането на писма сред всичко останало предполагаше оставане насаме с адресата, някаква особена съкровеност, духовна отдаденост. Тази книга е и израз на благодарността ми към онези скъпи за мен приятели, които правеха осъществено едно от най-вълнуващите събития в някогашния ни живот: пристигането на пощенския раздавач“.
Това е една много лична книга. Безспорно поезията е най-дълбоката литература, както казва и Башлар във великолепната си творба „Поетика на пространството“ по повод на къщата от детството, която „… е предмет на изследване на най-дълбоката литература, тоест на поезията, а не на сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“.
Самата конструкция на книгата е новаторска, едно великолепно хрумване. Диалогът между отделни фрази от адресираните до автора писма и отзвука, който те предизвикват у него, ражда поетични отговори, които кръстосват времената и годините. Това е диалог, който е вече не просто разговор между двама души, а беседа на получателя на писмата с миналото и със самия себе си, беседа на автора с неговото alter ego.
Книгата е изключително богата на чувства, какъв богат диапазон на страдания и възторзи! Авторът и диалогизиращият протагонист са изпили до дъно цялата дъга на болката и същевременно на екстаза. Защото душата и пее, и плаче, тъй като става дума за любов, а „любовта е болест“, както ми припомни преди време един приятел. От любовта се плаче, от нея се излиза стократно по-богат, но и стократно по-опустошен. И въпреки всичко имаш сили да продължиш напред. Стиховете на Цочо Бояджиев са облъхнати от една нежна и приглушена тъга.
Кажи ми, само ми кажи може ли човек
да тъгува за неистински неща?
„за градове на дъното на океана
за градове сред скитащите облаци
за градове миражи във пустинята
за градове със имена които
не можеш да откриеш върху картата
защото са изписани
с перото потопено в ручейчето пот
между гърдите ти
тъгувам“
И се питаш как едно сърце може да издържи това, едно толкова крехко, но и така силно сърце.
По мое убеждение книгата на Цочо Бояджиев се нарежда в първата редица на световните постижения в любовната лирика. Тук откриваме всичко – от покрусата до надеждата. Всъщност тези две чувства постоянно сменят местата си и се потенцират взаимно. Тъкмо си повярвал и си се обнадеждил, и съмнението те връхлита и те залива отново. Двата полюса ден и нощ (по Яворов) те хвърлят ту в жега и студ, ту в нега и далечност. Но над всичко струи един несекващ копнеж:
„изцяло ден съм и изцяло нощ материя
оформена от пръстите на твоето
желание…“
А поводите са толкова всекидневни: тръгващият влак или излитащият самолет:
„летищата са откритите рани на тези
които остават на терасата за изпращачи
рани които менят цветовете си
както облаците в които потъва
лекомислено обещаното щастие“
Единият продължава, а другият остава. Остава и надеждата, че утре също е ден.
Това, което прави книгата на Цочо Бояджиев уникална, не е само универсалността на любовното чувство, което ще досегне много сърца. Тази книга ми говори, защото и аз съм живяла моя епистоларна любов. А опусите на Цочо Бояджиев се нареждат между най-добрите епистоларни творби.
Спомнете си първото писмо на Хайдегер – вече професор, до младата студентка Хана Арент, която забелязва на лекциите си: „Мила госпожице Арент, още тази вечер трябва да дойда у Вас и да се обърна към сърцето Ви!“. Разбира се, това не е някакво банално любовно чувство, което се среща на всяка крачка (макар че всяко любовно чувство е ценно и уникално за този, който го носи). Това е ненатраплива интелектуална трактовка на чувството, сдвояването му с класически образци на културата. Цочо Бояджиев ще каже, „че Бог държи ръката на поета/ но нужно е и гъшето перо“.
Отпратките към Шекспир [този час съм сянката на скръбен датски крал неуловим… мирише на гнило (макар тук да не е Дания)] правят интелектуалното изживяване всеобхватно и всемирно, с една присъща за автора вглъбеност.
Оригиналните метафори: „пленителната акапела на дърветата…“, „аритмията на жабешкия химн зает от партитура на Стравински“, „всяка отронена внезапно дума е бременна с обратните значения“, оформят изказа по специфичен, личен и неповторим начин, правят го амбивалентен и философски.
Книгата на Цочо Бояджиев е съвсем мъничка – джобен формат, и съдържа 34 изречения или пасажа от писма на лявата страница, които на дясната страница влизат в диалог пак със самите себе си, но в поетична форма. Всяка лява и дясна страница са неделими и логически свързани – като философия и като поетическа фикция.
И докато лявата страница приютява експанзивността на пряко изразените чувства:
Искам да изкрещя да пишеш.
Пиши, по дяволите!
дясната страница – длан на другата ръка – разказва история за злоумишления пощальон, който разлепва писмата на пара.
Така в тези две длани, като в крилете на гълъб, Цочо Бояджиев поверява една любов, една съдба, една естетика и философия. Лявата длан казва:
Имам чувството, че не съм
те виждал цяла вечност,
а ехото на дясната е:
„как се вдълбава в паметта ми раната
на оня нощен влак който потегли
точно по разписание и включи хро-
нометъра на нашите самотности“
Може ли да има две по-самотни и отдалечени точки във вселената и същевременно две толкова близки една на друга точки?
И ще се заредят плановете – да се иде до Родопите, до Жеравна, риторичният въпрос:
А лятото ще скитаме, нали?
Едва ли има отговор на въпроса: чудя се защо те обичам толкова много?!“. Може би просто защото Земята се въртеше до умопомрачение. Не съществува нищо друго – само две души в умопомрачителния шемет на чувството.
Трябва ли да приемем, че краят звучи минорно:
ти казваш че това е вечност но не е
защото вечността събира не разделя
Мисля се, че тази любов не си е отишла безследно. Тя е обогатила пространството и времето, вселената. Тя е обогатила света край нас, света в нас и затова остава във Вечността, дори само като щрих, защото може би последният ѝ стих ще бъде:
Пиша, за да ти кажа: радвам се, че те има…
Снимка на главната страница: Цочо Бояджиев
