1
5581

Писмо до Бога

Отдавна бях забелязал по стени в самия център на София странни разчертания с бял тебешир. Не графити, не тагове или надписи, не обиди или пък обяснения в любов, а просто тебеширено бяло поле. Като голяма бяла страница. Помислих си, че е някаква нова детска игра, за която просто не съм чул и съответно не съм наясно с правилата ѝ.

Докато един ден не го видях. Мъж на години, с разкопчано черно палто и нахлупена на главата плетена шапка, без да се смущава от дъжда, работниците или ремонта по „Граф Игнатиев“, старателно превръщаше с тебешира си част от калкана на някаква кооперация в бяло поле. Дъждовните капки осуетяваха начинанието му, но той не се отказваше. Продължаваше. А хората го подминаваха, без никой да му обръща внимание. Струйките вода бързо размиваха начертанието, ала мъжът не се отказваше. В един момент отстъпи назад, драсна още нещо, сякаш сложи подпис. И с бързи крачки пое надолу по улицата.

Отидох да видя рисунката. Трудно се отгатваше замисълът. Не знам защо ми заприлича на прозорец в сляпата черна стена, на един от онези зазидани слепи прозорци, с които градът изобилства и които влизат в конфликт с предусещането за мрак. Ала колкото повече размишлявах над начертанието, опитвайки са да устоя на течението от мъжки и дамски шапки или чадъри, толкова повече се убеждавах, че смисълът е различен. Потвърждаваше го и фигурката в десния долен ъгъл, на коте или куче, вече трудно различима и на път да бъде отмита от дъжда. Не знам защо си спомних за нещо чуто от големия ни изкуствовед проф. Димитър Аврамов. Той обичаше да разказва следната история: веднъж отишъл в ателието на Златю Бояджиев, който въпреки поредния инсулт, не изпускал четката и продължавал да се труди. Заварил го да работи над едно от големите си платна, захапал четка в уста. Художникът го посрещнал с възклицание – кажи, как ти се струва? Професорът понечил да каже нещо за картината, но видял, че Златю Бояджиев с гордост му сочи миниатюрна фигурка в долния ъгъл на платното, горд най-вече с нея.

Дали пък тъкмо измитата от дъжда фигурка не беше обяснението на бялото тебеширено поле? Нямаше как да разбера. Персонажи като човека с тебешира са от вечните градски легенди. Лицата на града, в които се оглежда опакото на собствения ни свят. Обикновено се сещаме за тях пред Рождество, в останалото време тази ни чувствителност закърнява. Предпочитаме да не забелязваме нито времето, нито мястото, където се намираме. И толкова много неща просто ги няма.

Разказвам тази история, защото онзи ден съзрях човека с тебешира на „Раковски“.  По тротоара вървяха много хора, заобикаляха го и пак не го забелязваха. А той приклекнал, нанасяше нови драскулици с тебешира. Завтекох се към него. Той се изправи, беше доста по-висок от мен, с плетена шапка на главата и светли, добродушни очи на юродив. Усетих, че не знам как да го заговоря. Боях се да не го стресна и колебливо, с жест на ръката посочих рисунката му.

Той учудено ме изгледа, измери ме с поглед, и леко троснато рече: „Пиша писмо“

– На кого, попитах го.

Нищо не ми отговори. Сви рамене и си тръгна. Сетне неочаквано се обърна, направи ми знак с ръка и посочи небето.

Тогава разбрах, че пише писмо на Бога.

Не знам какво пише в това писмо. За него ли, за нас ли или за уличното коте от рисунката.

Знам само, че адресът е известен.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияИз пластовете на фолклора
Следваща статияТеодицеята

1 коментар