998
1534

Писма

Джон Ленън, един от най-забележителните музиканти и композитори, автор на Help!, Lucy In The Sky With Diamonds, Imagine, притежава усет за думите, но до този момент писмата му не са публикувани, а в много случаи никой дори не подозира за съществуването им. Българското им издание е дело на „Сиела”, то излезе в навечерието на 32-ата годишнина от убийството на Ленън. Предлагаме откъс от книгата.

Хънтър Дейвис, авторът на официалната биография на „Бийтълс”, проследява близо триста от писмата и картичките, написани от Джон Ленън – до близки, приятели, фенове, непознати, любовници и дори до кварталната пералня. В това начинание му помагат мнозина от роднините и близките приятели на Ленън, както и частни колекционери от цял свят. Съдействие получава и от Йоко Оно, вдовицата на Джон (и собственик на авторските права), която дава благословията си за проекта.

Дейвис разказва историята на всяко писмо, описва в какъв етап от живота си е бил Ленън, докато го е писал, кой е получателят, и, благодарение на ненадминатите си познания по въпроса, обяснява съдържанието и контекста. Някои от писмата са нежни, съдържателни, забавни, гневни и обидни, а други са откровено сърцераздирателни. Голяма част са илюстрирани с негови авторски рисунки, драсулки и закачки. Всички заедно, съставляват внушително четиво, от първото оцеляло писъмце за благодарност, адресирано до леля му в Ливърпул през 1951 г., когато е на десет, до последния автограф, надраскан на пулта в студиото в Ню Йорк на 8 декември 1980 г. – денят, в който е застрелян на четирийсетгодишна възраст.

Хънтър Дейвис, „Джон Ленън  – Писма”, изд. „Сиела”, 2012, Превод от английски: Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Цена  18 лв.

 

ХЪНТЪР ДЕЙВИС е автор на над четирийсет книги, от романи до детски приказки, пътеписи, социална история и спорт. Написал е редица биографии, сред които на Уърдсуърд, Колумб, Р. Л. Стивънсън, Биатрикс Потър и официалната биография на „Бийтълс”. Като журналист е работил в „Сънди Таймс” в продължение на много години, също и за „Пънч” и „Гардиън”. В момента води рубрика за футбол в „Ню Стейтсмън” и за финанси в „Сънди Таймс”. 

 

УВОД

Все едно дали изпитва радост или гняв, страх или омраза, въодушевление или ярост, Джон Ленън почти винаги има потребност да го запише. Реагира не само с музика, но и със слово. За него е напълно естествено да грабне лист и химикалка при всяка хрумнала му идея или мисъл, или просто когато изпита желание да общува.

Джон Ленън живее и умира в епохата преди навлизането на компютрите, имейлите, туитите, постовете и есемесите, затова пише на ръка или на пишеща машина и изпраща писма и картички до роднини, приятели, почитатели, непознати, вестници, организации, адвокати, че и до обществената пералня, която използва. Повечето му писма са забавни, съдържателни, призоваващи, мъдри, откачени, измъчени, поетични. Понякога са сърцераздирателни.

От текстовете на песните му и от двете му поетични книги (и едните, и другите продължават да реализират огромни продажби) знаем, че Ленън притежава усет за думите, но до този момент писмата му не са събрани и публикувани, а в много случаи никой дори не подозира за съществуването им. На първо място заради авторското право – което в конкретния случай принадлежи на Йоко Оно.

С Йоко се запознах през 1967 г., когато ме покани да участвам във филма – „Дупета” (Bottoms) – отказах; срещнахме се и по-късно, докато работех върху биографията на „Бийтълс”. Няколко години след това й подхвърлих, че някой трябва да започне да събира писмата и картичките на Джон, за да покаже на света какъв забавен и интересен човек е той. Навремето идеята не й допадна особено, защото според нея писмата на Джон са нещо прекалено лично.

През октомври 2010 г. Йоко присъства на откриването на синия плакет на площад „Монтагю” в Лондон, където бе живяла с Джон. Помоли ме да държа реч на церемонията. На другия ден имахме дълга среща и темата за издаване на писмата на Джон изплува отново. Идеята беше аз, в качеството на евентуален редактор на книгата, да се свържа с възможно най-много от получателите на писмата, да разбера кои са, с какво се занимават, какво място в живота на Джон са заемали и да ги помоля за помощ при изясняването на препратки, които външни хора като самия мен не биха доловили. Разбира се, всичко това нямаше как да стане без благословията на Йоко.

Подметнах й, че вероятно е време да го направим, защото много от получателите на писмата вече не са сред живите, други остаряват и изнемощяват. В крайна сметка Йоко се съгласи да подкрепи и насърчи събирането и публикуването на писмата на Джон Ленън.

Лично тя не предостави никакви писма. Двамата с Джон почти не са кореспондирали един с друг, тъй като почти през цялото време са били заедно; ако пък се е налагало да се разделят, са разговаряли по телефона до двайсетина пъти дневно. Уви, малкото писма и бележки, които имала Йоко, са се загубили през годините – или пък, по-вероятно, са били прибрани от услужливи ръце. Иначе казано – откраднати.

И така, заех се да издиря възможно най-много писма, картички, бележки, списъци и изрезки. Вярно, доста поразширих понятието „писмо”.

В самото начало си мечтаех да попадна на грамадни тайни находки. Виждах се как издирвам безбожно богати колекционери, окичили стените на подземни бункери с рамкирани ленъни или съхраняващи ценни документи в сейфове в швейцарски банки. Дали пък нямаше недостатъчно афиширани колекции, притежавани от дискретни, но богати музеи в САЩ или Япония, където се изисква специално разрешение, за да разгледаш определени експонати? Разбира се, идеята за мегабогатия суперколекционер беше илюзия.

Днешните заможни колекционери на подобни вещи подбират внимателно съдържанието на своите колекции, свързани с поп или рок идол, поради което в бърлогите им може да се види снимка на Елвис с автограф, писмо на Боб Дилън, песен на Джон Ленън, китара на Ерик Клептън, златен диск на Джагър. След като се сдобият със сравнително представителна сбирка, минават на други предмети, на други теми.

Повечето писма се оказаха притежание на стотици обикновени и съвсем не толкова богати колекционери. През осемдесетте и началото на деветдесетте години на миналия век, когато цените бяха сравнително ниски, повечето участници в търговете за вещи на поп звезди, бяха почитатели на средна възраст, посъбрали някой и друг долар и осъзнали, че могат да си позволят да похарчат малко пари за спомен от героите на юношеството си. После цените изведнъж скочиха до небето и много от тези фенове продадоха придобивките си, за да се включат с повече капитал в издирването на по-ценни експонати.

Един от хората, които ми помогнаха особено много, е Дийн Уилсън – управител на болница от Нотингам, който започнал да изкупува вещи на Ленън преди повече от двайсет години, като с течение на времето започнал да ги препродава, за да се сдобие с по-стойностни. С изумление научих, че през годините е притежавал десет ръкописа на Ленън. Днес продължава да работи в болницата и има само една оригинална вещ на Ленън, която съхранява на сигурно място в банката.

Неведнъж съм се питал защо първоначалните получатели са продавали личните си писма, след като едва ли са имали финансови проблеми, но понякога успявах да издиря съответните собственици и научавах доста изненадващи подробности. Една от кореспондентките на Ленън се оказа ограбена в дома си от собствената си дъщеря, която продала безценното писмо на майка си заради пристрастеността си към наркотици. Друг собственик разбрал, че адресираното до него Ленъново писмо е продадено зад гърба му от собствения му баща. След завършване на образованието си човекът решил да попътува по света за една година и в негово отсъствие баща му, собственик на малка фирма, закъсал с финансите и продал писмото на търг, без дори да уведоми сина си. Оттогава двамата почти не си говорят. Днес човекът много би искал да откупи обратно собственото си писмо и спокойно може да си го позволи, но настоящият собственик на документа, с когото говорих лично, е богат и не желае да продава.

Някои от близките на Джон са продали тези вещи за смислени благотворителни цели: например лелята на Джон, Мими, и продуцентът на „Бийтълс” Джордж Мартин са предоставяли свои писма за продажба на търг, средствата от който са били събирани за благородни каузи.

В различни периоди от живота си, когато е имала нужда от пари, първата съпруга на Джон, Синтия Ленън, е продавала доста голямо количество материали. Подозирам обаче, че някои писма и отделни страници, които днес не може да намери или с които не помни какво е станало, просто са били скъсани през онзи тежък първоначален период на разпадане на брака й с Джон. Най-вероятно някои пасажи са й се стрували прекалено тъжни, прекалено болезнени, за да запази писмата.

В редица случаи писма и материали са унищожени по съвсем тривиални причини. Рон Елис например умишлено срязва една бележка от Джон. През 1963 г., когато е на двайсет и две, Рон живее в Саутпорт. През деня учи библиотекарство, а нощем е импресарио на няколко местни поп групи. Запознава се с Джон и „Бийтълс” и се хвали пред тях, че благодарение на контактите си в САЩ получава най-новите американски рокендрол албуми. Очевидно впечатлен, Джон му пише дълъг списък с всички американски плочи, които ужасно много иска да притежава.

Работех в библиотека „Бъркдейл” и един ден група ученички забелязаха на бюрото ми списък с почерка на Джон Ленън. Съгласих се да нарежа списъка от около дванайсет заглавия и да им го продам срещу два шилинга парчето. Безкрайно се радваха да притежават дори думичка, написана от ръката на Джон. За мен по онова време „Бийтълс” бяха просто поредната група.

Основният начин за издирване на повечето писма на Ленън – макар и не на самите собственици – беше чрез големите аукционни къщи в САЩ и Великобритания. Експерти в „Сотбис”, „Кристис” и „Бонамс” щедро ми предоставяха времето и информацията си. Помощ получих и от Пол Уейн и Джейсън Корнтуейт от „Тракс” – водещия дилър на вещи на „Бийтълс” в света. Чрез специално регистриран профил в hotmail бе отправен апел към собствениците на писма на Ленън, на който откликнаха хора от цял свят. Колекционери от Австралия до Южна Америка ми изпратиха копия от своите съкровища и ми разказаха историите си. Франк Каяцо, експерт по удостоверяване подписите на „Бийтълс”, работил за редица водещи аукционни къщи, бе така любезен да ми предостави копия на предметите, които са минали през ръцете му, но за съжаление почти не беше запазил информация за получателите или за какво става дума в писмата.

През по-ранните десетилетия ценни материали от „Бийтълс”, често съдържащи интересни подробности, се появявали в малки провинциални аукционни къщи. Установих, че в едно чекмедже съм запазил каталог от 1986 г. на ливърпулска компания на име „Уоралс”, в който фигурира писмо от 1975 г., партида 105, от Джон до братовчедка му Лийла. Според краткото описание съдържанието на писмото е много интересно, споменават се наркотици и имиграционни проблеми, но няма директни цитати. В долния край на страницата беше сбутано много лошо копие на писмото, от което нищо не се разчиташе.

Пробвах да се свържа с офиса на „Уоралс”, но се оказа, че компанията не съществува от десет години. Успях да намеря името на някогашната собственичка, Пат Карни, и да изровя стар домашен телефонен номер. Разказах й за писмото и я попитах дали си го спомня. Спомняше си го: рядко им се случвало да получат толкова добър артикул. Имала спомен за някакво копие и обеща да се опита да го намери, макар да й се струваше доста невероятно да сполучи. Няколко седмици по-късно ми се обади. Беше го намерила. Не в идеално състояние, но текстът се разчиташе съвсем добре, а съдържанието беше абсолютно изумително. Поне за мен. (Виж Писмо 196)

Не съм сигурен чия собственост е оригиналното писмо днес, тъй като оттогава не съм го виждал да се предлага на търг. Собственикът сигурно ще се изненада да прочете тук описанието на писмо, което притежава. Много настоящи собственици на описаните в тази книга писма ще останат изненадани – и наистина съжалявам, че не успях да се свържа с тях, колкото и да опитвах. Така или иначе, разрешение да бъдат публикувани писмата може да даде само Йоко.

Едно писмо успях да проследя благодарение на случайна среща преди повече от трийсет години, докато пътувах на кораба „Кралица Елизабет 2” на път за Ню Йорк. По време на плаването се запознах с шотландец на име Бил Мартин. Той случайно спомена, че живее в Кенуд – в къщата на Сейнт Джорджис Хил, Уейбридж, където някога е живял Джон Ленън и където аз самият бях прекарал дълги часове в разговори с него.

Самият Бил беше популярен автор на песни от шейсетте и седемдесетте години, тъй че ми се видя някак в реда на нещата домът на Джон да бъде обитаван именно от такъв човек. Негови са например песни като „Кукла на конци” (Puppet on a String), изпълнявана от Санди Шоу, „Поздравления” (Congratulations) за Клиф Ричард и „Моето момче” (My Boy) за Елвис, както и всички песни на „Бей Сити Ролърс”.

Преди две години, когато се захванах с този проект, си спомних за запознанството си с Бил Мартин и успях да установя контакт с него. Оказа се, че вече не е собственик на Кенуд, макар че изкарал там няколко години със семейството си. Писал ли е някога на Джон и получавал ли е отговор от него? Да, имал отговор, в който Джон му разказвал за песните, които е написал в Кенуд. Бил се съгласи да ми даде копие от това писмо. (Виж Писмо 213.)

Струва ли си да се колекционират писмата и картичките на Джон Ленън? От търговска гледна точка – да, тъй като почитатели на „Бийтълс” и музеи из целия свят се надпреварват да плащат високи цени дори за най-скромната изрезка, но каква е истинската им стойност – може би литературното съдържание?

За почитателите на „Бийтълс” и музиката като цяло всичко, което дава възможност да се надникне по-навътре в работата на Джон или да се научат подробности от неговата биография, е ценно. Дори съдържанието да не е ново или разтърсващо, за читателя би било интересно да види какво е писал Ленън, с кого си е кореспондирал и как е илюстрирал писмата си.

Но има ли изобщо Ленън писателски талант? Читателите на „Таймс” в броя от 20 юли 1964 г. научават, че Джон Ленън се отличава с „ужасяваща липса на грамотност… момче, което не е зле да получи някакво образование, за да може да се възползва от таланта, който изглежда има”.

Не става дума за нападка в редовна рубрика на „Таймс”, а за доклад от парламентарен дебат, по време на който Чарлс Къран, депутат от консервативната партия, представител на Ъксбридж, алармира за ниското ниво на образование на съвременната младеж. Първата книга със стихотворения на Джон, „Със собствен почерк”[1] (In His Own Write) е излязла малко преди това и господин Къран явно е прочел части от нея. „Изглежда – продължава парламентаристът, – той [Ленън] е крадвал по малко от Тенисън, Браунинг и Робърт Луис Стивънсън, докато е слушал резултатите от футболните мачове по радиото.”

Петдесет години по-късно дори най-образованите възрастни биха се радвали безкрайно, ако днешната младеж изобщо е чувала за Тенисън и Браунинг, камо ли някой младок да се хване да пише пародия на техни стихове.

Успехът на първата стихосбирка на Джон, която се продава в тираж 500 хиляди още същата година, лесно може да се отдаде на славата и популярността му като член на „Бийтълс” – и точно такава е реакцията на мнозина навремето, само че томчето е публикувано от престижното издателство „Джонатан Кейп”, като през 1964 г. Джон е отличен с награда на литературен обяд, организиран от веригата книжарници „Фойлс”. През 2010 г. стиховете на Ленън са преиздадени и се продават в десетки хиляди екземпляра на хора, които няма как да са били част или да имат спомени от онова отдавна изчезнало явление, наречено „бийтълмания”.

Днес написаното от Джон – не само текстовете на песните му, а и неговите стихотворения и разкази – се изучават в университети по целия свят. В „Джейкъбс Мюзик Скул” към Университета на Индиана, най-голямото музикално училище в Съединените щати, всяка година около триста студенти работят върху музиката и текстовета на „Бийтълс”.

„Винаги съм харесвал какво пише Джон – и в публичните книги, и в личните писма – казва професор Глен Гас, който води курс за „Бийтълс” в Индиана от 1982 г. насам. – Те са неотменна част от цялостната му творческа работа: игриви и забавни, пълни с искрици одухотворена лудост и когато най-малко очакваш, мигове на сърцераздирателна емоция и откровеност. Джон сякаш неспирно е изучавал себе си – търсел е себе си – чрез своето писане.”

Опитах се през призмата на писмата да разкажа историята на живота на Джон, без да прескачам напред към бъдещи събития, макар че повечето от нас, които сме живи днес, знаем какво му беше приготвило бъдещето. Където бе възможно, се опитах да опиша получателите на неговите писма – всеки със своята история.

„Писмата – пише Е.М. Форстър – трябва да преминат през две изпитания, преди да бъдат определени като добри: трябва да изразяват личността и на пишещия, и на получателя”. Джон винаги съобразява писмата си с човека отсреща.

Подредил съм ги до голяма степен хронологично, разделени на глави, като всяка глава започва с краткък увод… Почти навсякъде съм включил факсимиле на конкретното писмо, придружено от препис, за да се види и оригиналният вид, независимо че много често текстът е размазан или е избелял от времето. Джон пише и на машина. В края на юношеството си, докато още живее с леля си Мими, той се сдобива с пишеща машина марка „Империал”, на която пише някои от стихотворенията си – с много грешки. (По-късно Мими дарява машината на благотворителна организация, която я продава на търг.) В Америка Джон има по-модерна машина и взема уроци по машинопис, но повечето от текстовете му са написани на ръка…

Хънтър Дейвис

Със съкращения

 

В леглото за мир

 

 

Джон и Йоко се женят с много скромна церемония в Гибралтар на 20 март 1969 г., след което решават да си устроят изключително публичен меден месец, като поканят в спалнята си целия свят. И светът се отзовава на поканата, като влиза там, придружен от тонрежисьор и оператор, както и от случайни минувачи – едва ли не от всеки, пожелал да види Джон и Йоко в леглото им в амстердамския „Хилтън” между 25 и 31 март.

Двамата решават да се възползват от медиите, за които са сигурни, че и бездруго ще се появят, а светът като цяло ще се запита: „Охо, какво ли са замислили?” Като прекарват в леглото цяла седмица, оставяйки косите си да растат свободно, Джон и Йоко се надяват да изпратят едно простичко послание.

В продължение на почти цяла година двамата участват заедно в артпърформанси, надявайки се да накарат хората да се запитат за природата на изкуството, театъра и действителността. Част от тези събития са доста сложни за редовия зрител, който не може да схване цялата картина и цел на заниманието, и в резултат Джон и Йоко се превръщат в обект на подигравки и закачки. Но от този момент нататък тяхната основна цел, която прокламират безпощадно, е едно простичко послание: мир.

Те пренареждат стаята си в хотела, изнасят мебелите, за да поберат ордите журналисти, които се очаква да пристигнат, избутват леглото пред панорамен прозорец, който облепват с плакати с надписи „Мир в косата”, „Мир в леглото”. Огромното им легло се превръща в сцена, в обществена трибуна, от която се обръщат към света и го подтикват да се грижи за мира – и си пускат коса.

„Двамата с Йоко сме готови да станем клоуните на света – обяснява Джон, – ако по този начин ще сторим добро.”

 

Събитието е по идея на Йоко, едно от нейните арт-пърформанси, докато Джон добавя елемент на хумор – той е адски сериозен, що се отнася до посланието и смисъла на събитието, но в същото време се шегува със себе си, пародира се.

Джон и Йоко в президентския апартамент в хотел Хилтън в Амстердам по време на своя меден месец, 25 март 1969 © Central Press/Getty Images
Джон и Йоко в президентския апартамент в хотел Хилтън в Амстердам по време на своя меден месец, 25 март 1969 © Central Press/Getty Images

Някои от близките му приятели, които го посещават, например Пийт Шотън, най-старият му приятел от Ливърпул, стават свидетели как Джон говори с патос пред журналистите, завира им в микрофоните посланието си за мир, отправя нападки по повод войната във Виетнам, християнството, политиците, прескача към темата за косата, често без да довърши изреченията си, но внимава журналистите да си запишат абсолютно всичко. После, щом екипите се изнесат от стаята, Пийт и Джон се заливат от смях. В същото време, докато Джон говори гръмко и нахъсано, той стои зад всяка своя дума – и тогава, и по-късно.

През тази седмица двамата дават стотина интервюта, като филмират абсолютно всичко – по-късно редактират записания материал в шейсетминутен филм. Желанието им е да повторят седмицата в леглото и в Ню Йорк, но на Джон му е отказана виза, затова решават вторият пърформанс да бъде в Монреал от 26 май до 2 юни. Там дават повече от шейсет интервюта, а в края на събитието в Монреал е записана песента Give Peace a Chance („Дайте шанс на мира”), която и до днес е химн на движението за мир по света.

Джон общува с хора, които му пишат, за да изразят подкрепата си за акцията „В леглото за мир”. В картичка до някой си Греъм Джон добавя в полето: „Дотук с подиграфките” – или е правописна грешка, или се подиграва на хората, които не знаят как се пише „подигравка”.

 

Писмо 86: Картичка до Греъм, „В леглото”, март 1969 г.

 

Дотук с подиграфките

Скъпи Греъм,

Едно кратко благодаря за писмото, с което изразяваш подкрепата си за „В леглото за мир”.

Всички трябва да прогледнем за ВОЙНИТЕ, Виетнам и цялата та­зи Гадост! Време е за промяна.

Мир и любов

От Джон и Йоко

 

По време на амстердамската акция „В леглото за мир” местен журналист връчва на Джон така наречения „Въпросник на Пруст”, който Джон чинно попълва – или поне дава „отговори”, въпреки че повечето от тях съдържат една дума: Йоко. Той обича да попълва въпросници и изследвания и да дава глупави отговори. В отговор на въпроси 31 и 32 посочва „Сам Смит”. Не съм сигурен кого е имал предвид. Може да е йоркширски пивовар или американски генерал, или еквивалент на Еди-кой си?

Оригиналът на попълнения въпросник е собственост на Якоб Хармони – холандския издател, който през 60-те публикува всички текстове на песни на „Бийтълс” – нещо, което не е правено никога дотогава…

 

На монреалската акция „В леглото за мир”, състояла се в хотел „Куин Елизабет”, местният радиорепортер Роджър Скот се заплесва при цялото въодушевление и забавление – да не говорим, че в случващото се има много хляб за статия – и остава в помещението по-дълго, отколкото би трябвало. Тъй като не е спазил инструкциите и не се е върнал в радиото навреме, за да поеме дежурството си, е глобен и порицан от шефа си Франк Гулд.

Джон, изглежда, е видял това порицание, защото най-отдолу е добавил изречение, с което моли за снизходителност.

 

Писмо 89: До Франк Гулд, шеф на радиото в Монреал, 29 май 1969 г.

29 май 1969 г.

На вниманието на: Роджър Скот

От: Франк Гулд

С копие до: Госпожа Бел, г. Синклер, Д. Акхърст

 

В 20,40 ч. снощи поискахте разрешение от мен да останете в „Куин Е.” след 21 ч. бяхте уведомен, че репортажът от „Куин Е.” трябва да приключи до 21 ч., както е планирано, след което трябва незабавно да се върнете в радиото.

Въпреки това решение вие съзнателно сте останали в „Куин Е.“, с което сте нарушили заповед.

В резултат на това:

1) CFOX остана без говорител в продължение на 39 минути, докато не се върнахте в радиото, от 9,45 до 10,27 ч.

2) Боб Лоу беше принуден да остане на работа, независимо от личните си планове за времето след 21 ч.

Ще бъдете глобен 50 долара за неспазване на заповед. При следващ подобен случай ви заплашва уволнение.

 

Скъпи Франк

Помолих Роджър да остане като лична услуга – което той направи. Съжалявам за причиненото неудобство – надявам се разбираш положението, в което попадна той, и няма да проявиш чак ТАКАВА строгост (50 долара!)

С обич

Джон Ленън

 

Училище в Оксфордшър изпраща на Джон писмо във връзка с участието му в училищен проект и получава в отговор лично послание.

 

Писмо 90: До Кевин

 

Любовта е всичко

Бог е любов

Християнски или друг

Любов

Джон и Йоко

 

За посвещенията в книги Джон все повече използва посланията за мир – по-смислено, отколкото да се позовава на заглавието на сборния си албум Shaved Fish („Остъргана риба”). В предговор към книгата на писателя и филмов режисьор Тони Палмър „Роден под нещастна звезда” успява за прокара това послание.

 

Писмо 91: Предговор за Тони Палмър, юни 1969 г.

До Тони Палмър и неговите читатели

ДАЙТЕ ШАНС НА МИРА!

Любов

Джон Ленън и

Йоко Оно

10 юни 1969 г.

Подобно послание и рисунка има и до читателите на НМЕ, както и върху картичка, на която пише „Бег Продъкшънс“.

НМЕ и „Мелъди Мейкър” са представители на по-меката, комерсиална, забавна страна на младежката култура през 60-те, но през 1968 г. се появява по-твърдо, радикално движение, което настоява за радикални промени, включително за края на Виетнамската война. Тези активисти призовават към директни действия, дори и деструктивни. Те нямат много време за Джон и „Бийтълс”, с техните романтични хипи послания за любов и мир.

Едно от радикалните издания в Британия е „Блак Дуорф”, чийто редактор е Тарик Али. В броя на списанието от 27 октомври 1968 г. Джон Хойланд, член на борда и един от авторите в „Блак Дуорф”, по онова време на двайсет и седем години, пише отворено писмо до Джон Ленън. Макар господин Хойланд да е харесал музиката на Revolution („Революция”), той не е впечатлен от текста на Джон. Намира го за твърде мек и сантиментален, особено редове като „Когато става дума за унищожение, не знаете ли, че не влизам в тази сметка”.

В същия брой на списанието е публикувано и факсимиле на написаните собственоръчно от Мик Джагър думи на песента Street Fighting Man („Уличен боец”), което иде да покаже, че – поне според „Блак Дуорф”– „Ролинг Стоунс” са повече в крак с радикалните млади. От друга страна, господин Хойланд подчертава, че песента на Джон Ленън е „не по-революционна от Дневникът на госпожа Дейл”. Това всъщност е най-болезнената забележка: „Дневникът на госпожа Дейл” е сапунка по радио BBC, в която се разказва за докторска съпруга от средната класа, а историята не е никак актуална и съвременна.

За изненада на Хойланд – и, разбира се, за негово удоволствие, – Джон отвръща с яростно писмо, което е публикувано в броя на „Блак Дуорф” от 10 януари 1969 г.

Днес Джон Хойланд признава, че тонът на отвореното му писмо е малко помпозен, но се ласкае от мисълта, че е подтикнал Джон към повече активност. Джон става открит противник на Виетнамската война и пише парчето Power to the People („Власт за народа”) – по мое мнение, за да коригира впечатлението, че не е в крак със съвремието, което е оставил с Revolution.

Впоследствие той променя позицията си. Кани Тарик Али в дома си, за да обсъдят нещата, и по-късно дава подкрепата си за редица каузи на левите.

Според Джон Хойланд оригиналът на писмото на Ленън до „Блак Дуорф” е изхвърлен от Тарик Али. По онова време тези неща не са били смятани за ценни.

 

Писмо 93: Отворено писмо до Джон Хойланд, публикувано в „Блак Дуорф” на 10 януари 1969 г.

Скъпи Джон,

Писмото ти не звучеше покровителствено – то просто беше такова. За кого се мислиш? Какво си мислиш, че знаеш? Аз съм не просто срещу статуквото, ами – явно – и срещу теб. Аз знам срещу какво се боря – срещу тесногръдието – срещу разделението на богати и бедни.

Всичките ти контакти могат да бъдат вгорчени – зависи как гледаш на тях. Каква точно система предлагаш и кой да я управлява?

Не си спомням да съм твърдял, че Revolution е революционна – майната ѝ на госпожа Дейл.

Чуй всичките три версии (Revolution 1, 2 и 9), след това си ги пусни още веднъж, скъпи Джон.

Казваш, че за да променим света, трябва да разберем какво не му е наред. След което да го унищожим. Безпощадно. Явно си на вълна унищожение. Нека ти кажа какво не му е наред на това – Хората – и тях ли искаш да унищожиш? Безпощадно? Докато ти/ние не променим своите мисли и нагласи – няма шанс. Посочи ми една успешна революция. Кой прецака комунизма – християнството – капитализма – будизма и т.н.? Болни мозъци, никой друг. Мислиш ли, че всички врагове се кичат с капиталистически значки, за да ти дадат възможност да ги разпознаеш и да ги застреляш?

Леко е наивно, Джон. Ти май се заблуждаваш, че става въпрос за класова война.

„Епъл” никога не е имала намерение да се разраства като „Маркс и Спенсър” – единствената ни връзка с този магазин е да получим същата сделка, каквато преди получавахме от този отвратителен капиталистически магазин, когато бяхме пропаднали студенти от работническата класа и си купувахме пуловери или нещо достатъчно евтино и трайно. Създадохме „Епъл” с парите, които спечелихме като работници, за да можем да имаме някакъв контрол върху собствената си продукция, доколкото е възможно. Ако други работници го придобият, мен ако питате, да го вземат. Когато казвам, че учим хората, имам предвид, че продаваме мечти. Мои приятели като Дилън и „Стоунс”, и пр., които си вършат работата, ще разберат какво казвам – питайте ги, – след което ще намерят начин да действат.

Статуквото никога не ни е пъхало в клишето „умни и палави”, скъпи Джон – НАПРАВИХМЕ ГО НИЕ, – за да стигнем дотук и да правим онова, което правим сега. Аз бях там, ти не беше. Е, в някакъв момент вестниците твърдят, че се друсаме – две години след случилото се! И ти решаваш, че музиката ни е била най-добра в онзи период. Сигурно си прав относно това защо не са ме разбутали преди – те, също като теб, ме бяха „намеркали”. Ще ти кажа нещо – цял живот съм се борил с едни и същи хора – и знам, че продължават да ме ненавиждат. Вече няма значение – променил се е само мащабът на играта. После идва ред на учители, роднини и пр. – а ето че сега съм нападан или отметнат от фашисти или братя в безкрайна проклета проза.

Кой се притеснява за ареста? ОК. Ще изпия чаша чай. Не се притеснявам за това какво мислиш ти – левицата – центърът – десницата или които и да било шибани момченца, организирали се в някаква организация. Не съм чак толкова буржоазен.

Виж, мой човек, не съм срещу теб, нито някога съм бил. Вместо да внасяш раздор между „Бийтълс” и „Стоунс” – мисли малко по-мащабно – погледни този свят, в който живеем, Джон, и се запитай: защо? След това ела и се присъедини към нас.

С обич

Джон Ленън

П.П. Оплескаш ли нещата, ще продължа още по-нататък.

 

„Бег Продъкшънс” се раждат след серия от четиринайсет литографии, които Джон рисува през 1968–1969 г. Те са обединени под заглавието Bag One, което можем да разшифроваме като „Чанта – Част първа”: литографиите са „изложени” в чанта и вероятно след първата серия ще има и други.

Литографиите са показани за пръв път през януари 1970 г. в „Ландън Артс Галъри” на Ню Бонд Стрийт в Лондон, като всеки от комплектите се продава срещу 550 лири. На другия ден „Скотланд Ярд” нахлува в галерията и конфискува осем от произведенията с обяснението, че са непристойни. Стига се до съд и галерията печели делото, давайки за пример творби на Пикасо, които първоначално са били окачествени като еротични.

Джон и Йоко правят и пърформанси със същото заглавие, като излизат на сцената опаковани в чанта, така че лицата им да не се виждат. Идеята хрумва на Йоко в Ню Йорк още през 1962 г., когато тя и тогавашният ѝ съпруг Тони Кокс се събличат и влизат заедно в черна чанта. Идеята е да се покаже, че същността на индивида не е във външния му вид. Голяма част от литографиите в сета Bag One са посветени на медения месец на Джон и Йоко, оттук идва и еротичният елемент; една от творбите в колекцията е добре изработена и включва детинска азбука, пълна с шегички и нонсенс. Дали е възможно „Дейвис” да съм аз?

 

Писмо 94: Азбука от Bag One, февруари 1969 г.

A е за Папагал, който виждаме ясно

Б е за очила, които виждаме ясно

В е за пластмаса, която виждаме ясно

Г е за бинокъл ще го получа за пет

Д е за (Дорис? Дейвис?)

E е за Етел, която живее до нас

Ж е за Портокал, който обичаме да ядем, когато ги намерим, защото са вносни

З е за маймуната, която виждаме на дървото

И е за папагал, който виждаме ясно

К е градина, която виждаме ясно

Л е за ливада понеже кафяво

M е за Венецуела, откъдето идват портокалите

Н е за Бразилия недалеч от Венецуела (съвсем недалеч)

О е за футболна топка, която ритаме

П е за арабина и сестра му ще

Р е за червата, дето ни болят, като танцуваме

С е за палачинка или пълнозърнест хляб

T е за Томи, който спечели войната

У е за Етел, дето живее на хълма

Ф е за нас

Х е за Англия (и Хедър)

Ц е за запалка, която никога не пали

Ч е за великден – направете си такъв

Ш е за Ябълка, която виждаме ясно

Щ е нащърбена, не мож я изправи

Ъ е за носа на обувката, която износваме до дъно

Ю виждаме ясно

Я виждаме ясно

 

Това е животът ми – истински, скромен

Режете парчета и ги слепете за спомен

 

Джон Ленън 1969 г., февруари

 

Междувременно жълъдите продължават да пътуват по света, разпращани до световни лидери. През есента на 1969 г. в двореца на президента на Малави, Хейстингс Камузу Банда, е получен неидентифициран пакет, съдържащ „две живи скулптури” – тоест двата жълъда. Началникът на президентската охрана иска да взриви колета в градината. Главният градинар се възпротивява, като се опасява от щети по ливадата, и така пакетът се озовава на бюрото на секретаря, където е забравен. Остава там до 1991 г., където най-изненадващо се появява на търг в „Сотбис”, а майката на продавача твърди, че ѝ е даден лично от президента Банда.

 

Писмо 96: Жълъди за президента Банда

За световен мир

Есента на 1969 г.

Д-р Х. Камузу Банда

Президент

Малави

 

Уважаеми господине,

С настоящия пакет ви изпращаме две живи скулптури – които са жълъди – с надеждата да ги засадите в градината си и от тях да израснат две дъбови дървета за световен мир.

С обич към вас,

Джон и Йоко Оно Ленън



[1] Повечето заглавия на албуми, песни, книги и пр. са съобразени с култовия превод на книгата „Джон Ленън – поезия, проза, интервюта”, дело на Георги Рупчев и Калина Филипова („Народна култура”, 1980). Б. пр.