0
1016

Писма от сръбско-българската война

sr v war 40109

Поглед към една братоубийствена война (2-16 ноември 1885 г.), в която България отстоява независимостта си. Писма от редови участник в събитията, десетилетие по-късно събрани и публикувани в приложение на „Военен журнал” (ноември 1895 г.). Фрагментите се публикуват по това първо и единствено издание.

Писмо I

Бой с турците! Бой с вековния враг! – ето какво очакваш да чуеш от туй ми писмо; но какво ще кажеш, ако ти обадя, че вече десет дни откак сме напуснали Дупница и сме се озовали срещу сръбската граница? Ще повярваш ли ти, ако ти съобщя, че ний очакваме война с родните братя сърби? – Разбира се, че не ще повярваш, както и ний не вярвахме, докато не дойдохме тук, гдето всичко мирише на едно скорошно сблъскание. Толкова време стояхме на турската граница и никакви произшествия, никакви предизвиквания не се случиха, когато тук провокациите следват една след друга, само и само да ни изкарат от търпение, за да хвърлят вината върху нас за започването на неприятелски действия… Аз ти казвам, че сърбите ровят за война и че тя е вече неизбежна – и ти трябва да се помириш с тази печална и нежелателна действителност, която ще кара утре брат да души брата…

Моята дружина съставлява част от Трънския отряд и е разположена в с. Филиповци – колиби, пръснати на групи на едно разстояние от 3 километра. Нейното назначение е да съставлява нещо като резерв на частите, разположени на Трън и Врабча в случай на настъплението на неприятеля в тези две посоки…

Ти не можеш си представи до каква степен се простира бедността и дивотията на това затънтено кюше, в което ний сме захвърлени. Цяла дупка, при която Дупница се оказва цвете от първо качество; напразно се плачехме ний от нея!… Канари, охтичави горички и кошари – ето богатството на Филиповската долина: миниатюрни стада, единични говеда, белодрешното овчарче на някоя канара и нявга-нявга единичен пътник по шосето – ето движението и признаците на живот в нея.

Представи си в какво положение аз бях поставен, като ми се възложи да избера и укрепя по върховете на Секирица втора отбранителна линия, когато аз даже хабер нямах от първата, па още и допълнително не можах да определя фронта на неприятелското настъпление… Мене ми се заповяда това… и аз вече работя, доколкото ми е възможно, без да чувствам особена някоя нужда от повече указания.

„Редник! – ще кажеш ти – и нищо повече”! Но ти можеш да си мислиш каквото искаш, а аз не обичам твърде много да се обяснявам с началството, особено когато виждам, че то твърде скъпи своите указания (?!)…

Но това, което ти съобщавам, и което съставлява нашата ахилесова пета, съвсем не ни бърка да бъдем добре духом и да се готвим за тържествения час. Разбиванието на сърбите ние го считаме сигурно. Досега ротите са произвели няколко учения, а от три дена насам започнаха да работят окопите на втората линия и един нов път за отстъпвание от Трън през Ездемирци за Секировския мост… Въобще ний имаме маса свободно време, което не знаем как да убием, и сме принудени волю-неволю да дремем в кръчмата, да слушаме сума шопски хитрости и мнения от посетителите. Баба попадия (жената на кръчмаря – който е също и свещеник) е една престаряла, но много добра и пъргава жена, и много добре посреща своите мющерии. – „Бабо! Я ми направи едно кафе!” – иска пътникът; – „Бре, синко, стара съм… я си пийни една ракийца, че да се стоплиш!… Видиш огъня поугаснал, кой ще се труди да го пали… захмет стана!… Я да ти налея аз тебе, та да помниш когато си пил в нашата кръчма!… Па ако щеш, почерпи и мене” – отговаря на всекиго, който иска да подгори джезвето и почти всякога се сдобива с успех…

При обикалянето си в Трън аз можах да се видя с капитан К-в, който командува доброволческата дружина. Той се хвали твърде много със своите доброволци, между които има много такива, които са участвали в Сръбско-турската война. Представи си, че между многото мустакати и накичени с медали антики, се намира и една амазонка, която в носянието на своите потури и тежката кринка не се отличава в нищо от Адамовия син, който даже се побоява да й възразява или да я обижда с нещо. Тя е селянка и една мома цяла мъжкарана, която не му мисли много-много, за да даде воля на своите юмруци… Аз я видях на площада, гдето тя цял час водеше доброволческото хоро, когато много млади момци бяха вече доведени до уморяване и се пускаха един подир други. В Трън аз можах да видя и четирима сръбски войници, които бяха избягали от Сърбия с пушките си и с всичкото обмундирование и снаряжение. Харесаха ми се пушките им, система „Маузер”; вижда се, че те наскоро им са дадено, защото са съвършено нови. Те разправят чудесии, но кой ще им вярва, когато самото тяхно избягване от редовете достатъчно характеризира тяхната неблагонадеждност. Казват, че са българи. Да беше видял как ги наобиколиха нашите войници и не могат да им се нагледат; така като че ли мечки водеха през града…

Да, тук вече силно мирише на зима, а ний сме съвсем голи и неподготвени за нея. Летните палта, тънките ботуши и отсъствието на всякакви фанели, башлъци и топли ръкавици – ето с какво се готвим ний да я посрещнем. Та не е работата само в зимната подготовка, а въобще ний нямаме повечето от това, което се иска от офицера и му съставлява необходима нужда в полето; едни нямат бинокли, други револвери. „Чудо!”, ще кажеш ти; но така става то понякога, а особено когато хората са толкова храбри и не вярват на пулята-дура, а на своя боздуган. Един от тези боздуганджии е и моя милост. Добър дружинен командира, нали? Трети нямат часовници. Туй що се нарича походни кревати, походни чемодани, сандъци за самовари и провизията – такива неща с куршум да ги биеш… Мене ме смях хваща, като гледам голямата бъклица, която функционира между офицерите и съставлява единственото полско приспособление…

Засега толкова…

Sr b war 1

VI писмо

Нощта на 5-ти срещу 6-ти беше първата зимна нощ, която ний прекарахме в полето под открито небе. Влажната и полузамръзнала почва, студеният вятър, тънкият заледен западен поряз, вкокалените и измокрени шинели и залепналите с кал сиви ботуши обръщаха съня и почивката на едно безполезно търкаляне по калната земя – придружено с треперене и тракане на зъбите. Студът надви на първия сладък сън; бивакът в скоро време пак се разшава и когато аз станах, за да се огрея, видях, че войниците бяха будни и насядали около огньовете, с които беше осеян старият бивак… Седнах при един огън. Войниците печаха зрял кукуруз и разговаряха пред мен без всякакво стеснение за подробностите на вчерашния бой; при това те твърде оригинално подиграваха сърбите, че били лошо облечени, някои от тях имали само долни гащи и пр… Мен ме учуди отгде бяха получени подробностите от тази атака, когато частите от бивака още не бяха влезли в съприкосновение с тия, които бяха участвали във вчерашния бой… Като че ли между долните чинове съществува особена летяща поща, която със своите новини изпреварва официалните донесения и съобщения…

Около полунощ получих записка от помощника на началник щаба на армията, ротмистър Х., с която ми се заповядваше да вдигна дружината, да изляза на шосето… В нея се съобщаваше, че дружината влиза в състава на дясното крило, под началството на ротмистър Б. Заповядано и изпълнено… Тръгнахме…

Дружината трябваше да заеме височинката, отстояща на 200 разкрача от шосето. Понеже не знаех назначението на дружината, аз реших да заема окопите и нещо като редут, които бяха приготвени на това място, за която цел назначих две роти в първа линия и две в резерв, като изпратих патрул отпред и отдясно на фланга. С една дума, аз бях готов за бой, само давайте по-скоро тези сърби да почнем да ги мачкаме!? Нали?…

Гъста мъгла обгръщаше цялото пространство на Драгоманската долина и не позволяваше никакъв обзор на местността; пред нас и на фланговете не се виждаха никакви наши части… Патрулите откъм Хаджи-Мановската кория (под Три Уши) запъхтяно съобщиха, че откъм Три Уши през мъглата се виждала неприятелска верига, която настъпвала към нас….

Часът около 12 по пладне дойде при нас капитан Маринов (полкови командир) и ми заповяда да атакувам Три Уши. До това време сърбите мълчаха, но щом веригата се показа от леса, почна се едно силно обстрелване от върха, което предизвика залягане на веригата. Маринов заповяда безостановъчно настъпвание и сам излезе на веригата, като ми заповяда да отида на веригата на 1-ва Плевенска дружина и да поддържам настъпването от тази страна… Какво ставаше вдясно и вляво от мен, аз нито можах да видя, нито пък ми дойде на ум да следя; помня само, че щом се прекрати боя, аз видях една голяма верига, която беше обгърнала от три страни Три Уши… Още малко и първата сръбска позиция щеше да е в наши ръце. Заповедта да отстъпим назад достигна току в този момент и предизвика едно спиране по цялата линия. Ний стояхме като слисани пред върха и не знаехме какво да правим. Трябваше само една фотография да се стори в тоя момент, когато вече си се покачил на дървото и остава само да откъснеш плода. – Че защо да отстъпваме? Как така да отстъпваме! Абе това не може да бъде? – се задърлихме ний и поглеждахме учудено назад… В същото време горе по върховете на Три Уши се почна една престрелка в мъглата, без да пропищи някой куршум към нас и поручикът от Дунавския полк А. довтаса, запъхтян с викове: Не стреляйте! Не стрелйте! Горе са наши… Брат ми е там!… Какво беше това отстъпване и защо, аз и досега не мога да разбера…

Аз никога няма да забравя сцените, които видях в района, в който настъпвахме, район, в който беше се разиграл и вчерашния бой. Източният склон на Мека Крев е осеян с няколко впадини – нещо като полу-пещери във формата на разлати фунии. Ето в тези впадини при настъпването ни можах да видя около 40-50 наши войници, ранени от миналия ден и успели да се довлекат до тези закрития с надежда да се запазят от студения вятър и от куршума на един повторен бой на това място. Може би някой куршум, пратен с цел да търколи някой сърбин, да е улучил някой нещастник и да е  възнаградил доблестния български син… Простете герои!… Вий напусто цяла нощ сте чакали помощ от своите… Вий напусто сте се вслушвали във всеки шум, дано чуете братски глас… Простете, защото бяхме неопитни!… Простете ни за нашето цяла нощ забравяне, защото водихме за първи път бой!… Простете ни, защото ний отмъстихме за вас!…

Върхът беше наш!… Той бе едно море в мъгла, в която фантастически стърчаха силуетите на разпръснатите цели роти, застанали в разни посоки. Едно въодушевление инстинктивно избухна и предизвика песента „Шуми Марица” и едно тържествено ура бе апогей на това високо въодушевление… Подаде се „отбой” и частите почнаха да се събират, и всеки, под впечатлението, че днес е изпълнил дълга си, бързаше по-скоро да събере своите войници и да ги отведе на заслужена почивка…

Трябваше да се спи… но можеше ли, когато сърбите бяха пред нас на сто разкрача! Склопват ли се очите, когато всякоя минута можеше да донесе едно изненадвание, една бъркотия в струпаните на едно части… Назначих 7-ма рота да заеме празното място и тръгнах по постовете. Войниците пловдивци, от които много бяха без шинели, трепереха на постовете, но бодро стояха на местата си; някои от тях се бяха възползвали от облеклото на сръбските убити и представляваха едно смешение на формата – калпак, сръбски шинел и шаечни потури…

Като се върнах при бивака, намерих подпоручиците Б. и Е. около моя огън; те разглеждаха книжата на лежащия около нас убит сръбски офицер (Димитриевич или Стефанович) – един снажен и красив момък. Нещастният, в своето тефтерче си беше държал бележки за направения до Сливница марш, а също беше приготвил едно писмо до годеницата си – навярно с намерението да го предаде на пощата в София; но десет щикови рани бяха катурнали на място този здравеняк, пълен с розови надежди в живота човек…

ХХХХ

Ето, накратко, доколкото можах да видя аз славния 7-ми ноември!

Ако ли някой наскоро след войната би се осмелил да ми каже, че ний лошо действахме на 7 ноември, аз бих му издраскал очите; аз бих бил готов да споря с часове и да доказвам, че ний от Три Уши си изпълнихме дълга повече, отколкото трябваше; но днес аз съм повече умерен и разбирам някак другояче това лутане напосоки, гдето му излезе края… Ний можем да се хвалим само с инициативата, която предизвика тази победа, ний трябва да се гордеем с онова бясно втурване на нашия войник, с онази лудешка решителност да се докопаме до противника, но оттам нататък трябва да се признае, че има много работи, които ни показаха като неподготвени и още млади войници…

Към тебе, бъдещи български войнико, се отнасям и те моля, ако ли подир години ти попаднат под ръка тия мои бележки, да бъдеш по-снизходителен към грешките, които добросъвестно изповядах и приписах на нас. Помни: това беше първата наша война, че ний всички бяхме още млади и неопитни, че началниците на отрядите, полковете и дружините и ротните командири бяха само петгодишни офицери, които едвам бяха виждали командването на рота. Помни, че ний победихме и не бъди толкова строг в своята присъда…