0
655

Писмо за новото начало

azahariev

Здравейте, приятелю,

В сряда и четвъртък бях в Брюксел. Кратко работно пребиваване, малко разходки под сивото небе на града, обречен от масите на Атлантика на оловна на цвят естетика, и работа на компютъра в някое уютно кафене в старата част пред чаша café au lait.

Може би началото на този текст Ви напомня стандартните постинги във фейсбук, придружени от снимки на сладкиши. Прилича наистина на тях, но приликите започват и свършват тук. Защото ме обраха. На централния булевард, който пронизва надлъжно Брюксел, булеварда, свързващ северната и южната железопътни гари, същият, на който е и внушителната неокласицистична сграда на борсата. Тази с голямото бяло стълбище (преди беше сиво-черно, но междувременно са го излъскали) и с младежите (знам, че трябва да кажа младите хора, но ще изповядам, че винаги съм обичал думата младеж), които срещат пътищата си на него.

Не бих дръзнал да ви занимавам със собствените си перипетии в странство, с това как за около минута от личност се обърнах на човешко същество без документ за самоличност. Не бих, ако историята не беше силно поучителна. Възхитително е и е истина! Истина, вярвайте ми, е казаното за безкрайността на човешката изобретателност. Трикът, който ми приложиха, е гениален. Или поне на мен ми се видя такъв тогава, по времето, по което продавач от малко магазинче, с когото споделих искрената си, ужасена изненада от липсата на портфейл у мен, открехна завесата пред смаяния ми взор. Без да губи каквото и да е време в учтиви догадки относно случилото се с моята собственост, човекът (пакистанец) с хирургическа прецизност и безпощадността на медика, който знае, че болката е неизбежна част от лечението, ме изправи пред актуалната съдба на моите пари и документи.

„Да не би“, казва той, „тук някъде наблизо да са ви заговорили двама, едни такива…“ След като потвърдих, той направи последния, решителен разрез със своя скалпел. В този момент, докато го слушах, започна да ми се струва, че чертите на лицето му, които съвършено еднозначно говореха за генеалогия от индийския субконтинент и Хиндукуш, ми напомнят все повече и все по- категорично изображенията на Гален от античността. „И предполагам“, продължава продавачът – магесник и лечител на naivite humaine, „че се изпречиха пред Вас, а после единият изведнъж взе да навира краката си между Вашите. Все едно, че иска да Ви „измеша“, нали разбирата, като на футбол.“

Понякога е по-добре човек да не си гледа в краката, пък ако ще и подобно на Талес да падне в някой трап!

Толкова за този обир. В сърцевината на настоящия текст ще поставя друго посегателство все пак, и то такова, което съвсем не засяга само една персона и нейните вещи и свободи. Отдавна беше минало полунощ, когато се прибрах у дома. Брюксел, летищата и почти обиденият от моя отговор служител от паспортния контрол на белгийския аеропорт, бяха в миналото.

„Защо сте с временен паспорт, изгубихте ли своя?“

„Не, обраха ме.“

„Обраха Ви? Тук, в Брюксел?“ В очите на едрия и добродушен на вид фламандец се появи нещо, което ме накара да съжаля за искрената готовност, с която поднесох  исканата от мен информация. Нещо в това момче в средата на четирийсетте изскърца и заболя. За миг си го представих седнал на пода в хола на семейния дом, под заскрежения прозорец в стил art nouveau, а пред него – счупено дървено конче. Непоправимо счупено.

Оставих куфара, метнах пасавана на кухненската маса (само за информация –цветът на тези български документи е страхотен, нещо средно между този на мебелите в стил „Чипъндейл“ и тези в стил „Бидермайер“), и включих телевизора. Както казах, беше в малките часове на нощта и телевизиите повтаряха новинарските си емисии. Видях президента в Народното събрание и започнах да слушам обръщението му към нацията.

Днес прочетох, също като Вас предполагам, различни коментари, анализи, критики. Отрицания и апологии срещнах в изобилие. Както обикновено. Честно казано, мен речта на президента Плевнелиев не ме притеснява с нищо. Дори ще си позволя да кажа, че беше добре издържана както съдържателно, така и стилово. Онова обаче, което ме смущава, е цялата линия на политически говор, елемент от който е и този публичен адрес. Въпросът е чисто и просто този: как стана така, че епикризата на проблемите с устоите на обществения договор в България, предложена в президентското слово, не беше произнесена мъничко по-рано? Още по-неприятното е това, че въпросът съвсем не бива да бъде отнасян само към господин Плевнелиев и неговия екип. Защото, както се оказа, диагностицираното критично ниско ниво на легитимност на днешната българска представителна демокрация обедини политическата класа в страната по безпрецедентен начин. В продължение само на ден-два разбрахме, че съществува неподозирано и направо поразително единодушие сред много голяма част от политиците ни относно изцяло изгубената с времето хигиена на отношенията между избиратели и избраници в нашето общество. Казаното за съгласието не трябва да означава, разбира се, че не станахме и не ставаме зрители и слушатели на още един квалификационен кръг от така добре познатото предизборно надвикване. Само за едно ще се поправя – не трябваше да определям надцакването позитивно, сиреч като квалификационно, а по-скоро като дисквалификационно.

Несъстоятелността е в това, че някои от най-силните викове срещу пороците на  статуквото дойдоха точно от страната на обвиняемите, или, казано по-меко, на заподозрените в неговото създаване и поддържане. Внезапният авторефлексивен подвиг и последвалото проглеждане на водещи български партийни фигури за все по-нарастващата несправедливост, за пропиления от политическата класа шанс и за похарчения безразсъдно от нея кредит на електорално доверие, не убеждават никого в нищо друго, освен в това, че желанието за оцеляване и векуване на сцената може да те направи способен на всякакви въртеливи движения. Не вярвам някой от публиката да се е хванал на фабулата с въстаналия масово народ, който със своята непримиримост и с радикалността на исканията си е отрезвил ненадейно, но решително и трайно партократите. Нали?

С казаното дотук не искам да внушавам и нещо друго. Не ми се ще думите ми да бъдат разтълкувани като още един от гласовете в хора на ентусиазираните проповедници на огражданствяването на отделните институции и на модела на управление в България като цяло. Достатъчно на брой авторитетни експерти посочиха както наивно-утопичните, така и опасно демагогските в същината си аспекти на това искане. Като например,  че попълването на гражданските квоти ще създаде проблеми с легитимността, които от един момент нататък  няма да се различават много от тези с легитимността на кандидатите от партийните листи.

Тъкмо събитията от петъчния ден като ли ни дадоха възможност да се уверим в основателността на тези опасения. Общественият съвет при президента тръгна с фалстарт, тъй като някои от включените в него лидери на протестите демонстративно напуснаха. В същото време техни конкуренти гласно и шумно поставяха под съмнение присъствието на споменатите в новосформирания съвет. С което без забавяне оправдаха отбелязаните по – горе очаквания за неразбории в процеса на определяне на гражданското представителство към/във властта.

Продължавам да се страхувам (а то си е за страх!), че пред очите ни се разиграва освен другото и петъчен пазар. Имам предвид пазара за млади и напористи кадри, чакащи да бъдат харесани и взети (купени). Сериозно ли не поискаха да останат в президентството Непримиримите, или не беше точно така? Не знам. Дано да са искрени, защото много ще ми се догади, признавам, ако съвсем скоро едни от изгрелите със своето обаяние звезди на протестите се озоват на по-първите места в различни партийни листи. Не за друго ще ми стане зле, а поради това, че стремглавата засилка в политиката през каузата на възмутеното гражданство е… Довършете Вие изречението, приятелю, стига да желаете.

В заключение ще кажа само, че се надявам на новото начало и му стискам палци. За повече може би не ми стиска. А на мен лично ми предстои да започна също отначало – като човек с чисто нови документи за самоличност. Така е, като си гледам в краката не когато трябва.

Бъдете здрав!

Искрено ваш: Андрей Захариев              

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статия15 минути
Следваща статияХодене по въжето