0
994

Пловдивски есенни изложби 2017– оздравителни ефекти

Фотографии: Национални есенни изложби

И отново е 1 септември, и отново в Пловдив се откриха Националните есенни изложби. Началото им е преди 50 години, на 17 декември 1967 г., започват като алтернатива на официозността. Тогава в дома на Атанас Кръстев – Начо Културата, на ул. „Д-р Чомаков“ № 5, са показани акварели на Георги Божилов. В къщите на Стария град изложбите се провеждат от есента на 1970 г.

През последните години екипът се старае да възвърне алтернативността на форума. Кураторката Галина Лардева го постига чрез избора на участниците и своеобразните тематични игри, в които те приемат да бъдат въвлечени: от 2013 г. насам – „Форсиране на избора”„Отстранени системи“, „Ан пасан“, „Огледало“, а тази година „Плацебо“. Участват автори, които работят със средствата на живописта, графиката, скулптурата, рисунката и фотографията, всеки от тях има възможност за самостоятелност в рамките на цялото. През последните години имаше доста нови имена, имаше артисти, които живеят далеч от България и затова са ни почти непознати.

Тази година публиката на есенните изложби преминава през девет изложби, които коментират нагласата за възприятие на изкуството като плацебо. Кураторката формулира интуициите, които повечето от нас имат – нуждата днес в нашата среда от оздравителния ефект на културата и изкуството, от цивилизационни подходи и отношения.

Ефектът плацебо… Звучи познато в ушите на съвременния зрител. Както ми каза един от участниците, почти всичко около нас е плацебо. Разбирай симулакрум, причинен от консуматорските тенденции в общество или от манипулативните медии. Всички те ни отдалечават от въпроса за смисъла. Сякаш тъкмо най-младите участници в Есенните изложби са хиперчувствителни към нагласата за плацебо като вид измама, като отдалечаване от истината. И напълно разбираемо.

Галина Лардева обаче изтъква на първи план оздравителния автосугестивен процес. В кураторския текст, публикуван в каталога (запомняща се рекламна визия, отново на Софрони Върбев), четем: „С ефекта плацебо се означава такова подлежащо на измерване позитивно въздействие върху организма на манипулация, която има единствено символно въздействие: от предписването на захарни таблетки (колкото по-скъпо струващи, толкова по-въздействащи) до предприемането на фиктивни операции (колкото по-сложни и продължителни, толкова по-добре). В широк план става дума за ефекти и отклонения, които произтичат не от непосредствената ефективност на манипулацията, а от нейния психо-социален контекст“.    

Ако се поразровим в темата, ще открием, че активирайки вътрешните сили на организма, плацебо оказва положителен ефект върху пациента не само с психически, но и с физически болки (високо кръвно налягане, астма и бронхити). При това въздействието е налице и когато пациентът съзнава, че е подложен на плацебо. Дори самият прием на нормално лекарство има плацебо ефект – след успокоението от поставената диагноза и назначената терапия.

Да овладеем болката с помощта на изкуството, което може да въздейства по сходен начин, сякаш ни приканват Есенните изложби. Защото, както пише Галина Лардева по-нататък: „Колкото и да се старае да преосмисли или надмогне изначалната си ритуална природа, изкуството все пак не успява да изключи магическите заявки на внушението „ще помогна“ или поне на по-неутралното „ще подействам“.“

Да помогне – в какво? Може би в постигането на „яснота за себе си“, ако цитирам Владимир Градев („Разпознавания“), или в размислите върху смисъла на съществуването, за който сме забравили, както напомнят някои художници в интервютата за Портал Култура (виж видеото). Да предизвика марселпрустовска чувствена асоциативност. Или пък да ни даде успокоение чрез редуциране на сложността на днешната реалност, каквато е функцията на изкуството и културата според германския философ Норберт Болц.

Колкото и различни да са посоките, в които можем да мислим въздействието на изкуството, то има нещо общо с духовно упражнение. Не един и двама от интервюираните автори обясняват собствените си състояния и усещания в процеса на създаването му. При графиците например образът въздейства чрез очакването на резултата в момент, твърде отдалечен от първоначалния импулс. Подобен е процесът и при скулптурата, също „бавно“ изкуство.

В живописта на Ваня Годжелова, дебютантката на Есенните изложби, на природата е отредена функцията да ни лекува. В консуматорското общество единствено тя, природата, заслужава да бъде допусната да рефлектира върху нас, убедена е художничката, която представя в двора на Балабановата къща 13 яркоцветни и драматични пейзажи.

Живопис в Балабановата къща показва и Иво Бистрички, когото сме свикнали да виждаме в различни превъплъщения като художник, който често сменя подходите и средствата, а и като куратор. Проектът „Платформа“ е серия от опростени структури на три елемента – море, небе и една интервенираща между тях платформа. Авторът обяснява, че се стреми да внуши чувство за покой. Бих добавила личното си усещане за отстраненост и за меланхолия, която освобождава от спонтанност.

Също в Балабановата къща е изложбата на Мариета Ценова, тя разглежда рекламния ефект на фотографския образ. Рекламни послания, породени от възхита пред таланта на другите – напълно некомерсиални. Авторката сама избира какво да рекламира в своето списание Perfect Day: социални каузи, книги, филми и личности – обекти, които са извън амбициите на традиционната реклама. За Мариета Ценова плацебо действа само когато има доверие, любопитство и респект към източника на внушението.

И двете графични участия на тазгодишните Есенни изложби ни представят това старо изкуство в оптимистична светлина. За Зоран Мише и Васил Колев графиката дава безкрайни възможности благодарение на свойството си да абсорбира новите технологии и непрекъснато да се развива.

В Сводестата зала на Балабановата къща Зоран Мише е подредил три серии графики в дълбокопечатни техники. В опит за себепознание той визуализира промените на своето съзнание и отделни негови състояния – като блокирано, разделено, сляпо, жадно, освободено – въвличайки символи и образи на предмети от бита.

На верандата на Къща Хиндлиян са разположени два графични цикъла на Васил Колев: „Проникване – моите къщи“ е в традиционни техники, започнат по-отдавна, а „Проникване – Крадец на гласове“ е нов цикъл, изпълнен в дигитален печат и класически техники. Портрети на душата, приели архитектурна форма, обиталища, в които има и биографичност, и приказна обобщеност на въображаеми пространства. И отново, както неведнъж забелязвах на тези Есенни изложби, липса на човешко присъствие, следите, оставени преди, правят отсъствието още по-значещо.   

Трезорът в Къща Хиндлиян е отреден за младия скулптор Стефан Иванов. В затвореното двуетажно пространство са разположени шест негови обекта, повечето морски същества, той ги вижда като шест ситуации. В търсене на свой почерк и подход, Стефан Иванов с лекота преодолява границите между класическите жанрове, поставя под въпрос традиционните представи за природата на дизайна, реди-мейда, скулптурата, умело въвлича средата в произведението.

Още един млад автор, вече с доста участия и награди, можем да видим в Пловдив. В Къща Мексиканско изкуство Радоил Серафимов показва своите живописни занимания върху измеренията на времето и пространството. Единайсет платна с монументални образи, внимание към черно-бялото изображение като вид отстранение, игра с мащабите, изтриване на образите по модела на действие на паметта…

Интерференциите между вътрешното и външното пространство е посоката, в която търси скулпторът Васил Маргаритов. В двора на Къща Хиндлиян са неговите абстрактни форми от стомана. Материалът му позволява да избяга от външната красивост, казва авторът. Не тя го интересува.     

Двете инсталации със заглавие Fragile на Рада Дичева в двора на Къща Мексиканско изкуство изследват взаимодействията на керамиката с други материали. Напълно в духа на модела плацебо те работят с напрежението, предизвикано в зрителя от познати образи, пресъздадени в друг материал и поставени в друг контекст. Получила са е артистична игра, по-скоро деликатна, отколкото драматична, която пришпорва въображението. Нали такава е целта на проекта „Плацебо“!

И още нещо важно: на 50-годишнината си Есенните изложби имат сайт, в който екипът ще събира критически отзиви, фотоси, лични архиви – следите, които те са оставили в общественото пространство.