1
691

Писмата на Бекет

beckett1
Снимка Уикипедия

Последният, трети том с писмата на Самюъл Бекет, издадени в Cambridge University Press, опровергава представата за неувереността на писателя. Той е умеел да преодолява ограниченията на епистоларния жанр.

beckett3„Не ме бива в писането на писма”, пише Самюъл Бекет през август 1960 г. до Елисева Сейърс, една от бившите му студентки в Колежа Тринити в Дъблин. Тя продължила да поддържа връзка с човека, когото помнела като „красив, сдържан, неуверен учител, който се опитва да намери себе си”. Този последен том от превъзходното издание на Кембридж на писмата на Бекет опровергава представата за неувереността му. Дори всекидневната му кореспонденция се оказва оцветена от  словесни щрихи, които за момент успяват да прогонят скуката. Благодарственото писмо с основание се смята за безнадеждно отегчително, но в случая Бекет изказва благодарността си за чифт обувки, които получава като подарък, успявайки да се измъкне от ограниченията на така омразния епистоларен жанр: „Ботушите са чудесни, никога не ми е било толкова удобно да се шляя”. Писмата, събрани в този том, са изпъстрени с такива моменти, които изкушават да бъдат събрани в антология: „Не пия, освен некачествена, слаба бира, и то не много. Но пуша като комин”.

Годините, обхванати от тази кореспонденция, са времето на процъфтяващата репутация и нарастващия успех на Бекет. Все по-често започват да пристигат чекове за хонорари с внушителни суми („Благодаря за писмото ви, отчета, приложения солиден чек и документите”, пише той на Джон Колдър[1] през юни 1963 г.); макар че понякога Бекет вероятно е бил подвеждан за това, което му се дължи. Едно неволно смешно писмо го кара да размишлява върху това колко ще получи, след като възнаграждението от 72 000 югославски динара бъде обърнато във валута, която би могъл да използва (обезкуражаващият отговор е около £ 36.) Без съмнение много от тези писма са рутинна бизнес кореспонденция, отнасяща се до договори и тяхното изпълнение. Впечатляващ брой от тях разкриват, че Бекет старателно е помагал на чуждестранните читатели да разберат по-сложните идеи или езиковите особености в творбите му. Но тук възможностите за изобретателност и усет са малко. Работата също може да бъде обезсърчаваща: „Работата се точи със скоростта на охлюв, не влагам сърцето си, или каквото и да е, и спънките са твърде много. Нито хвърлям светлина върху работата си, нито я пазя в тайна, просто се опитвам да кажа малко повече, отколкото намирам за необходимо, което някак не звучи редно, и в същото време малко по-малко.” Не че Бекет е позволил това да го разстрои излишно: „Никога не съм гледал на нещата така мрачно, нито в реалния живот, нито в писането, никога с такова безразличие. Давя се в собствената си локва застояла вода”, пише той в друго писмо, описвайки ситуация като много лоша. И същевременно в това е вълшебството, което създава от леката собственическа нотка в „собствената” и искреността в „застояла” внушение за сантименталност и за топлота .

А темата, която се повтаря в тези делови писма, е цензурата. Думите, използвани в пиесите на Бекет, често обиждали лорд Чембърлейн[2] и това водело до непрестанни битки с пазителите на общественото благоприличие. Тук обаче със сигурност има място за хумор. Репетирайки „Краят на играта” през 1964 г., Бекет успява да се пошегува със ситуация, която очевидно намира за мъчителна и унизителна: „Лорд Чембърлейн все така отказва да разбере, че е нещастник и боклук. Последният е трудно поносим обект. И е общопризнат задник. Но нека бъдем снизходителни към глупостите му.”

На други места в писмата физическото тяло и дефекти му са източник на мрачен хумор. Бекет има сериозни проблеми със зъбите, а на 19 юли 1965 г. се налага да се подложи на операция на челюстта. Два месеца по-късно той пише на актьора Патрик Магий, който участва в постановките на пиесите му, като потвърждава слуховете за лошото си здраве: „Да, устата ми създаваше неприятности, сякаш да се реваншира за утехата, която ми носеше толкова време и все още го прави, под формата на никотин и алкохол.”

„Реваншира” изсвирва характерна за Бекет нота, тя мигом рисува картина, в която е нормално, почти задължително някои части на тялото да носят скръб и срам (но никога утеха), на човека, когото изграждат.

Както и при предишните томове, редакционната работа е на много високо ниво. Също така повечето преводи на Бекетовия френски са превъзходни, като понякога се издигат до нивото на съвършена имитация. Приятно изненадващо е и твърдото мълчание на Бекет по важните обществени въпроси на деня. Тези писма обхващат периода на голямата Алжирска криза във Франция. Бекет очевидно е бил дълбоко загрижен дали структурата на френското общество ще издържи. „Ужасна седмица, и двамата тръпнем в очакване на радио Европа 1 на всеки час” , пише той на Робер Пенже[3] през февруари 1960 г. Но никъде Бекет не обсъжда разрастваща се кризата в държавата, още по-малко пък я анализира или изказва мнение за нея. Колко нетипично и за предпочитане в сравнение с нашето време, когато всяка мимолетна попзвезда, модел, актьор, футболист или друга „знаменитост”, изглежда, има мнение по въпроса за независимостта на Шотландия; мнение, което би било престъпление да не сподели с останалата част от света.

„Писмата на Самюъл Бекет”, том 3, 1957-65, Cambridge University Press, 2014 г.

Текстът е публикуван в Standpoint.

Превод от английски: Теодора Добрилова



[1] Джон Колдър ( р. 1927) е канадски публицист и издател, приятел на Бекет, чиито произведения издава. Б.р.

[2] Lord Chamberlain of the Household, придворна длъжност във Великобритания, която не се наследява и извършва театрална цензура в името на традиционния морал и ценности.

[3] Робер Пенже (1919-1997), швейцарски писател, роден в Женева, радикален представител на Новия роман във френската литература, приятел и преводач на Самюъл Бекет.