0
805

Повечко кич, по-малко въображение

„Кралицата на Испания“

„Кралицата на Испания“ е един от най-слабите филми на Фернандо Труеба. Именно защото е на Фернандо Труеба (иначе нямаше да си заслужава коментара) и е някаква бледа имитация на „Момичето на твоите мечти“ (1998).

След близо десетилетие на различни по качество и смешност комедии през 1992 г. испанският режисьор прави пробив, който отеква чак в Холивуд (с Оскар за чуждоезичен филм). Романтичният „Бел епок“ и до ден днешен си остава нещо като еталон и запазена марка, въпреки че „Момичето на твоите мечти“ е чудесна драматична комедия, а изцяло анимационният „Чико и Рита“ (2010) е любопитна кръстоска от латиноритми, политика и любовна драма. Както и да го погледнем, Труеба си е създал име, на което „Кралицата на Испания“, уви, не съответства като ниво.

През 1998 г. видяхме как група кинаджии от 30-те заминават да работят в Берлин, под закрилата на договор за културно сътрудничество между Франко и Хитлер. Осемнайсет години по-късно Труеба събира голяма част от персонажите на „Момичето на твоите мечти“ и ги връща у дома, във време, когато режимът на Франко вече се е наложил и търси международно признание. След приемането на Испания в ООН през 1955 г. много американски продуценти снимат исторически фрески на Пиренейския полуостров, за да оползотворят милионите, които чуждестранните инвеститори не могат да изнесат от страната. „Кралицата на Испания“ може да се гледа и като самостоятелна история, но запознатите с първия филм ще (пре)открият: Макарена Гранада, която е станала холивудска звезда и сега се прибира в родината, за да се превъплъти в кралица Исабела Кастилска; нейния бивш любим, режисьорът Блас Фонтиверос, изчезнал по време на Втората световна война и обявен за мъртъв, който се завръща „от оня свят“ и предизвиква хем вълнението на колегите си, хем недоволството на властта – в лицето на новия съпруг на „вдовицата“ си и поостарелите им, но все така колоритни колеги от екипа. А когато Блас е изпратен в трудов лагер, приятелите му, водени от Макарена, ще се опитат да го измъкнат от там…

 

„Кралицата на Испания“

Носталгията е водеща нотка в атмосферата на много от филмите на Фернандо Труеба, който постепенно се е превърнал в киномайстор на епохата „среден ХХ век“ – от началото на 30-те, докъм края на 60-те години. Атмосфера не липсва и в „Кралицата на Испания“, проблемът е в сюжетните ходове с противоречиво послание. Няма лошо да снимаш комедия, която прелива ту в сатира, ту в патриотична ода, ту в романтична драма. Но когато от едната страна на уравнението се наредят „склонената глава“ на средностатистическия испанец, карикатурните персонажи от режима, неугасналият ентусиазъм на съпротивата, а от другата подскачат иронизираните въздишки по Америка, културните недоразумения и безцеремонността на капитала, всяка проява на лош вкус води до крайност. Такива сцени изникват от нищото в новия филм на Труеба – като агресивното съблазняване, което упражнява американският гост-актьор, кичозното акцентиране на естетическата хирургия или появата на самия Франко… Не става особено ясно какво налага съществуването на подобни елементи в драматургичната структура или как да бъде тълкувано посланието им. Всеки неволен намек за пошлост олекотява намеренията за отдаване на почит на жертвите на франкизма и макартизма, за осмиване на отношенията с американците, както и на нравите в следвоенна Испания, и дори разваля удоволствието от киноманските намигвания, с които е изпъстрен филма: от асоциациите с холивудските филмови легенди като Джон Уейн и Кари Грант, до участието в малка роля на мексиканския режисьор Артуро Рипщейн.

„Кралицата на Испания“ не притежава сюжетен потенциал за 128 мин. екранно време, поради което изглежда излишно разтеглен. Фабулата прелива в различни жанрови фази, често без видима логика, и когато влезе във фазата си „водевил“, най-ясно се усеща безпомощността ѝ в каква посока да поеме. Сценарият малко напомня на самата клиширана историческа продукция за „пеещата“ кралица Исабела и поражението на последния мавърски емир Боабдил, но това поне може да се отчете като пародия, докато струпването на толкова неоползотворени персонажи си е направо тъжно. Поради „неизправност“ на образите единствените актьори, които се открояват в ансамбъла, са Хавиер Камара като асистент-режисьора Пепе Бония, американецът Манди Патинкин – като „заличен“ от маккартизма сценарист, и разбира се, Пенелопе Крус, която доказва, че може да остави забележима следа дори в ролята на разсеяно-неудовлетворена звезда.

За съжаление заигравките с историята и митологията на киното не спасяват „Кралицата на Испания“ от прозевките, а смесването на ирония и революционен полъх внасят само допълнително объркване в и без това нерешителната драматургия на филма. Виждали сме, че Фернандо Труеба има какво да каже и знае как да го направи, остава ни само да се надяваме, че новият му филм е случайно недоразумение (подобно на „Свалки в облаците“ на Алмодовар), подходящ повод за екранна изява на прекрасната Пенелопе или подкана да извадим от архива „Момичето на твоите мечти“.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСизиф
Следваща статияТ. Ф. Чипев, издателят