0
1284

Писма до един млад поет

Райнер Мария Рилке, 1900, източник wikipedia
Райнер Мария Рилке, 1900, източник wikipedia

През 1903 г. Райнер Мария Рилке живее в Париж, за да опознае отблизо творбите на художника Пол Сезан и на скулптора Огюст Роден, който му оказва голямо влияние със строгостта на формата, конкретността и експресивността на пластиките си. Рилке вече е публикувал стихосбирките „Живот и песни”, „Жертва на ларите” и „На мен за празника”, които го открояват като модерен поет, проникнат от копнеж по задушевна човешка близост, чиято непостижимост води до все по-дълбока самота и изтънчено самовглъбяване. В Париж 27-годишният поет получава писмо от един 19-годишен австрийски ученик на име Франц Ксавер Капус, който го моли за преценка на собствените му поетически опити. Рилке не само че не дава мнение за стиховете на младежа, но го обезкуражава в стремежите му към публичност и слава. Съветва го да потърси в себе си отговор на вълнуващите го въпроси, да намери своите творчески теми във всекидневието и в природата. С това обаче кореспонденцията между двамата не прекъсва, а се развива в продължение на пет години, през които Рилке пребивава на различни места в Европа – Италия, Германия, Швеция и отново Франция. Резултатът от това духовно общуване са десет писма, които Капус публикува едва през 1929 г., когато самият вече е утвърден като автор на романи. Съкровените „Писма до един млад поет” представляват духовното завещание на Райнер Мария Рилке към всеки, който е устремен да се себепостигне като творец и личност.

Предлагаме първото писмо от поредицата, като самата книга предстои да излезе в издателство „Ерго”.

Венцеслав Константинов

ВЪВЕДЕНИЕ

Беше късният септември на 1902 година. Седях в парка на Военната академия във Винер Нойщат под вековни кестени и четях. Така се бях вдълбочил в книгата, че не забелязах кога единственият цивилен сред нашите професори, начетеният и добродушен университетски свещеник Хорачек, е седнал до мене. Той взе томчето от ръцете ми, разгледа обложката и поклати глава. „Стихотворения от Райнер Мария Рилке?”, попита замислено. После прелисти тук-там, прочете бегло няколко стиха, загледа унесено в далечината и накрая кимна: „Значи от възпитаника Рене Рилке е излязъл поет.”

И аз узнах за слабоватия, бледен юноша, когото преди повече от петнадесет години родителите му го пратили във Военното училище в Санкт Пьолтен, за да стане после офицер. Тогава Хорачек служил там като училищен свещеник и все още добре помнеше някогашния ученик. Описа го като тих, сериозен, високонадарен младеж, който обичал да се усамотява, търпеливо понасял тегобите на живота в интерната, а след четвъртата година заедно с другите преминал във военната гимназия в Мериш Вайскирхен. Там обаче неговият организъм се оказал недостатъчно здрав, поради което родителите му го взели от гимназията и той трябвало да продължи образованието си в родната Прага. Как се е развил по-нататъшният му живот, Хорачек не знаеше.

След всичко това навярно може да се разбере, че в същия миг реших да пратя моите поетически опити на Райнер Мария Рилке и да го помоля за неговата преценка. Още не бях навършил двадесет години и стоях пред прага на една професия, която чувствах като пълна противоположност на моите наклонности. Ето защо се надявах, ако не при друг, то при автора на книгата „На мен за празника”[1] да намеря разбиране. И всъщност, без да съм го искал, като добавка към моите стихове възникна писмо, в което се разкрих така откровено, както никога преди и никога след това не направих пред друг човек.

Изминаха много седмици, преди да дойде отговорът. Запечатаното със син восък писмо носеше пощенски щемпел от Париж, усещах го тежко в ръката си, а на плика личеше същият ясен, красив и уверен почерк, с който бе изписан текстът от първия до последния ред. Така започна моята редовна кореспонденция с Райнер Мария Рилке, която продължи до 1908 година, а след това постепенно заглъхна, понеже животът ме тласна в области, от които искаше да ме предпази топлата, нежна и трогателна загриженост на поета.

Но това не е важно. Единствено важни са десетте писма, които следват, важни за опознаването на света, в който бе живял и творил Райнер Мария Рилке, а също така важни за мнозина подрастващи и оформящи се люде днес и утре. А когато говори велик и неповторим човек, малките трябва да замълчат.

Берлин, юни 1929 г.

Франц Ксавер Капус

ПЪРВО  ПИСМО

Париж, 17 февруари 1903 г.

Уважаеми господине!

Писмото Ви пристигна едва преди няколко дни. Искам да Ви благодаря за изразеното в него голямо и мило доверие. Това е всичко, което мога да кажа. Не съм в състояние да оценявам Вашите стихове, понеже ми е чужд всякакъв критически стремеж. Нищо не може да докосне една художествена творба толкава слабо, колкото критическите думи: при това винаги възникват повече или по-малко щастливи недоразумения. Нещата не са така доловими и изразими, както най-често ни карат да вярваме; повечето събития са неизразими, протичат в пространство, където никое слово не е пристъпяло, а по-неизразими от всичко са художествените творби, тези загадъчни същества, чийто живот продължава покрай нашия, който изчезва.

С тази предварителна бележка искам само да Ви кажа, че Вашите стихове са лишени от собствен стил, но все пак показват скрити наченки на нещо лично. Най-ясно чувствам това в последното стихотворение „Моята душа”. Там нещо свое напира да се превърне в слово и мелодия. А в хубавото стихотворение „На Леопарди” може би се появява известно сродство с този велик самотник. Въпреки това стихотворенията сами по себе си са все още нищо, нищо самостойно, дори последното, както и посветеното на Леопарди. Милото Ви писмо, което ги съпровожда, ми дава възможност да си обясня някои недостатъци, които долавям при четенето на Вашите стихове, но не съм в състояние да ги назова поименно.

Питате дали стиховете Ви са добри. Питате мене. Преди това сте питали други. Пращали сте ги по списания. Сравнявате ги с други стихотворения и се тревожите, когато някои редакции отхвърлят Вашите опити. Сега (понеже ми позволихте да Ви дам съвет) Ви моля да се откажете от всичко това. Вие гледате навън, а тъкмо сега не бива да постъпвате така. Никой не може да ви посъветва и помогне, никой. Има само едно средство. Влезте в себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените й произлизат от глъбините на Вашето сърце, признайте си дали ако Ви забранят да пишете, ще умрете. И преди всичко: запитайте се в най-тихия час на Вашата нощ: „Трябва ли да пиша?” Разровете себе си, за да откриете дълбок отговор. И ако той прозвучи утвърдително, ако отвърнете на този сериозен въпрос с едно силно и просто „Аз трябва”, тогава изградете живота си според тази необходимост; целият Ви живот  –  до неговия най-скромен и най-безизразен час – трябва да се превърне в знак и свидетелство за този устрем. Тогава се приближете до природата. Тогава се опитайте като първия човек да кажете какво виждате и изживявате, обичате и губите. Не пишете любовни стихотворения; по начало избягвайте онези форми, които са твърде разпространени и обикновени: те са най-трудните, защото е нужна голяма, зряла сила, за да се даде нещо лично там, където съществува добра и отчасти блестяща традиция. Ето защо избавете се от тези всеобщи теми и се заемете с неща, които Ви предлага собственото всекидневие; опишете своите тъги и копнежи, прелитащите в съзнанието Ви мисли и вярата в някаква красота – опишете всичко това със съкровена, тиха и смирена честност, а за да се изразите, използвайте нещата около себе си, образите на своите сънища и предметите, за които си спомняте. Ако Вашето всекидневие Ви изглежда бедно, не го обвинявайте, обвинете себе си, кажете си, че не сте достатъчно добър поет, за да извлечете богатствата му; защото за твореца не съществува бедност, нито бедни и безизразни места. Дори да се намирахте в затвор, чиито стени не пропускат до сетивата Ви нищо от шума на света – та няма ли тогава все още да имате своето детство, това безценно, приказно богатство, тази съкровищница на спомените? Насочете натам вниманието си. Опитайте се да разбудите потъналите впечатления от това далечно минало; Вашата личност ще укрепне, Вашата самота ще се разшири и ще се превърне в разсъмващ се дом, покрай който ще отминава далеч врявата на другите. И ако от това навлизане в себе си, ако от това потапяне в собствения свят изникнат стихове, тогава няма и да помислите да питате някого дали тези стихове са добри. Също няма да се опитвате да заинтересувате списания с тези си работи: защото в тях ще виждате свое свидно естествено притежание, късче и глас от собствения живот. Една художествена творба е добра, когато е възникнала от необходимост. Това е единственият начин тя да бъде оценена: няма друг. Ето защо, уважаеми господине, не мога да Ви дам друг съвет освен този: да навлезете в себе си и да изпитате дълбините, от които изниква Вашият живот; при неговия извор ще намерите отговора на въпроса дали трябва да творите. Приемете този отговор такъв, какъвто е, без да се опитвате да го тълкувате. Може да се окаже, че сте призван да бъдете човек на изкуството. Тогава поемете върху себе си тази участ и я носете с нейното бреме и нейното величие, без изобщо да питате за наградата, която би дошла отвън. Защото писателят трябва да бъде един свят за себе си и да намери всичко в себе си и в природата, към която самият той принадлежи.

Възможно е обаче след това слизане в себе си и в своята самота да трябва да се откажете да бъдете поет (ако, както казах, човек почувства, че може да живее и без писане, тогава изобщо не бива да пише.) Но дори и тогава вглъбяването, за което Ви помолих, няма да е напразно. Във всеки случай оттам нататък Вашият живот ще намери собствени пътища, а те може да са добри, богати и просторни, което Ви желая повече, отколкото мога да изрека.

Какво още да Ви кажа? Изглежда ми, че всичко носи своето правилно ударение; накрая искам само да Ви посъветвам да растете тихо и сериозно в своето развитие; най-силно ще му попречите, ако гледате навън и очаквате отвън отговор на въпроси, който може би ще Ви даде само Вашето съкровено чувство във Вашите най-смирени часове.

За мене беше удоволствие да открия в писмото Ви името на професор Хорачек; за този приветлив учен съм запазил голямо уважение и утвърдена през годините  благодарност. Моля Ви да му кажете за това мое чувство; много мило е, че той още си спомня за мен и аз оценявам това.

Стиховете, които любезно ми доверихте, Ви ги връщам. И още веднъж Ви благодаря за голямата Ви сърдечност и доверие, като с моя откровен и личен отговор се опитах да се покажа малко по-достоен, отколкото, като чужденец, действително съм.

С цялата си преданост и съучастие:

Райнер Мария Рилке

Превод от немски Венцеслав Константинов

 

 

 



[1] По Коледа на 1899 г., пред прага на новото столетие, Рилке публикува книгата си „На мен за празника”, която по-късно включва в сборника си „Ранни стихотворения” – Бел. пр.