0
1092

Повелителят на духовете

Някои филми остаряват по-бързо от други. Най-дълго устояват добре разказаните истории. Един поглед 10 години назад...

Иняриту и Бардем

Преди десет години „Бютифул“, с умишлената правописна грешка (biutiful вместо beautiful), бележи своеобразен вододел в творчеството на Алехандро Гонсалес Иняриту. Преди това са трагедиите „на няколко гласа“, обединяващи сюжети и персонажи, формиращи запазената естетика с философски латино привкус и остра социална критика на мексиканския режисьор. След това са двата Оскара за режисура, американизацията (от пародията на медийната култура в „Бърдмен“, до оцеляването сред дивата природа в „Завръщането“) и обезличаването. В този ред на мисли „Бютифул“ е едновременно драматургичният преход от групов портрет към герой единак и последният истински филма на Иняриту. Поне засега.

След „Кучката любов“ (2000), „21 грама“ (2003) и „Вавилон“ (2006) стилът му на кинематографист, превърнал свиването на времето и пространството в своя запазена марка – с преплитане на наративните линии, при което монтажът навързва различните темпоралности на реалността или свързва отдалечени една от друга географски зони, – беше безпогрешно разпознаваем. Крал на „драмата в човешки ръст“, с „Бютифул“ Алехандро Гонсалес Иняриту за пръв път изоставя хоралния наратив, за да се концентрира върху един централен персонаж, около когото гравитират плеяда други образи. Втората новост е тоталното потапяне на несравнимия Хавиер Бардем в света на Иняриту – творческа симбиоза, подпечатана с приза за мъжка роля от фестивала в Кан и още няколко награди, която предизвиква логичния въпрос защо тези двамата не са работили заедно преди това. И третата новост: последователен във времето сюжет, единно място на действието – една Барселона, каквато рядко виждаме на екрана, далеч от туристическите забележителности, модните клубове и емблематичната улица „Ла Рамбла“.

„Бютифул“

От друг страна, четвъртият пълнометражен филм на мексиканския режисьор съдържа сто процента есенцията „Иняриту“: изтерзани мъже и жени, ужасът на нелегалното съществуване, подозрение за нещо мистично, пресичането на пътищата на хора от различни националности, деца и души за спасяване… Откриваме предпочитаните теми на режисьора в един нов, испански контекст: бащинството, страха от смъртта, мултикултурната общност…

В мизерните барселонски низини, запечатани с въздействащо майсторство от камерата на Родриго Прието (последна съвместна работа), сред нелегалните и бездомните, Ушбал преживява от съмнителни сделки, ставайки съучастник в експлоатацията на азиатски имигранти, натъпкани в незаконни работилници, и възползвайки се от дарбата си на медиум, който може да предава последните думи на покойниците. Но Ушбал е също и любящ баща на две деца, чиято майка страда от маниакална депресия, и е готов да ги закриля на всяка цена, след като самият той никога не е виждал баща си – умрял, бягайки в Южна Америка от режима на Франко. Посредник на сенките, близък до изчезналите, привлечен от призраците, чувствителен към духовете, оцеляващ в сърцето на една невидима Барселона, идва ден, когато Ушбал разбира, че смъртта съвсем конкретно дебне на прага му, и се опитва да намери покой и изкупление, но преди всичко да защити бъдещето на децата си…

В деликатната, често мрачна, но и едновременно с това сияеща творба, се откроява емоцията. Историите на всеки персонаж и особено тази на Ушбал са белязани от разтърсващите удари на съдбата, които не оставят зрителя безучастен. Режисурата е безупречна, създавайки атмосфера между поезията и съспенса, а ситуациите са обезоръжаващо достоверни. Изпипана естетика, характерна за киното на Иняриту: диалози, пронизани от реализъм,  депресиращи и едновременно с това магнетични образи, в центъра на които се изправя един антигерой, наполовина престъпник, надарен с определено величие на душата, нещо като „користен“ хуманист, чувствителен към гласовете отвъд, но и обречен на неизбежна смърт,  човек, събрал на плещите си злините на света. И другите герои в неговата орбита – всеки увлечен в собствената си житейска трагедия, оказващи влияние върху миналите, настоящите и бъдещите избори, които той прави. Без съмнение Хавиер Бардем изнася филма, обгърнат с плаща на страданието и нарушеното равновесие, които струят от отчаяния, но изпълнен с решимост Ушбал, и го прави с такава лекота, че можем само да го аплодираме.

„Бютифул“

Напускайки деконструирания наратив на груповия портрет Алехандро Гонсалес Иняриту не изневерява на безпощадния социален анализ, характерен за филмите му, които неизменно се открояват с магията на визуалните си решения. Въпреки че разказът в „Бютифул“ е линеарен и следователно по-класически, той съхранява способността на режисьора да запечатва човешката и градската мизерия с определена виртуозност на ритъма, кадрирането, операторската работа и музиката, владеейки тайните на кадъра и детайла, на града и безразличието му към драмите, които го населяват. И при все обществената си ангажираност първите му четири истории си остават своеобразни островчета магически реализъм в морето на социалното кино, затова ще бъде жалко, ако Иняриту е затворил завинаги тази глава във филмографията си.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияВярата на обезверените
Следваща статияГражданска култура и публичност