0
4532

Питате какво е културно събитие?

„Парче монолог / Не аз“, YALTA Art Room

„Парче монолог / Не аз“ от Самюъл Бекет, режисьор Боян Крачолов, в ролите Димитър Крумов и Симона Здравкова, премиера на 15 март 2022 г., YALTA Art Room

„Морфин“ по Михаил Булгаков, адаптация Кристина Беломорска и Петър Петров-Перо, режисьор Кристина Беломорска, сценография и костюми Сияна Драганинска, музика Давид Кокончев, оператори Алекс Генчев и Иван Иванов, фотограф Боян Фераджиев, в ролята Петър Петров-Перо, премиера на 25 февруари 2022 г., YALTA Art Room

Какво е културно събитие ли? Отговарям с пример: YALTA Art Room – това артистично пространство е събитие с мащаб и мощен потенциал.

По-голямата част от сънародниците ни, имащи се за креативни в сферата на изкуствата, продължават да пустосват обстоятелствата от последните две години, спънали и проекти, и пориви. В същото време двамина произведоха културното събитие – в пълния обем на понятието. Става дума за Василена Винченцо и Васил Дуев. С вече над десетгодишна успешна театрална практика, двамата поемат риск, чийто ефект обещава да бъде скок в българската култура – към ново ниво. Какво толкова?

В сговор и съдействие със собствениците на именития клуб, на 19 септември 2021 г. те „преоткриват“ сценичното пространство в него. Двамата са и организатори, и селектиращи програмата, и технически лица, движещи всичко – от сценичната машинария до билетната каса и разпоредителството в салона. Вижда се как начинът им на работа привлича отбор съмишленици.

Същественото започва оттук. Програмно е фискирано, че пространството е отворено за „произведения на млади творци от всички сфери на изкуствата“. Винченцо и Дуев постулират, че „младият талант“ има за развитието си нужда най-вече от „бойно поле за действие, осветяване на идеи и общуване“. И му го осигуряват – безкомпромисно и безмилостно.

Допусканите до сцената произведения се отличават от сценичната конфекция, ширеща се в наши дни. Онова, което се цени, е сериозният професионализъм, автентичното мислене, артистичната честност. Гледал съм две от представленията и свидетелствам, че се числят към най-високия клас на театралната продукция от последно време.

Най-напред попаднах на „Парче монолог / Не аз“, две миниатюри на Самюъл Бекет с почти нечовешко равнище на сложност. Изпитание за режисьори и актьори, каквито нерядко са си разбивали главите в тях. Не и тук. Спектакълът доказва, първо, дълбокото, детайлно, адекватно премисляне на текстовете от страна на Боян Крачолов. „Попадането“ му на Бекет не е нито ситутативно, нито случайно. От няколко години той изследва великия ирландец с методите и инструментите на философията, литературознанието, театрознанието. Крачолов установява прецизно човешкия разпад, главната тема на Бекет, и Бекетовото му диагностициране – без капка сантимент, без следа от илюзии. Неговите „герои“ клонят към нищото, не-битието, без обаче да изпадат докрай в него. Срещу тоталното разпиляване на света и личността те противопоставят своите „протезни идентичности“ (по термина на Антоанета Дончева). Повтарящият се елемент в тях е неспирното говорене, логореята, възпираща нихилацията и задаваща – много крехък – шанс за „спасение“. Разгърнатата „семпитернална мизерия“ придава собствена геометрия на времето, пространството, мисълта, самосъзнаването.

Тази геометрия добива обем в лицето на Димитър Крумов и Симона Здравкова, които без колебание вписвам сред малцината собствено Бекетови актьори у нас. Наистина, на Крумов бих препоръчал да редуцира моторната си бъбривост. Здравкова, която демонстрира удивителна артикулационна култура, би могла да пожертва на моменти това си постижение, за да даде – чрез „процедурни прекъсвания“ на действието – възможност на зрителя да преосмисли измеренията на разгръщания пред сетивата му свят. Тези дребни бележки ни най-малко не са в състояние да омаловажат постижението – един от много малкото собствено Бекетови спектакли в нашия театър.

„Морфин“ е образец на екипна синергия. Сценичната адаптация, сценографията и костюмите, музиката и визуалната картина – всичко това е тотално прицелено към една плътно-енергийна точка, концентрираща се в работата, възложена на Петър Петров-Перо. Чак не е за вярване, че този силно професионален спектакъл „приютява“ цели два дебюта – на Беломорска и Драганинска.

„Морфин“, YALTA Art Room

И тук темата е разпадането на човешкото, но тя се разгръща по скала, диаметрално противоположна на изгражданата от Бекет. Действието проследява прехода, по-точно преходите през всевъзможните феномени на самомнението, амбициите и претенциите, илюзиите, постепенно преминаващи към усета за отчужденост, изоставеност, без-любовност, самота – до дъното на човешката нищета. Непременно следва да се отбележи силата на Петър Петров да се движи – мисловно, емоционално и телесно – по тази жестока спирала. Способността му да внушава нейната „естественост“, чудовищната ѝ „нормалност“.

Обединяващото двата спектакъла е тяхната умност, високото им интелектуално ниво, проявявано през качествена театралност. Това е обаче валидно не само за ставащото на сцената, а и срещу нея. Рядко, много рядко ми се случва да съм сред толкова театрално грамотна, мислеща, адекватна публика.

Винченцо и Дуев заявяват: „Екипът иска да предостави територия за образуване на творчески кръг, който да подкрепя диалога на младите творци с тяхната публика и поколенията преди тях“. Признавам, че вече ми омръзва да съм най-възрастният в подобни среди. Изпълни ли се обаче тази „закана“ поне в частта ѝ, насочена към формиране на креативен кръг от млади, талантливи, мислещи и кадърни артисти, тя е на път да стори нещо, ставащо веднъж на няколко десетилетия.

Казано накъсо: установимите динамики, водещи до качествена продукция, създавана на разни места от групи млади и най-млади театрали, биха могли да намерят в артистичното пространство „Ялта“ и неговия разширяващ се кръг своя център на координатна система, своя епицентър. Има реален шанс или поне много ми се иска да има шанс за ново, иновативно разгръщане на самоосъзнаваща се същински театрална култура у нас.

Снимка на главната страница: „Морфин“, YALTA Art Room

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияXXII Европейски музикален фестивал
Следваща статияКвинтет виртуози