0
2967

Писмо

Жена му простираше прането на телта в двора. Той излезе от къщата да сипе хляб и суроватка на кучето. Видя, че край паницата се завъртя една оса. Край, дойде пролетта, рече си. Кучето ядеше като невидяло и синджирът му звънтеше по желязната паница.

– Хайде да изнесем тате – извика на жена си. Тя тръгна към него с празния леген в ръце. Роклята ѝ се беше намокрила от прането и лепнеше по краката ѝ. Като мина край него, той я шляпна по задника, а тя извърна глава и за миг го стрелна с очи като момиче.

Влязоха един след друг в къщата и отидоха в стаята на баща му. Старецът вече се беше надигнал и седеше на железния креват. Трябва да го обръсна и да го подстрижа, помисли си синът. Ама кога ли ще стане това.

Старецът ги погледна със сълзящите си очи. Пак беше закачил на пуловера си двата ордена от войната. Първо му се караха, че ще се убоде, докато спи, а после го оставиха да прави, каквото ще.

– Тате, легни пак на одеалото – каза синът. – Ще те изнесем малко на слънце.

Беше опак старец и можеше да се възпротиви, но този път се оказа удивително сговорчив. Легна по гръб, жена му хвана двата края на одеалото откъм краката на стареца, а той откъм главата и го понесоха навън.

На вратата малко се сбутаха. Жена му тръгна да излиза от вратата първа, но той с поглед я закова. Аз трябва да мина пръв, каза ѝ само с устни, без думи. А после, навън, докато го носеха, ѝ дообясни шепнешком. Умрелите ги изнасят първо с краката.

Старецът беше лекичък като дете.

Занесоха го под сливата, подпряха гърба му с една възглавница, а синът се върна пак в къщата, за да изнесе един кожух и да го завие.

След дългата зима слънцето за пръв път напичаше силно още от рано.

Петелът подгони една кокошка, качи се отгоре ѝ и я разпердушини. После описа като гвардеец полукръг около нея с разперено до земята изумрудено крило.

Мъжът отиде да се обръсне на чешмата, а жена му започна да прави попара за закуска.

Долу от портичката на двора някой извика. Виж кой е, измуча мъжът през пяната по устата. Жена му тръгна по пътечката навън. Той се обръсна, наля си в шепата първак от шишето и се нашляпа по бузите и надникна през вратата. Жена му тъкмо се качваше по пътечката. В ръката си държеше писмо.

– Беше пощаджийката – каза тя. – Има писмо.

Писмото беше голямо, луксозно.

Двамата седнаха на масата.

– Дай ножицата – каза мъжът и преглътна. По адамовата му ябълка стърчаха няколко недообръснати косъмчета.

Тя отиде до скрина, взе ножицата и му я подаде. Той внимателно сряза плика. Вътре имаше сгънат на две твърд лист с държавния печат.

Мъжът прочете внимателно листа два пъти и го подаде на жена си.

– Вдигат на тате пенсията с десет лева. За националния празник. Като ветеран от войната.
– Той ще се зарадва – каза жена му. – Колко чакаше това писмо.
– Ела да го зарадваме – каза мъжът. Облече си чистата риза, закопча я догоре, чак до гърлото. И двамата с жена му тръгнаха навън към стареца.

Баща му се беше килнал на една страна. Мъжът клекна и пипна лицето му. После се изправи.

– Гледай ти – каза той и разкопча копчето на яката си. – Тате умрял.

Жена му мина край него и погледна стареца в лицето. Сетне се изправи до мъжа си и отпусна ръце. Постоя така. Обърна се, надигна се на пръсти и погали мъжа си по лицето с опакото на ръката си.

– Ще отида да кажа на попа да удари камбаната – каза мъжът.
– Дай първо да го внесем вътре – каза жената.

Хванаха одеалото и понесоха стареца към къщата.

Гледай тате как изведнъж натежа, помисли си мъжът. И това първо му се стори много чудно. Но после се сети, че той винаги си е бил опак старец.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕдна студена Кока-Кола през Студената война
Следваща статияЖивот от сенки и сияния