Ти си по-талантлив, отколкото мислят за теб. Във всеки случай ти си човек безкрайно добър, а аз – не. За мен са важни причините за човешката постъпка, а за теб те са безразлични, неинтересни.
18 октомври 1974 г.
Скъпи Серьожа!
Ти си прав – смъртта на Вася[1] е звено от обща верига, която ни държи един до друг. Тук всички много тъгуваме по теб, много те обичаме и, разбира се, чакаме. Как си със здравето?
Успяваш ли да си набавиш книги? Пиши ми (при възможност), какво мога да направя за теб сега.
При нас в Москва всичко е постарому: половин година не приемаха моя „Огледало“. Сега наистина се надявам, че днес-утре актът ще бъде подписан.
Много се уморих от абсурдното чиновническо шушукане. Зимата отивам на село край Ока.
Сам разбираш – в Москва твоята епопея потресе всички. Колко странно, че за да се опазим и обичаме един друг, ние обикновено чакаме невероятни катаклизми, които някак биха ни позволили това. Настина вече „никой не е пророк в отечеството си“!
Единственото, на което се уповавам, е твоето мъжество, дето те спасява. Ти нали си много талантлив (и то е слабо казано!). А талантливите хора обикновено са по-силни.
Нека всичко най-добро в твоята душа укрепва и ти помага сега.
Прегръщам те, скъпи!
Лариса ти праща поздрави, а Галя Шабанова[2] се покланя.
Дружески твой, Андрей Тарковски.
Изпращам ти писма и снимки, получени от мен. Запази ги. Моля.
* * *
26 март 1975, Москва
Скъпи Серьожа!
От известно време не съм ти писал, като помнех за възможната промяна в твоя пощенски адрес.
(Моят впрочем също се промени. Вж. на плика).
Неотдавна, като срещнах Т. Калатозов,[3] получил твое писмо, научих, че всичко е постарому.
Отново седя без работа. Подадох заявка за „Идиот“ на Достоевски и ето вече няколко месеца никакво движение в това отношение. Както се казва, „няма и неизвестно“. Тиражът на „Огледало“ е нищожен и очевидно ще мине на някакъв третостепенен екран. Може би в някой от театрите ще успея да поставя „Хамлет“ – отдавна ме мъчи този необходимост.
Бях преди около три месеца в Тбилиси, показвах „Огледало“ и видях приятели. Много говорихме за теб. С жена ми ходихме и до Ленинград и срещнахме там Саша Антипенко. Какво чудесно момче! Много се сближихме с него и почти цялото време прекарахме заедно.
Въпреки това животът ми е затормозен. С нетърпение очаквам нова работа. Е, това е страничен въпрос.
Как преживяваш? Има ли нещо ново? Как е здравето?
Постарай се да издържиш – ти си още много и много необходим.
Надявам се, сили ще ти стигнат дори ако ги няма.
Тук веднъж по телевизора видях един филм. Популярен. За медицината, психиката, струва ми се. Човек пред очите ни извършваше отново и отново тежък труд (вдигаше тежести); той много пъти вдигна тежестта, докато съвсем не отпадна. Тогава му внушаваха, че тежестта е станала два пъти по-малка. Човекът отново започваше да вдига старата тежест – толкова тежка, както и преди. Отново се уморяваше. Отново му внушаваха (чрез хипноза), че товарът е станал съвсем лек (всъщност тежината остана неизменна) и човекът отново и отново го повдигаше…
Толкова за неизползваните ресурси на психиката. Както и да е.
Желая ти сили и здраве и вярвам, че всичко ще свърши добре.
Прегръщам те – Андрей Т.
P.S. Само да произлезе нещо ново в моя живот, веднага ще ти пиша.
* * *
22 януари 1976, Москва
Скъпи Серьожа!
Прости, дълго не съм писал и разбирам, че това е непростимо.
Повече от половин година живях на село с Лариса и Андрюшка. Готвех се за „Хамлет“, който възнамерявам да поставя в театъра на Лен. комсомол (Марк Захаров) и писах сценарий за Талин относно Хофман. (Сега никой не знае как да го поставя, пък и какво изобщо може да означава той.) Най-добре от всички би могъл да го постави Сергей Параджанов.
Такива ми ти работи. Но главните ми занимания на село бяха свързани със строителството на сарая. Построих забележителен сарай от 40 кв. м с навес, с таван и покрив с облицовка! За съжаление, засега нямам фотографии, за да ти изпратя.
Живяхме прекрасно и постепенно започнах да чувствам, че прекрасно бих могъл да мина без забравения Бог и зарязания кинематограф. А да живея ето така, цял живот, на брега на реката, да пиша безкрайно дълга книга (която след моята смърт да продължи сина ми, а след него – неговият син и така без край…). И да живея от своя труд: имаме бостан с 15 лехи и малка градинка. И така се уморих последните години подробно да убеждавам някого за необходимостта от кино, че все по-близо и близо се издигам към осъществяването на тази идея. Задържат ме суетността и жалостта към моя погубен талант – чувства дребни и нищожни.
Сега братя Стругацки (не без мое участие) пишат за мен сценарий, който разчитам да снимам през пролетта на 1977 година.[4] На това разчитам, всичко на всичко. На много неща разчитах, а се случиха толкова малко. От село си дойдох в средата на декември и никак не ме зарадва ни Москва, ни московчани. Във всеки случай сега работата е много (не и парите) и аз, потиснат от нейния товар, почти без съпротива плувам по течението. През май трябва да пусна спектакъла, а есента да започна снимки. Но… Човек предполага…
Сега често срещам Саша Антипенко – той живее в мосфилмовския хотел, който е в същата сграда, където живея и аз. Видях няколко пъти Галя Шабанова – през цялото време все за теб говорихме.
Как си ти? Как е здравето? От какво се нуждаеш сред онова, което ти е разрешено да получаваш по пощата? Непременно ми пиши или предай чрез друго писмо, ако твоят епистоларен лимит вече е изчерпан.
Прегръщам те силно и пожелавам търпение, мъжество и здраве. Лариса с вопли се присъединява.
Твой Андрей Тарковски.
* * *
18 февруари 1976, Москва
Скъпи Серьожа!
Получих писмото ти, голямо благодаря от Лариса и от мен.
Вчера при репетицията на „Хамлет“ много говорихме за теб с Арчил Гомиашвили,[5] той играе Клавдий. Аз сега много и изтощително работя – заради самата работа – плащат нищожно малко, пък и здравето се поразклаща. Все по-зле виждам – трябва да се поръчат очила за работа.
Резултати от работата засега няма, не личат. А да се наслаждавам на труда – дори творческия, никога не съм умеел (за разлика от теб), още повече да се опивам или радвам на постигнат успех.
Впрочем спомних си Хораций и го открих, ето:
„По-често бурите разтърсват
високото дърво, добрий ми друже,
и кулите високи падат с трясък,
светкавицата удря върховете.“ [6]
Що се отнася до твоето изискване към превода, не знам какво да ти кажа, не съм компетентен. Но във всеки случай този въпрос следва да се решава сериозно, да се обсъдят всички възможни последствия и предварително да не се отхвърля по принцип или поради уплах от промени. Много ме развесели твоята история за „Анжелика“. За сетен път тя доказва, че съществуването е единствено възможната форма за изкуство, не искам да казвам „примитивна“, искам да кажа – като хляб е необходимо. Няма ли изкуство, човек умира.
Разликата е само там, че човек знае за възможността да умре от глад, а за това, че той може да умре от липсата на изкуство – не знае. Това го знаят едва малцина.
(Изпращам ти кадри от „Рубльов“. От копие (пробното) за широк формат, което така и не беше осъществено. Това е прощаването на Андрей с Даниил.)
Що се отнася до писмото на Брик, Лариса го пази за теб. Аз не се нуждая от него, тъй като за теб си имам установено мнение и уверявам те по-дълбоко по две причини: 1) ние с тебе сме едно поколение (почти); 2) от една поляна ягоди – тоест и двамата сме художници. Има и трета причина: аз винаги казвам истината. Ти си по-талантлив, отколкото мислят те за теб. А може би не съм прав. Във всеки случай ти си човек безкрайно добър, а аз – не, по-вярното е, че за мен са важни причините за човешката постъпка, а за теб те са безразлични, неинтересни.
Прегръщам те силно, пожелавам ти здраве и мъжество.
Андрей Т.
Лариса ти се покланя.
Превод от руски Богдан Глишев.
Дружбата между Андрей Тарковски и Сергей Параджанов е учудваща за мнозина от съвременниците им – как е възможна такава близост и любов, такова взаимно възхищение между двама толкова различни художници. След излизането на първия пълнометражен филм на Тарковски през 1962 г. Параджанов въвежда ново правило в своя киевски дом: «От днес ще пускам в дома си само този, който е гледал филма на Тарковски „Иваново детство“!» По-късно той ще напише в своя дневник: „За свой учител смятам младия и удивителен режисьор Тарковски, който дори не разбира колко гениален е в „Иваново детство“. От своя страна, Тарковски завижда на своя по-голям „ученик“ (Параджанов е по-възрастен от него с осем години), в спомените си той признава: „Когато у Серьожа Параджанов се роди някаква идея, той я реализира. В това е неговото изкуство – и наивно, и прекрасно. В своето изкуство той е свободен човек. Ние не можем така“. Публикуваните тук писма на Тарковски до Параджанов са отпечатани в книгата на Василий Катанян Цена вечного праздника – Параджанов, „Деком“, Нижни Новгород, 2001, с. 235-238.
[1] Писателят, кинорежисьор и актьор Василий Макарович Шукшин умира на 2.Х.1974 г. от сърдечен пристъп по време на снимките на Те се сражаваха за Родината (реж. С. Бондарчук).
[2] Галина Шабанова – художник, приятелка на Параджанов.
[3] Т. Калатозов (оператор, режисьор) е Георгий М. Калатозишвили (1929-1984), син на известния кинорежисьор Михаил Константинович Калатозов (1903-1973). В къщи го наричали Тито.
[4] Става дума за филма Сталкер, излязъл на екран през 1980 г.
[5] Арчил Михайлович Гомиашвили (1926-2005) – одиозна фигура в съветските кино и театър. Н.а. на Грузинската ССР (1966). Прочул се с ролята на Остап Бендер във филма на Л. Гайдай 12-те стола (1971). Един от кандидатите (наред с О. Стриженов) за ролята на Щирлиц в 17 мига от пролетта след дълга амурна история с режисьорката. След Клавдий в експерименталния Хамлет (Солоницин в главната роля) на Тарковски се премества в московския театър „Пушкин“. В киното заснема още няколко участия в ролята на Сталин (от 1986 до 1993 г.). През 1990 г. става президент на АД „Сити-бизнес“, а в края на 1992 г. открива ресторанта „Золотой Остап“, който през 1996 и 1997 г. е признат за най-добрия в Европа.
[6] Превод от латински Борислав Георгиев – из Златната среда на Квинт Хораций Флак (65-8 г. пр. Хр.), /в:/ Антична поезия – антология. НК, С. 1970, с. 266
