0
1637

Питане, което съзижда

Димитър Бочев, „Несъгласни думи“. Есета. Том 2. Издателска къща „Хермес“. 2017 г.

През годините  на прехода ни към нормалното, за да отхвърлим философията и практиката на злото, за да се измъкнем от парализата, за да се опомним, устремени към пълнотата на съществуването, отнета ни насилствено, разчитахме много на словото. Разчитахме на онези несъгласни думи, отричащи безсмислието, за да защитят смисъла, без който животът е абсурд. Те бяха израз на задължаващата отговорност, че спасението изисква настъпателната позиция на отрицанието, на съвестта и паметта, които  се опълчват срещу лъжата и забравата. Това бяха думи, отричащи, но и утвърждаващи, път към истината за нас и времето, озарен от надеждата за по-човешко време. Бяха думите, с които се диагностицираше болестта, думи, задаващи въпросите, на които се отговаря най-трудно. Такива бяха и остават и думите на Димитър Бочев.

Неговата проза, есетата, които написа, словото му на публицист с проницателните реакции на ангажираното съзнание, сътвориха пространство на проникновеното познание за човешката участ, за съдбата ни българска, за тъмните страни на света с неговите падения и противоборства. Написаното от Бочев, плод на горчивия опит, на многото изпитания, през които премина, е акт на изстраданото самопознание. Написаното от него е духовна автобиография, но до голяма степен и биография на времето – на отминалото и на това, което е сега – пак драматично, защото и при новите обстоятелства са налице провокациите на онова „всичко е позволено“, с което според Албер Камю се начева историята на нихилизма.

Надвесен над поместеното във втория том на „Несъгласни думи“, усетих пак силата на болката, на страстта, на тази потребност от смисъл, на всичко онова, каквото е Бочев с неговата персоналистка мисъл за човека и несигурното му място под слънцето. Каквито и да са темите, поискал да разнищи, той неизменно предизвиква нашата съпричастност. Защото неговите размисли са предпоставени от порива да се открои истинното, от разбирането, че усилията не са напразни, щом се отнасят до значителното. У Бочев усещаме един оптимизъм по отношение на човека и живота. Той не е патетичен и декларативен, за да бъде израз на убеждението му, че независимо от ужасите на историята и несъвършенствата на човешката природа, не трябва да се отстъпва. Той не му пречи да разкрие черните страни на съществуването, подвластно на пошлостта и насилието, на човешката окаяност, на глупостта с нейните всевъзможни образи. На места Бочев е така язвителен и саркастичен, но и като отрича неистово, пак му вярваме заради искреността на несъгласните му думи. В случая имам предвид есето му „На закона мамата“, пък и другите места в книгата, където се визират отблъскващите аспекти на нашенската недъгавост, както и онова безсъдържателно патриотарство, станало тенденция в болното ни общество. Разбирам и приемам напълно тази неприязън, с която Бочев пише за немалкото недоимъци в душевността и нравственото съзнание на българина. И те са част от обществената психология, от същината на толкова съотечественици, у които няма никаква култура, нищо от приетите стандарти за цивилизованост. Но пък има достатъчно безпардонност, помагаща им да заемат предни места в обществото и държавата. Споделеното в есетата на Бочев е четиво за тези, които са виновни за нарастващия дефицит на истина и справедливост и причина за нашите отчаяния. В споменатото есе, озаглавено „На закона мамата“, Димитър Бочев казва: „Работата е там, че обществената нравственост е не мистификация, а реалност, която е изградена от личната нравственост на всеки от нас. Така е съответно и с обществената безнравственост – и тя е реципрочна величина, сбрала и обобщила личната безнравственост на всеки от нас.“ Познато ни звучи, знаем го, но в контекста на многото внушения, напиращи от книгата, и тези думи са присъда. Една от многото присъди, заради които есетата  на Бочев са шамар, ударил съвременната ни действителност. Неговите есета, описващи недъзите на времето, са далеч от обикновената констатация. Защото Бочев целенасочено прибягва до аргументирания анализ, събрал в едно цяло културата на социолога и психолога, дарбата да се осмисли емпиричното с истините и категориите на едно своеобразно философско мислене. Казвам своеообразно, защото той въпреки философската си култура, е преди всичко писател, човек на словото като образ и сюжет и на онази изповедност, допринесла много за приобщаващата въздейственост на вълнувалите го теми. Знам, че написаното от него няма да стигне до очите на невежия, на войнството от нелепи човешки съществувания, мислещи в границите на общоприетото, на заблудите и митологемите, които ретроградните сили поддържат и сътворяват. Но и да стигне, то няма да бъде разбрано. Защото войнството още не е разбрало какво значат понятията като демокрация, свобода, гражданско общество, патриотизъм, глобализъм и пр. И не е разбрало, че призванието на човека е в самонадмогването, в отговорността, в отстояването на безусловните ценности, в това, че не стадният човек, а човекът като извисена личност с духовни хоризонти трябва да бъде водещият в обществото.

Ще ми се да се позова и на есето „…И принцове се лутат нощем…“. Болка, вопъл, поредица от жестоки истини за негативното в българския манталитет, есето е в съзвучие с печалните прозрения на някои от значимите ни предходници в литературата и културата. Бочев си признава, че написаното ще предизвика „канонада от обвинения в национален нихилизъм“. Но ще го обвинят само онези, чийто лозунг е „България над всичко“. Които не познават историята и следват жалките повели на едноизмерното си съзнание. Изкушавам се да се позова на много от цитатите, до които е прибегнал Бочев, за да докаже тезата си, че „българинът не изпълва времето с екзистенциално съдържание – той го громи“. Но тук ще отбележа само онази мисъл, поставена като един от епиграфите към есето му: „Щях да обичам отечеството си, ако нямах съотечественици“. По дефиниция обобщенията са винаги повече или по-малко спорни, но това, което обобщава цялото есе, е безспорно. То се отнася до несъстоятелното в природата на българина, в тази нейна част, предизвикваща срам и възмущение. Несъстоятелното, от което не можахме да се отървем. „Тука е така!“ – написа го отдавна Георги Марков, за да бъдат тези думи и днес една ужасна характеристика. „Тука е така“ лаконично представя и тъжните истини, за които ни говори Бочев. Те са истините за нашата развала, доказвана ежедневно в потока на живота с неговите шарлатанства, медии, съдебна система, лидери и партии, корупция и убийства, а също и с липсата на памет, с неискането да си знаем миналото, враговете и приятелите. „Днешната сантиментална носталгия по добрите стари времена – пише Бочев в есето си „Въздушната кула като местожителство“ – говори не само колко къса и селективна е историческата ни памет. Наивността, с която подценяваме кошмарите на несъмнено най-зловещия режим и в цялата ни национална история, и в цялата история на цивилизацията ни, свидетелства (а от това ме боли) особено за несъстоятелността и на родната демокрация да реши актуалните проблеми, пред които сме изправени.“ За тази наивност размишлява авторът, казвайки на свой ред истината и за имперските попълзновения на Русия. И написаното на тази тема трябва да се прочете внимателно, нещо повече – трябва да се запомни. Защото споделеното, придружено от толкова неоспорими факти, говори пак за недоимъците в общественото съзнание, за неизживяното и неоправдано раболепие към един от източниците на злините, съкрушавали отечеството ни.

Не бих могъл да бъда изчерпателен, спирайки се на достойнствата, присъщи на есетата. Поставих само няколко от многото и различни акценти, но и те са достатъчни, за да се убедим в качествата на едно мислене, знаещо как да ни изтръгне от лъжите и недомислените ни представи. И което, въпреки многото болка в споделенето, ни зарежда с необходимата положителна енергия. Потресаващо като проблем и въздейственост е есето на Бочев „На гости у дявола“, но и от него ще почерпим нужната съзидателна енергия. Духовната енергия – притежание само на онези, които имат съвест и неподкупна нравственост.

Несъгласните думи на Бочев са питането му за миналото и сегашното, за човека в българина и българина в човека, за участта да бъдеш обречен на моралното и свободата, опълчил се срещу цинизма на времето. Немският писател и философ Лудвиг Маркузе казва, че „питането е най-подривната от всички дейности“. Подривна, но и съзидателна, бих допълнил, когато твоите несъгласия са другото име на утвърждаването. И още нещо. Есетата на Димитър Бочев ме подсетиха за една мисъл на Данило Киш, според която „в основата на човешкия опит лежат два по своята същност противоположни светогледа“. Осланящ се на Кьостлер с неговия възглед за светогледа на „йогата“ и светогледа на „комисаря“, Киш казва: „Светогледът на „йогата“ е метафизичен и онтологичен статус, отдаденост на последните въпроси за живота и смъртта, а вторият е светоглед на общественото същество на човека, който свежда метафизиката до социология, откривайки в социалния статус целостта на битието. Две борби, два начина на възприемане на нещата, на съществуването“. Мисля, че в книгата на Бочев са тези „две борби, два начина на възприемани на нещата“.

Божидар Кунчев е литературовед, професор в СУ „Св. Климент Охридски“ до 2016 г. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо“ (1981), „Александър Вутимски“ (1984), „Иван Пейчев“ (1986), „Александър Геров“ (1987), „Поглед върху поезията“ (1990), „Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров“ (2003, 2014), „Да отидеш отвъд себе си“ (2007), „Когато времето кристализира“ (2012), „Всичко мое“ (2015) и др.