0
3573

Погубващата завист

Наскоро случаят ме отведе в Сливен, град, в който не съм била от години. Беше ранна есен с нейната ярка, пронизваща светлина, която прави цветовете по-дълбоки. Разхождах се по тихите улички, покрити с окапали листа, спирах се пред едноетажните къщи със смокини в дворовете, вдъхвах жадно техния аромат, заради него градът изглежда все едно е край морето, а не ограден от голите и красиви върхове на Сините камъни, които му придават вродена войнственост и чест. Град на сто войводи. Спокоен и жив град, различен от всички останали. Децата от гимназията по текстил, преобладаващо от ромски произход – добре облечени, весели, дисциплинирани, бяха в междучасие, но звънецът за влизане би и дворът се опразни.

Вървях към фабриката на Добри Желязков, тази прочута фабрика, за която сме учили още като деца – първата в България и на целия Балкански полуостров. От туристическите брошури бях разбрала, че сега в нея и в съседното старо текстилно училище се помещава изключително интересния Музей на текстилната индустрия. Там е събрана сякаш не само историята, свързана с тази промишленост, а цялата ни история.

Удивително е, че огромната, дори за днешните ни представи, фабрика е открита още през 1834 г. Поразява мащабното мислене на Добри Желязков във време, когато не са съществували сгради по-високи от два етажа. В Сливен има запазени сгради, днес музеи, от същата епоха, като и най-големите от тях не могат да се сравняват с огромната постройка. Но не само мащабите ни удивяват. Фабриката е оборудвана с модерна техника, производствените процеси са като във всяка сродна фабрика в Европа. Производството изисква ритмично снабдяване с необходимите суровини, пласиране на готовата продукция, квалифициране на работниците, за да умеят да работят с машини, каквито преди това не са виждали – управлението на всички тези процеси с безбройните им конкретни детайли предполага традиция, знание, опит, предприемчивост, воля, постоянство. Къде е придобил и усъвършенствал тези качества един сирак? Как е възможно още първата крачка на българската индустрия да бъде толкова голяма и уверена?

Малкото сираче Добри започнал да се занимава със сладкарство и търговия. Бил е почти 30-годишен, когато се изселва в Русия заедно с много свои съграждани. Там за първи път вижда фабрика, копира машините и когато след няколко години се връща в Сливен, ги възпроизвежда в двора на къщата си, където открива работилница за производство на сукно. Тази малка работилничка бързо се разраснала, защото машината „влачела” вълната много по-бързо и качествено, отколкото при другите майстори, така че платовете ставали гладки, без възли и „брадавици”. Машините и по-хубавите платове предизвикали завист сред абаджийския еснаф, но за тази работилница чул султан Махмуд II и извикал Добри в Цариград. Той му показал платовете и султанът се убедил, че по нищо не отстъпват на европейските образци, но са много по-евтини. Издал ферман, че разрешава построяването на фабрика в Сливен, която да снабдява турската армия с аба и сукно: „Да ви бъде известно, че като пристигне настоящата висока заповед, отнасяща се за сукната, които служат за облекло на редовната ми императорска войска, на които реализирането, тъкането и внимателното изработване на платове е възложено на Добри Желязков, жител на Сливенската околия, достойнството и способността на когото са засвидетелствани Нам: ще приведе в ред всичко от думи на дело и ще разкрие такива неща на работниците, които в действителност не знаят. Лица като него, находящи се в Империята Ми, са заслужили моето благоволение“.

Спря ми дъхът, когато видях фабриката. Защото сградата е необичайно хубава и необичайно голяма, добре поддържана, реновирана и в същото време автентична. Истинска фабрика. През онези години, когато дори църквите са били вкопавани в земята, е построена такава фабрика!, не можех да се начудя. От Махмуд Втори дошли средствата за нейното построяване, а Добри Желязков участвал със знания, опит и 80 000 гроша. Заради този ферман към града и към българите имало по-добро отношение, давали им повече свобода, отколкото на други места, разрешавали им дори да се придвижват на кон.

Във фабриката работели 500 работници, като през годините давала препитание на хиляди семейства. Те също се замогнали и започнали да дават нов облик на града. Отначало фабриката произвеждала 1500 м вълнен плат дневно, а в края на 1836 година – 50 000 м.

После се появила завистта, Фабрикаджията бил гледан с подозрение, започнали интригите и клеветите. Привидно се радвал на почит и уважение, когато минавал през чаршията, българи и турци му ставали на крака, но вътрешно всички кипели от завист и ругаели, че „чиляк от нищо и никакъв джинс забогатял и командва 400–500 души“. Българите го подозирали, защото работел за турците. Турците го подозирали, защото отказвал да приеме исляма. Българите му завиждали, защото как е могъл да построи такава голяма фабрика. Турците му завиждали, защото как може един гяурин да е по-богат и влиятелен от тях. Клеветели го и едните, и другите. След унизителни разследвания бил изгонен от собствената си фабрика. Безрезултатни останали протестите на работниците против отстраняването му. Разболял се, парализирал се. Прекарал последните десетина години от живота си в самота и мизерия. Не получил никакво признание. Невероятният му талант и предприемчивост сякаш отишли напразно, потънали в ненаситната паст на завистта.

След Освобождението фабриката е превърната в казарма, а по-късно в затвор. Не са запазени нито документите, нито машините. Възходът бил последван от упадък.

Разхождах се из дългите коридор, от двете страни на които са били тъкачните помещения, а след това затворническите килии. На някои от вратите бяха запазени малките прозорчета, през които надничали надзирателите. Имах усещането, че именно завистта е превърнала славната фабрика в мрачен затвор.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДимитър Аврамов – позиция, нужна ни и днес
Следваща статия„Зографът Захарий“ в Софийската опера