0
930

Писмо до Франческо Ветори

kar 1

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

С идването на вечерта…

 

На 10 декември, преди 500 години, Николо Макиавели написал до до приятеля си Ветори едно от най-чудесните, според мен, писма на италианския Ренесанс и световната култура.

Политиката била цел и смисъл на живота за Макиавели, който писал, че „обича родината повече от душата си”. В продължение на петнадесет години бил Секретар на Флорентинската република. Ала през 1512 г. испанските войски върнали на власт Медичите и те сложили край на ilvivere libero, свободния живот, на града-държава. Изгонили Секретаря от Palazzo Vecchio, заподозрели го в заговор и го арестували. Разпитвали го със strappado, мъчение при което изтезаваният висял на завързаните зад гърба си китки. Обвиненията не се потвърдили и той бил освободен. Оттеглил се в имението си, но не доброволно като напусналия политическата кариера заради уединението в кулата с богатата библиотека Монтен, а принуден от обстоятелствата и „за да е далеч от всяко човешко лице”. Всичко било загубено. Изкусният стратег, блестящият дипломат, събеседникът на крале и папи станал изведнъж никой. Бил напълно изоставен, дори кучетата не лаели по него.

В писмото си Макиавели е описал детайлно, с много хумор и отчаяние, делата и дните си в изгнание на село: ставането с изгрева, за да лови птици или надзирава дървосекачите, проблемите около продажбата на отсечените в гората дърва, краткото бленуване с книга в ръка, разговорите в крайпътния хан, постният семеен обяд, играта на дребен комар със съседите.

После, с идването на вечерта, минавал рязко от най-ниската точка на това съществуване, където го била захвърлила злата съдба, към най-високата, където се издигал със своя ум. Обличал „царствените придворни одежди” и влизал в своята библиотека. След затварянето на вратата към дейния живот, разведрявал духа си със съзерцателния. Вместо да твори политика, размишлявал за нея. Преди отивал с официалните дрехи при владетелите на Италия и света, сега ги слагал отново, но за да срещне великите мъже на древността. Единствено тогава не се отегчавал, забравял своето злочестие, не се страхувал дори от смъртта. Намирам в неговите сюблимни занимания духа на хуманизма като свободна и изпълнена с човечност култура, като равностоен и плодотворен обмен, отвъд ограниченията на времето и житейските обстоятелства, между читателя и автора, между модерния и древния човек.

Владетелят бил плодът на вечерите в Сант’Андреа, в който Макиавели гениално съчетал „дългия опит на съвременните неща и знанието на старите”, за да открие с хладнокръвен реализъм и в полемика с класическата философия и политическата теология чистата същност на политиката. Всъщност използвал интелектуалните си дарби, за да се спаси от интелектуалния живот. Искал със своята „приумица” да убеди Медичите, че е овладял съвършено „изкуството на държавата”, за което си струвало да го върнат обратно на служба. Не се получило и останал на село, където продължил да размишлява, беседва и пише. Самата творба била отпечатана след двадесет години и спечелила на своя автор, който не бил вече между живите, славата на инструмент на дявола и съветник на тирана.

През юни 1527 г. Макиавели разказал на събралите се около смъртното му ложе приятели един свой сън, в който му се явила група облечени в дрипи и с изпити лица хора, светци, които се издигали към небето, ала видял и друга група хора с достолепна осанка и благородни лица, които слизали, осъдени, към ада и сред които разпознал Платон, Плутарх, Тацит. Изводът му бил, че сънят ясно е показал, че неговото място е в ада, но не заради деянията и писанията, а за да продължи там съкровените разговори с онези, които истински и дълбоко почитал. Това били последните му думи.

 

Владимир Градев

 

До Негово Превъзходителство Франческо Ветори,

посланик на Флоренция при Светия престол,

наш покровител и благодетел.

 

Посланико Великолепни,

 

„Никога не е закъсняла божията благосклонност”[1]. Казвам това, защото ми се струваше, че благосклонността Ви към мен ако и да не е изчезнала, се е позагубила[2], след като толкова дълго време не ми писахте и се питах на какво би могло да се дължи това. Не обърнах особено внимание на всичко, което ми минаваше през ума, само се усъмних, че се въздържате да ми пишете, защото си мислите, че не пазя добре писмата Ви, ала тях никой не ги е виждал при мен, освен Филипо[3] и Паоло[4]. Писмото Ви от 23 миналия месец разсея всичките ми съмнения и бях много доволен да узная колко уверено и изрядно изпълнявате своите задължения. Призовавам Ви да продължавате все по същия начин, макар и за онзи, който губи своето удобство за удобството на другите, да няма никога признание и благодарност. А Съдбата, която желае тя всичко да върши, изисква от нас да я оставим да действа, затова нека бъдем търпеливи и да не я пришпорваме, а да чакаме времето[5], в което ще ни позволи да направим нещо. Когато нещата бъдат под ваш надзор, ще можете да се потрудите повече и за мен и аз ще оставя селската си къща и ще дойда да Ви кажа: ето ме. Междувременно от благодарност мога да Ви дам само разказа за моя живот и ако прецените, че си струва той да бъде разменен срещу Вашия, за Вас с удоволствие ще го направя.

Стоя си значи в селската къща и след тези мои последни несгоди[6] не се събират и двадесет дни да съм бил във Флоренция[7]. Досега с ръцете си сам правех уловки за птици, ставах преди разсъмване, приготвях стръвта и поемах, подобен на връщащия се от пристанището Гета, натоварен с книгите на Амфитрион[8], с няколко клетки на гърба. Всеки ден успявах да уловя поне два дрозда, в най-добрия случай шест. Така прекарах целия ноември. Това ме развличаше, колкото и жалко и странно да изглежда това, и съжалявам, че свърши. И ще Ви кажа какъв е моят живот. Ставам с изгрева и отивам в моята гора, където режат за мен дърва, и оставам два часа, за да видя свършеното предния ден и поговоря със секачите, които все са в някаква разправия или по между си, или със съседите. Ала и на мен в тази гора ми се случват все такива хубави неща, било с Фрозино де Панцано, било с други, които идват да си купят от мен дърва. Особено с Фрозино, който изпратил да му вземат няколко купа дърва, без нищо да ми каже, а когато трябваше да ми плати, на всичкото отгоре искаше да си удържи десет лири, защото ги бил спечелил преди четири години от мен на крика[9] в дома на Антонио Гуичардини. Станах на дявол[10], обвиних в кражба дошлия да вземе дървата колар, намеси се Джовани Макиавели и ни помири. Щом задуха севернякът[11] Батиста Гуичардини, Филипо Джинори, Томазо дел Бене и някои други си поръчаха по един куп от мене. Обещах на всички и дадох един на Томазо, ала при продажбата във Флоренция дървата те излезли наполовина, пък той тъпчеше колата с жена си, слугинята и децата си, тъй както Габура млати в четвъртък вола със своите чираци[12]. Виждайки у кого отива печалбата, рекох на останалите, че свърших дървата. Всички провесиха нос, най-вече Батиста, за когото, след Прато[13], моят отказ бе поредната загуба.

Отивам, излизайки от гората, до един извор, където е една от моите ловни засади. Нося книга в ръка, Данте[14], Петрарка или някои от малките римски поети като Тибул, Овидий и др. Чета техните любовни страсти, спомням си моите и им се наслаждавам за миг в мисълта си. После вървя до крайпътния хан и разговарям с минаващите от там, питам ги за новостите по техния край, научавам разни неща, наблюдавам разните вкусове и измишльотини на хората.

Междувременно става време за обед, със семейството[15] ми ядем онова, което дава бедното стопанство на нищожния ми имот. После се връщам обратно в хана, където обикновено намирам ханджията с един мелничар и двама фурнаджии. Следобедът оскотявам в игри на крика[16] или табла, при които избухват хиляди караници с тежки ругатни, като препирнята ни най-често е за някой петак, но виковете ни се чуват чак до Сан Кашано[17]. Така се пилея, за да не мухляса мозъкът ми и хич не ми пука за злата ми орис. Доволен съм, че ме стъпка така, та да видя кога ще се засрами.

С идването на вечерта се връщам у дома и влизам в моята библиотека. На прага свалям катадневните, прашни и кални дрехи, слагам царствените придворни одежди и влизам, достойно облечен, в древния двор на древните люде, където те дружелюбно ме приемат и поглъщам онази храна[18], която е единствено моя и за която съм роден и където не се срамувам да разговарям с тях и да ги питам за основанията на действията им, а те ми отговарят с такава човечност, че четири часа, пренесен изцяло сред тях, не чувствам никаква скука, забравям всяка мъка, не се боя от бедността, не се смразявам от смъртта. И нали Данте казва, че „разбраното ще се превърне в знание едва когато се запамети”[19], записах главното в този разговор и съчиних малка творба De Principatibus[20], в която, доколкото мога, задълбочено съм изложил мислите си по въпроса, разсъждавайки що е владение, какви видове има, как се придобива и запазва, защо се загубва. И ако някога Ви е била приятна някоя моя приумица, тази също не би трябвало да Ви е неприятна, както и на владетеля и особено на новия владетел, затова съм я посветил на Негово Величество Джулиано[21]. Макар че още я разширявам и изчиствам, Филипо Казавекия вече я видя и би могъл да Ви разкаже по същество нея, както и за нейните основания, които му споделих.

Желаете, Посланико великолепни, да оставя този ми живот и да Ви посетя, за да се насладим заедно на Вашия. Бих дошъл всякак, след като уредя някои дела, които ще ме задържат тук за 6 седмици. Ала съмнението ми произтича от това, че Содерини[22] са в Рим и ако дойда, ще трябва да ги посетя и да говоря с тях. Та се съмнявам, че като се върна, вместо у дома, ще се озова в Барджело[23], защото, макар това управление да има най-крепки основи и да се радва на пълна сигурност, то все пак е съвсем ново и за него всичко е подозрително, пък и не липсват ловки люде като Паоло Бертини, които ще гледат да се изтъкнат за моя сметка, а аз ще трябва после сам да се оправям. Моля Ви, освободете ме от този мой страх и ще дойда всякак при Вас в уговореното време.

Говорих с Филипо да посветя ли малката си творба или не, пък ако я посветя, дали сам да я занеса, или да Ви я изпратя Вие да я предадете. За посвещението се колебая, защото се боя, че Джулиано няма да я прочете, а Ардингели[24] ще си присвои честта за нея. Ала нуждата ме гони и ще трябва да му я посветя, защото тук гния и не мога да остана дълго време в това положение без бедността да ме направи посмешище за всички. Много бих желал господа Медичите да ме вземат на работа и съм готов да търкалям и камъни за начало, пък ако и тогава не спечеля благоволението им, ще мога да се сърдя само на себе си. А те, като прочетат моята работа, ще видят, че нито съм ги проспал, нито съм ги проиграл тези петнадесет години[25], а съм ги отдал на изучаването на изкуството на държавата и на всеки би следвало да са скъпи услугите на пълния, за разлика от други, с опит. Във верността ми никой не бива да се съмнява, защото винаги съм бил верен и няма сега себе си да предам. Пък и този, който е бил верен и добродетелен 43 години[26], на колкото съм, вече няма как да промени нрава си, а за верността и добродетелта ми свидетелства бедността ми.

Ще се радвам да ми пишете какво мислете по този въпрос и Ви оставям с най-добрите ми пожелания. Sis felix[27].

 

10 декември 1513                                                    Николо Макиавели от Флоренция

 

Превод от италиански и бележки: Владимир Градев



[1] Петрарка, Триумф на вечността, 13.

[2] Франческо Ветори (1474-1539) успял със смяната на властта да стане посланик при Светия престол и за да запази, без да се компрометира, приятелството с Макиавели, му давал с благи думи общи надежди и празни обещания.

[3] Филипо Казавекия, флорентински търговец, приятел на Макиавели и Ветори, за когото по-долу научаваме, че бил първият читател на Владетеля.

[4] Брат на Франческо Ветори.

[5] Виж разгъването на тази мисъл във Владетеля, гл. XXV, 6.

[6] Арестът през февруари-март 1513 г.

[7] Макар Сант’Андреа ин Перкусина, където е имението на Макиавели, да е съвсем близо до града.

[8] Герой от популярен роман от 15 век по комедията Амфитрион на Плавт.

[9] Игра на карти.

[10] Нима Макиавели вече е подозирал какво точно име ще му спечели Владетелят, който завършвал тогава и че „старият Ник” (Old Nick), от Николо, ще стане псевдоним за дявола на английски?

[11] Алюзия за нахлулата от север испанска войска, с която за Макиавели започнали несгодите, включително и финансови, тъй като държавната служба била основният източник на доходите му. Приятелите му решили да го подпомогнат като купят дърва от него, ала не пропуснали, както се разбира от раздразнението на Макиавели, и те да се опитат да спечелят нещо от това.

[12] Флорентински касапин. Убивали животните в четвъртък и продавали месото на съботния пазар.

[13] Батиста Гуичардини бил градоначалник на подвластния на Флоренция съседен град Прато, който през август 1512 г. бил превзет и плячкьосан от испанците.

[14] Макиавели, за разлика от боящия се за душата си Данте, не се е изгубил в своя „тъмен лес”, пък и за него, практичният собственик, той бил само за сеч и продажба. Ала алъш-веришът определено не му бил по сърце и с Данте или Овидий под мишница се измъквал от мрачните дебри на скучното всекидневие, за да отпие глътка жива вода от извора на dolce stil nuovo и римската елегия.

[15] От брака си с Мариета ди Луиджи Корсини Макиавели е имал шест деца.

[16] Игра на карти.

[17] На три километра разстояние.

[18] Библейският образ на „изядената книга” (Йез. 3:3, Откр. 10:10) стига до Макиавели с Пир на Данте, като в неговия случай многолюдната зала на политическия банкет се сменила с тишината на частния кабинет. Виж. също Рай, V, 38.

[19] Данте, Рай, V, 42-43.

[20] За Владенията или Владетелят, каквото е заглавието на посмъртното първо издание от 1532 г.

[21] Джулиано де Медичи (1479–1516), ала в действителност управлението на града било поето от брат му Лоренцо (1492–1519), затова Владетелят в крайна сметка бил посветен на него, новия владетел.

[22]Сваленият от Медичите Пиеро Содерини (1452-1522), гонафалониере на Флорентинската република, намерил убежище в Рим при брат си кардинал Франческо Содерини. Бившият секретар, като близък сътрудник, знаел, че една тяхна среща бързо щяла да стигне до ушите на Медичите и не се съмнявал за последиците от това. За Макиавели крахът на Содерини се дължал на нерешителност от скрупули и доброта. Прозрял, че етосът на политиката противоречи на индивидуалния морал, той не му простил, че държал повече на душата си, отколкото на държавния интерес, и в жлъчна епиграма писал, клетият добродушко не става и за ада, защото мястото му било в предверието при некръстените деца.

[23] Флорентинският затвор.

[24] Папски секретар, известен дворцов интригант. Макиавели изглежда основателно се боял, че безскрупулният Пиеро Ардингели ще се възползва от ситуацията и ще представи Владетелят за свое съчинение, защото скоро секретарят бил заловен да продава документи от Тайния папски архив.

[25] Макиавели започнал своята кариера през 1498 г., когато, макар съвсем млад и от скромно потекло, бил назначен за секретар на Втора канцелария на Флорентинската  република.

[26] Николо Макиавели е роден на 3 май 1469 г.

[27] Бъди щастлив.