0
624

Платон, прасето и последният буржоа

Текстовете в този сборник са писани между 2002 и 2012 и са били излъчени по Дойче Веле. Повечето са рецензии за книги, непреведени на български. Обединява ги носталгията на автора по залязващата книжна култура. Ето два от тях.

Платон, прасето и последният буржоа. Култ – култура – културизъм, Стоян Гяуров, изд. „Ерго”, 2012

StoyanCoverNewOriginal_Krivi.inddТекстовете в този сборник са писани между 2002 и 2012. Всички те са били излъчени по радио Дойче Веле. Освен есета, размисли, афоризми, импровизации тук са събрани преди всичко рецензии за книги, главно от графата нехудожествена литература (история, култура, политика), повечето от които не са преведени на български и повечето от чиито автори са слабо или съвсем непознати в България. Тематичният кръг на текстовете е извънредно широк, но онова, което ги обединява, прословутата „червена нишка”, е лесно доловимо: това е тихата носталгия по залязващата книжна култура, съчетана с недоверие, дори, нека призная, неприязън към дигиталния културизъм, форматиращ погледа към света особено на младите поколения.

Стоян Гяуров

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в Дойче Веле, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност” от Питър Браун, „Невинни ръце” от Александър Демант, „Мойсей Египтянина” от Ян Асман, „Бъдещето на класическото” от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст” от Михаел Маар.

 

Раждането на религията от духа на атеизма

 

 

Когато влизат в джамията, мюсюлманите се събуват. За същото настоява и Клара Цеткин: когато през 1920 влакът, с който пътувала, спрял на съветската граница, старата германска комунистка подканила спътниците си да се събуят, защото стъпвали на свещена земя. Религиозният терен при исляма е ясно очертан – при комунизма култовото пространство обхваща всичко, до което въведената през 1917 в Русия нова религия се докосне. Докато християнството отделя кесаря от бога, политическата религия на комунизма не знае подобно разграничение – партийният водач заема божието място, а религията се разтваря в политическото. По думите на руския философ Михаил Риклин: „политиката придобива религиозни черти, а религията бива толерирана в политическа форма.”

Определението на комунизма (и на другите тоталитарни идеологии) като религия не е нито ново, нито безспорно. В Комунизмът като религия Риклин обосновава този ракурс, позовавайки се на редица авторитети, на първо място Раймон Арон: „Социализмът е религия, тъкмо защото е антирелигия. Предлагам да наричаме подобни доктрини „секуларни религии”, защото те заемат мястото на изчезналата вяра в душите на хората.” Френският философ подчертава, че обяснението за поразяващото въздействие на комунизма, „опиума на интелектуалците”, трябва да се търси не в науката, а в областта на чувствата. Според германския историк Герд Кьонен: „Изкусителната сила на тоталитарната власт води назад към тъмните извори на всички религии – към нуминозното, захранващо се първоначално от човешките жертвоприношения и ужаса пред демонично-божественото.”

Комунизмът е сроден с религията не въпреки, а тъкмо поради радикалността на своята атеистична програма. Както християнството не се пречупи в безкрайното очакване на несбъдналото се второ пришествие, така и червеният терор и милионите жертви не отвориха очите на заслепените от илюзията за един нов свят отсам рая. Комунистическата система се помина не защото изгуби битката за главите на хората, а защото Москвич бе премазан от БМВ. По думите на Риклин: „Нищо не компрометира комунистическата идея така трайно, както опитът за изграждането на „реалния социализъм”.

Между двете войни мястото на утопията е СССР, а списъкът на интелектуалците, тръгнали на „революционен хаджилък” – безкраен: Брехт, Бенямин, Уелс, Жид, Арагон, Казандзакис, Сартр са само някои от най-известните „спътници” на болшевизма. Мозъкът на писател от калибъра на Дж. Б. Шоу трябва да е бил съвсем размекнат, за да може, заигравайки с Хамлетовия монолог, да заяви: „Нашият въпрос не е да убиваме или да не убиваме, а как да подберем правилните хора за убиване.” През ‘20-те и ‘30-те години, пише Риклин, смазката на комунистическата вяра в интелектуалните кръгове е омразата срещу капитализма. Дори критиците на новата съветска власт очакват неизбежния край на стария строй. Нуждата от вяра е огромна. На този есхатологичен фон допирните точки между религия и болшевизъм се открояват особено силно: „Болшевишкият терор не остава скрит за привържениците на революцията, но те го оправдават с извънредните обстоятелства. Диагностицирането на религиозния аспект на вярата им става възможно едва след загубата на тази вяра, тоест едва след скъсването с комунизма. Религиозното ядро на комунизма се запазва само в условията на забраната съответните убеждения да бъдат окачествявани като религиозни, без значение колко сляпо и фанатично човек се придържа към тях.” Доколкото съдбата на комунизма се решава на едно конкретно място, в СССР, „връзката на комунизма с мястото на неговото осъществяване е несравнимо по-важна, отколкото при теистичните религии. Извън тази точка го няма и събитието. От това място спасителните изходи към всеки друг свят са отрязани от войнствения атеизъм.”

Поклонението на западните интелектуалци в меката на пролетариата намира отражение в многобройни статии и книги; възниква един литературен жанр, който Жак Дерида (учителят на Риклин, комуто той е посветил своята монография) нарича „завръщане от СССР” (по заглавието на едноименната книга на Андре Жид). Възторгът от новото общество не знае граници и въпреки че в мнозинството си неговите почитатели се ръководят от незнание или самозаблуда, Риклин подчертава, че тяхната вяра не е просто „невинна обвивка на неизбежното”, на съдбата, която човек не може да избегне. Истината е, че много интелектуалци активно подкрепят Сталиновия терор. „Тъй като враговете на болшевиките използват насилие срещу тях, въвеждането на големия ред е акт на насилие, упражнявано от мнозинството на народа”, пише Бертолт Брехт. Дали наистина генералната линия на партията стои над всякаква критика (както твърди Жид в трезвата равносметка на пътуването си до СССР), пита се Брехт и отговаря: „Вярно е, че подобна критика в печата, в книги или разговори е забранена, но тя се упражнява от самия живот.” Буржоазната ограниченост на Жид му попречила да разбере този нов вид критика.

Типологична стойност има следният епизод от спомените на бившия италиански комунист Игнацио Силоне, преразказан от Риклин. На заседание на Коминтерна през 1927 той отказал да осъди едно писмо на Троцки, без да го е прочел преди това. Тогава Сталин възложил на Васил Коларов да вразуми италианския другар. На чаша чай българският комунист обяснил на Силоне, че той също не бил чел писмото и изобщо не смятал да го прави. Защото не ставало дума за някакво си писмо, а за борбата между Сталин и Троцки, в която мнозинството, включително и той самият, били на страната на Сталин. Отказът на Силоне да последва примера на Коларов довежда до низвергването му. През 1927 все още е имало място за наивници в Москва.

Силоне е един от групата бивши комунисти (Виктор Серж, Борис Суварин, Артър Кьостлер, Анжелика Балабанова, Рут Фишер), които Риклин смята за най-проницателните критици на съветската система. „Трагичното обаче е, че поради комунистическото им минало те са смятани за недостоверни свидетели, а възгледите им, заплатени на такава висока цена, се пренебрегват, защото биват възприемани като отмъщение спрямо бившите им партийни другари.” Затова на Запад се цени мнението на уж неизкусените. Сред най-видните от тях е френският писател Андре Жид, чиито симпатии към комунизма са продукт на разочарованието му от „неизпълнената мисия на християнството”. През 1936 той отива в Москва, за да търси корените на своята религия, но там се сблъсква със съветската действителност. Книгата му „Завръщане от СССР”, огромен бестселър в Западна Европа, съдържа една присъда, която завинаги му отрязва пътя към пролетарския рай: „Съмнявам се, че днес има друга страна, включително и Хитлерова Германия, където духът е по-малко свободен, по-потискан, по-изплашен, повече тероризиран и смазан.”

През 1920 Съветска Русия е посетена от английския философ и математик Бъртранд Ръсел. Възпитаният в атмосфера на толерантност и либерализъм учен е шокиран от фанатизма и нетърпимостта в родината на болшевизма, остава с неприятно впечатление и от срещата си с Ленин. Възгледите, които Ръсел формулира в книгата си Практика и теория на болшевизма, са особено проницателни и на високо литературно ниво: „Отидох в Русия като социалист; но допирът ми с онези, които не се съмняват в нищо, усили собствените ми съмнения не толкова в социализма, колкото в мъдростта на една вяра, в името на която хора са способни да причиняват такива злини на други хора.” Още през 1920 английският философ предрича провала на комунизма. Най-важната причина за това той вижда в убеждението на болшевиките, че с насилие могат да променят човешката природа. Ръсел е човек на острия аналитичен ум, имунизиран срещу верския подход към фактите, и изводът, до който стига, е чисто логичен: „Принуден съм да отхвърля болшевизма по две причини: първо, защото цената, която човечеството би трябвало да плати за изграждането на комунизма, е ужасна; и второ, защото не мисля, че дори след плащането на тази цена резултатът ще бъде такъв, какъвто болшевиките искат да ни убедят, че ще бъде.”

Нито колективизацията и гладната смърт в СССР, нито московските показни процеси и всеобщият терор, а „пактът между Сталин и Хитлер от 1939 е събитието, което нанася непоправим удар върху „литературата на завръщенците” и може да се разглежда като началото на залеза на вярата в революцията”, подчертава Риклин. Въстанията в ГДР и Унгария, Пражката пролет, нахлуването в Афганистан и накрая перестройката са „етапите на десакрализацията на комунизма”. Краят на самата комунистическа система обаче Риклин обяснява с компромиса, който идеологията сключва с консумизма. Със звучащото като закана обещание на Хрушчов от 1961, че до двайсет години СССР щял да изпревари САЩ по материално производство и комунизмът щял да стане действителност, Москва влиза в надпревара, която може само да изгуби.

Комунистическият експеримент остана без аурата си, но Риклин предупреждава, че той не бива да бъде отписван изцяло – макар че Ленин е на път да бъде забравен дори в родината си. „Математик”, „художник”, „композитор”, „космонавт”, „паметник”, „мумия”, „президент” – това са някои от отговорите, които ученици от началното училище дават в отговор на въпроса „Кой беше Ленин?” (в анкета от 2006, подробно анализирана от Риклин). Един четвъртокласник (!) пише: „Той беше лош президент на Русия. Взе парите на богатите и ги даде на бедните, и накрая всички станаха бедни.” Човек се пита: щом едно дете, в едно изречение, е в състояние да улови истината за комунизма, как е възможно големите умове да не са проумели това? Тук се крие коварството на тоталитарната идеология, за което става дума в тази книга: вярата може да замъгли и най-силния разум. Книгата на Михаил Риклин е образец за обективен, аналитичен подход към комунизма, този опиум не само за интелектуалците, и би било добре колкото се може по-скоро да стигне до българския читател.

Michail Ryklin: Kommunismus als Religion. Verlag der Weltreligionen (2008)

 

 

Платон, прасето и последният буржоа

 

 

Дневникът като литературен жанр придобива форма сравнително късно. Той е израз на порасналото авторско самочувствие, както и на едно противоречие – между потискането на порива да изповядаш нещо, което поради лични съображения или обществени причини не е за очите на широката публика, и нарцистичното самолюбие на твореца, убеден, че човечеството не бива да бъде лишено от нито една негова дума, приживе или след смъртта му. Светове делят обаче многотомния дневник, в който модерният основоположник на жанра Самюъл Пийпс (1633-1703) регистрира ежедневната борба със собствената си суета, маниакалност и хипохондрия, от  непретенциозните и затова покъртителни записки на Ане Франк или Виктор Клемперер.

Дневниците на Шандор Мараи са от трети вид: те са блестяща литературна стилизация на една биография и може би надгробният паметник на един жанр без бъдеще: „Моменти, в които тишината – в нас и около нас – става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм.” Когато малко преди 43-я си рожден ден през 1943 написва това красиво изречение, Мараи не подозира, че слага началото на най-дългата си творба, която ще продължи да пише чак до самоубийството си в Америка през 1989 и която мнозина смятат за главния му принос към литературата на ХХ век. За трайността на това начинание има съвсем просто обяснение – оказва се, че дневникът е идеалната форма за таланта на Мараи. Но първоначално затварянето му в тази форма е показна демонстрация на оттеглянето му от публичния и литературния живот.

Основната причина за решението на Мараи да избере вътрешната емиграция е израждането на политическите условия и фашизирането на родната му Унгария; след германската окупация през 1944 той забранява издаването на своите книги и отказва да публикува каквото и да било. Втората причина е растящото недоволство на автора от дотогавашното му творчество: „Колко излишни неща написах, само за да можем да си позволим жилището и начина на живот, отговарящи на двамата ни прислужници!”, отбелязва той в началото на 1945. А години по-късно, когато се отрича дори от най-популярния си роман, Свещите изгарят докрай, той заявява: „Моите амбиции отиват много по-далеч от романите, които съм написал” – но въпреки това продължава да пише романи.

Неговият жест на протест и отчуждение изпъква още по-релефно, като знаем кой е бил Шандор Мараи, преди да се изолира в едно село край Будапеща, където преживява бомбардировките и несгодите на войната и където посреща руските войски („Те ни освободиха наистина, но не ни донесоха свобода.”). Съвсем млад, той работи като критик в Германия, живее в Париж и изобщо опознава Европа, преди в края на ’20-те години да се завърне в Будапеща. Още преди войната Мараи се утвърждава като един от най-четените унгарски писатели и публицисти. За седмичната си колонка в един от най-реномираните вестници на страната той получава хонорар, равен на три месечни заплати на квалифициран работник, а животът му е като рекламен клип за ежедневието на един буржоа и денди: събуждане от прислужницата с чаша портокалов сок, тенис, масаж, английският костюм, аперитив в някое кафене, вечерта – посрещане на гости или отиване на гости, а преди заспиване – уморената констатация, че „нивото на литературния живот е спаднало, а животът наистина е непоносим”. В дневниците си Мараи оплаква залеза на своята класа, но не и загубата на предишния си живот: „Бъди учтив и не се оплаквай”, повтаря си той със стоическо упорство. Притиснат между германците и руснаците, от които еднакво се страхува, и мразещ сънародниците си заради малодушието и безотговорността им, на Мараи не му остава друг избор, освен да се врече на стоицизма. „Ти си моята опора”, пише той, обърнат към императора стоик Марк Аврелий, когото периодически зове.

С немския превод на първите два тома мюнхенското издателство „Пипер” полага началото на пълното критично издание на дневниците на Мараи. Тези начални томове обхващат само две години, 1943-45, но са може би най-интересните от цялата поредица, защото в тях е запечатано драматичното пречупване в съдбата на автора точно по средата на житейския му и творчески път. Тонът на записките прелива от трезв към лиричен или афористичен, но е очевидно вниманието на автора към литературната им полировка. Настроението въпреки натрупаната горчивина е по-скоро меланхолично, отколкото песимистично; специално в началото Мараи се вглежда много повече във вътрешния си мир, отколкото в ставащото около него. Той маркира например бомбардировките на София, но се тормози преди всичко заради жегата или здравето на кучето си, и изобщо: „… новият роман на Жулиен Грийн ме интересува повече от тази война.” После Мараи изключва радиото, за да не слуша повече новините, и се задълбочава отново в Платон и Гьоте: „Аз не смятам това за бягство… Моята работа е с помощта на субект и предикат да редя думи – дори тогава, нещо повече, тъкмо тогава, когато светът се руши.” Сухата като влаково разписание констатация от един друг дневник за една друга война – „Германия обяви война на Сърбия. Днес следобед час по плуване” – е по-известна само защото идва от перото на Франц Кафка.

Записките в дневника на Мараи не са датирани, всичките му съвременници, включително жена му Лола, фигурират само с по един инициал. Хронологията не го интересува, целта му е друга – да стигне до същността на времето: „Все по-безгрижно дистанциране от света и все по-реална близост с Бога: това е смисълът и опитът на остаряването.” Разбира се, при неспирен диалог с великите умове на човечеството: „Нощем чета сонетите на Шекспир. Колко повече е това от една световна война!”. Само да не беше досадната подробност, че писателят също е човек и че трябва да яде. От примирението с тази необходимост се ражда следният, пропит с горчив комизъм пасаж: „Градинарят е разтревожен от световното положение: той е загрижен за прасето си, което е застрашено от световното положение. Както от патрулиращите германски войници, така и от новия световен ред на руските комунистически окупатори. Недоверието му е дълбоко, исторично, обосновано. Сутринта отивам до кочината на прасето и го оглеждам внимателно. Защото в последна сметка става дума именно за това прасе. Това е действителността.”

Малко по малко тонът на записките започва да се променя. Действителността – масовите убийства, депортирането на евреите, грабежите, безчинствата на унгарските фашисти, обсадата и разрушаването на Будапеща и не на последно място грижите около прасето – навлиза на широк фронт в дневника на Мараи. Усеща се как събитията пробуждат журналистическия му инстинкт. И той както повечето му сънародници приветства руските войски като освободители и за кратко време се отдава на илюзии за характера на комунистическата система, и дори заявява, че бъдещето принадлежи на социализма – но само за кратко.

Впрочем най-големият проблем за него не са чуждестранните окупатори, били те германци или руснаци, а самите унгарци, които го отвращават със слабодушието и готовността си да станат подлога на всеки господар, както и с антисемитската си настървеност. Мараи е убеден, че кризата на унгарското общество, кулминираща във фашизма, е логичният край на унгарската история от последните десетилетия. „Трябва да напусна Унгария”, пише той през януари 1945 и тази мисъл не спира да го преследва до края на дневника му. Три години по-късно той осъществява намерението си и заедно със семейството си заминава за чужбина – първо Италия, после САЩ, после пак Италия и накрая САЩ, – за да не стъпи никога повече на унгарска земя.

Заминаването на Мараи остава незабелязано. Според Ласло Фьолдени, автор на великолепния предговор към дневниците, обяснението е просто: Мараи, изживяващ се като последния буржоа, винаги е бил чужд елемент в родината си, защото там никога не е съществувала буржоазията от европейски тип, към която той се чувства причастен. Унгарският литературовед е съгласен с Мараи, който представя „балканизирането” на Унгария като резултат от липсата на пълноценна буржоазия, но все пак намира оценката му за донякъде тесногръда: Мараи има напълно идеализирана представа за буржоазията, чиято роля според него се ограничава до съхраняването на образоваността и културата. Фьолдени подчертава, че Мараи нито за миг не се замисля за отговорността на унгарската буржоазия за срива на родината му, просто защото държи не толкова на буржоазната действителност, колкото на своите илюзии за нея. За него Европа и буржоазията са бъдещето, единственото смислено бъдеще. Същевременно той подозира, че това е една химера и затова, според много точното наблюдение на Фьолдени, „описва това бъдеще като минало”.

На 11 април 1943, годишнината от рождения си ден, Мараи записва в дневника си: „Досега съм живял четирийсет и три години. А ако живея още толкова? И стана на осемдесет и шест? Ще знам ли тогава повече? Ще бъда ли по-щастлив”? На 11 януари 1985, повече от 40 години по-късно, полусляп край леглото на умиращата си жена, в самотата на жилището си в Сан Диего, Мараи, прелиствайки старите си записки, попада на цитираните по-горе думи. Той ги пренася в тогавашния си дневник и продължава: „Въпросът се превърна в действителност, липсва една година до 86. И аз не знам повече. Имам по-скоро чувството, че обирам останките от онова, което съм знаел още преди 43 години, но което междувременно съм изгубил или забравил”.

В един американски интернет форум с мнения за дневниците на Шандор Мараи прочетох: „Купете, измолете, заемете или откраднете, но прочетете тази книга!”. Аз нямам какво повече да добавя.

Sándor Márai: Tagebücher 1943-45. Piper (2009)