Каталонският драматург разказва кои свои персонажи би изиграл като актьор, какви са отношенията му с публиката и впечатленията му от Явор Гърдев и Христо Стоичков. Интервю на Анелия Янева. Превод от испански: Нева Мичева.
Най-лошата услуга за публиката на Жорди Галсеран е да й кажете предварително какъв е финалът на някоя негова пиеса. Каталонският драматург (р. 1964 г., Барселона) не пише криминалета, но неочакваният край, до който се стига с ескалиращ конфликт и диалог на къси пасове, е негова запазена марка. Съспенсът е основната двигателна сила в „Методът Грьонхолм“, „Канкун“, „Карнавал“, „Верига от думи“. Затова и още с появата си на българска сцена през 2008 г. той се превърна в един от най-играните драматурзи у нас. Началото постави спектакълът на Стилиян Петров и Албена Георгиева FIX в „Сфумато“ по две негови едноактни пиеси. В „Дакота“ след катастрофа един мъж започва да сънува пророчески сънища и постепенно фикция и реалност се сливат за него; „Верига от думи“ е психологически трилър – в един гараж сериен убиец и поредната му жертва, негова бивша съпруга, играят на думи; залогът е нейното оцеляване, още една любовна нощ, животът и на двамата оттук нататък; до края остава загадката кой всъщност е жертвата и кой – палачът.
Малко след това се появи и „Шведска защита“ (под това заглавие в МГТ „Зад канала“ продължава да се играе с успех „Методът Грьонхолм“, реж. Бина Харалампиева). Тук Галсеран затваря в офиса на голяма компания трима мъже и една жена, кандидати за висш мениджърски пост. После изследва докъде може да стигне тяхната агресия, самоунижение, морална и емоционална деградация в преследване на целта. На финала на този офис Survivor обаче оцеляването е съмнителна привилегия, а наградата не се подразбира от само себе си.
През 2010 г. Явор Гърдев постави „Методът Грьонхолм“ в Театъра на нациите, Москва, а наскоро на Откритата сцена „Сълза и смях“ се появи „Методът Грьонхолм“ с режисьор Пламен Панев (по същата пиеса беше и „Методът G“, ДТ-Габрово).
Сега „Дакота“, вече самостоятелно, се играе в Сатиричния театър, реж. Владимир Пенев. „Канкун“ може да се гледа както в МГТ „Зад канала“, така и във варненския Драматичен театър. „Карнавал“ също имаше две интерпретации – в Младежкия театър (реж. Василена Радева) и в ДТ„Гео Милев“ в Стара Загора, постановка Петър Денчев.
Театралният метод на Галсеран ферментира от личния опит – в родната му Каталуния „хората правят театър с приятелите си, както другаде играят на джаги или на карти“, каза той през 2007 г. в интервю пред Нева Мичева, на която дължим преводите му на български. Отначало пише, режисира и играе, сега само пише („бях много лош актьор“). „Методът Грьонхолм“ го прави световноизвестен, по него има и филм („Методът“, реж. Марсело Пинейро, прожекция – на 8 декември от 14 часа в НДК).
Г-н Галсеран, кой от своите персонажи в „Методът Грьонхолм“ или друга пиеса бихте изиграли с удоволствие като актьор?
В „Методът” – Феран, разбира се. Сигурно е голямо удоволствие да можеш да си кажеш всичко, което мислиш. От другите… Може би инспектор Гаралда от „Карнавал” – винаги съм искал да бъда жена.
Трябва ли един автор първо да мине през актьорската школа, за да се превърне в успешен драматург, да усети театъра отвътре – има много такива примери, вие сте един от тях…
Изобщо не е задължително. На пръв поглед има връзка, разбира се – за да пишеш правдиво, трябва да си способен да влезеш в кожата на всички герои, които създаваш, почти като актьора. Но това е въпрос на мислене и въображение, спокойно можеш да го направиш дори да си най-лошият актьор на света.
Твърдите, че не се опитвате да променяте света чрез театъра и предпочитате просто да разказвате хубави истории, но в същото време се занимавате с болезнени теми – тероризма, разпада на личността, дехуманизиращата роля на големите корпорации… До каква степен един автор може да запази „неутралитет“?
Казват, че без мъка няма сполука (при нас – „щом не боли, не лекува”). Хората не ходят на театър, за да гледат това, което вече знаят. Плащат, за да видят необикновени истории, за да изживеят нещо специално. Моята работа като драматург е да направя така, че историята, която разказвам, и персонажите, които създавам, да съдържат въпросното „нещо специално”. После ще се включат режисьорът, актьорите и целият екип, които също ще се постараят, всеки по своята част, спектакълът да стане оригинален. Моята задача е текстът и там се опитвам да използвам всичко, което ми предоставя действителността, за да измисля различен сюжет. Не използвам театъра, за да говоря за действителността, а действителността, за да правя театър. Има разлика.
Серджи Белбел казва, че театърът е „малцинствено“ изкуство – споделяте ли това от гледна точка на успеха на вашите пиеси по света?
Не съществува един-единствен театър, ей така, изобщо. Има много видове театър, както има много видове кино, телевизия или наденици. Кренвиршите са за всенародно ползване, много лютите вурстове – за определено малцинство. Аз се опитвам да правя кренвирши с лек пикантен вкус.
Превеждали сте и сте адаптирали Гогол, Голдони, Нийл Саймън, Душан Ковачевич – намирате ли в тях нещо общо с вашето усещане за театър?
Когато превеждам, се опитвам да бъда максимално верен на автора. Винаги се старая моята версия да не е по-лоша от оригинала, да оказва същия ефект на същото място. Точно с авторите, които изреждате, се чувствах в мои води, защото те всички включват чувството си за хумор, когато разказват своите истории.
Когато пишете на каталонски, това вид протест ли е? Смятате ли, че Каталуния трябва да бъде автономна и защо?
Каталонският е моят роден език и него познавам и владея най-добре. Когато приключа писането на някоя пиеса, незабавно я превеждам на испански – другия език, с който съм на „ти”. Де да можех да си превеждам текстовете на повече езици… Езикът е инструмент и всеки си служи с онзи (или онези), с които е най-сръчен. А Каталуния вече има някаква степен на автономност. В момента (нещо, което всъщност води началото си отпреди няколко века) има много мощно движение за пълна независимост от Испания или поне за някакво по-добро стиковане с испанската държава и с Европа. Всичко тръгва от необходимостта Каталуния, която е отделна нация, да бъде призната за такава. За нас това е леко неприятно – представете си например да сте постоянно принудена да се борите за признаването на факта, че сте жена. Най-трудно се доказват очевидните неща.
Вече познавате и един български режисьор – Явор Гърдев. Успя ли той да ви изненада с московския си прочит на „Методът Грьонхолм“?
Постановката на Явор Гърдев е великолепна. Главно защото той съумя да запази комичността на текста и в същото време да му придаде драматизъм и правдоподобност, каквато не съм виждал в нито една друга постановка. А и актьорите… Боже мили, какви добри актьори!
Какви са отношенията ви с публиката – вие ли се водите по нейните очаквания, или я карате тя да ви следва?
Аз пиша за публиката и пиша, за да й се харесам. С това си печеля хляба и ако зрителите не напуснат салона доволни, край на купона. Винаги си мисля какво ще предизвикам у публиката: трябва да я изненадам, да я разнообразя, да я развълнувам… Не бива да я обиждам. Понякога когато пиша и ми хрумне нещо, си казвам: „Не, те точно това очакват” и се опитвам да направя друго. Защото най-голямото желание на зрителите е да ги изненадат.
Коя е по-силната ви страст – театърът или футболът?
Напоследък футболът е много по-изненадващ от театъра.
И като стана дума за футбол, просто няма как да не попитам за Христо Стоичков – негов фен ли сте?
Има нещо много любопитно покрай Христо. Ние сме връстници с него, но когато той играеше в Барса, ми се струваше много по-възрастен от мен и от това и аз се чувствах стар. Мислех си: „Ох, да му се не види, аз съм като Стоичков”. Представете си, сега като го видя, какво ми е. Обаче като футболист беше много забавен: приличаше на боксьор, който никога не се предава – тъкмо повярваш, че е свършен, че вече нищо не му остава, замахва така, че смазва противника си.
Жорди Галсеран ще бъде гост на Софийския международен литературен фестивал, срещата на публиката с него е на 9 декември 2015 г., сряда, от 19 часа в новото пространство ДНК на НДК.
