0
2701

Плахата продавачка

Имах среща в едно кафене и бях подранила. Разположих се удобно в креслото и започнах с любопитство да изследвам света около мен.

В кафенето влезе момиче. Имаше нещо в това полудете-полумомиче, което на мига прикова вниманието ми. Държеше в ръце няколко картички, които очевидно искаше да продава на клиентите. Познаваме обичайната обиграност, рутината, отмерените жестове, смиреното изражение, съчетано с неуловима натрапчивост на подобен род продавачи. Не, в това момиче нямаше нито рутина, нито обиграност, нито натрапчивост. Беше слабичко, попрегърбено, плахо, наплашено, не знаеше точно как да държи картичките, как да ги показва, притесняваше се от всяка своя стъпка, оглеждаше се стеснително като че ли стъпваше с боси крака върху орехови черупки. Всички сме виждали как другите нейни „колеги” ужким нехайно, тихомълком оставят стоката си на масата, след минута се връщат и все така нехайно я прибират, ако клиентът не е проявил интерес. В началото, когато тя мина покрай мен, аз дори не разбрах точно какво прави, досетих се, но не бях сигурна – продава ли тези картички или тя самата ги е купила. Тъй като се движеше бавно и плахо, успях да ги видя – бяха собственоръчно изработени картички от цветен картон, върху тях от цветна гланцова хартия апликирани цветя, върху листата им малко сребърен или златен прашец, в долния ъгъл – дете, което се люлее на люлка. Гледах момичето как върви между масите, как никой не го забелязва дори, камо ли да се досети, че то продава картички. Укорявах се за своята инертност и мудност и познатата буца от неопределена болка засядаше в гърлото ми. Но оставах все така без реакция, неподвижна и безучастна. И в този момент един от клиентите вдигна високо ръка и махна на момичето да отиде при него. Мъжът купи две картички и му даде пари. В този момент аз излязох от своята скованост, сякаш се събудих от сън, сепнах се. Вдигнах и аз ръка, плахото момиче приближи нерешително към мен, аз също купих картички. После трети му махна. После четвърти. Да, не остана маса, на която момичето да не продаде картички. Накрая то вече нямаше картички, но хората продължиха да му махат, да го викат и да му дават пари. Но защо, защо ми ги давате тези пари, картичките ми свършиха! мълвеше то разтреперано и слисано от неочакваната продажба, а аз видях, че не само аз, но и жената на съседната маса също вадеше кърпичката си.

А точно малко преди да вляза в кафенето се бях сблъскала с една обичайна грубост, от тези, към които уж сме привикнали, но винаги ни раняват, натъжават или раздразват, и точно в такова вътрешно, тихо отчаяние влязох в кафенето умислено, наблюдавах посетителите и си мислех – дали предците ни, всичките онези, които са участвали във въстания, които са се сражавали по фронтове, които са загивали във войни, търпели са лишения и глад, всички онези майки, останали вдовици с по няколко деца, които сами с огромна мъка са ги отгледали, възпитали и изучили, дали всички тези наши предци са можели да предположат какви ще бъдат потомците им – самодоволни, неодухотворени, небрежни, невъзпитани почти, груби, повърхности, зли. Техни наследници, които не употребяват вече думата Отечество, защото ги е срам от тази дума. Тази дума вече е станала старомодна, ненужна. Потомци, които не учат вече децата си на думата Отечество. Потомци със загрубели души, със затлъстели сърца. Умът им само изчислява.

И сред тези унили мисли, като живо тяхно опровержение, се появи прегърбеното момиче и докосна вкаменените ни сърца.

Всъщност не опровержение на мислите, а лечение на сърцата беше появата на тази плаха продавачка. Едно непознато момиче стана център, събра вниманието ни, събра любовта и милостта на всички. Нейната плаха доброта се предаде и на нас, и зарази всички ни.

Да, доброто увлича. Ако онзи човек от първата маса не беше махнал с ръка, ако някой първи не беше махнал, сигурно всички ние щяхме да стоим с наведени глави, да се правим, че не забелязваме момичето, то щеше плахо и наплашено да премине край нас и да излезе като притвори безшумно вратата. И нямаше нищо да се е случило.

Кой всъщност е по-важен, по-главен герой в тази тиха драма – плахата продавачка на картички или човекът, който пръв ѝ махна, за да си купи картичка? Или аз, която повиках момичето след него? Или всички други, които един след друг изкупиха всичките й картички?

В това кафене в този момент се случи нещо, което с еднакво основание може да бъде наречено и обикновено, и необикновено. Но ако по-често и на повече места се случват такива неща, светът ще бъде по-добър. Едно махване с ръка – и светът може отново да стане наше Отечество.

Злото е заразно, но доброто също заразява. Всеки ден край всеки от нас минава някое такова момиче. Нищо, че е малко прегърбено и плахо – да не се притесняваме и да му махнем с ръка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияИстории за птици, вещици и еднорози
Следваща статияОт тангентите към кръга: религиите във времето