0
2394

Подир гнева на Ботьова

Позорни български актуалности в безсмъртното българско стихотворение „Гергьовден“

Гергьовден

„Паситесь, добрые народы!
Вас не разбудит чести клыч;
Начто стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь…“
       Языков

Ликуй, народе! Старо и младо,
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и сички царьове земни,
поведе стадо с кривакът хубав
и с умни псета – министри верни,
без портфейли, но и без заплата,
на кои същ цар и да погледне,
„Блазе ѝ – би казал – живей овцата
и от народът мой по-честито!“
И тръгна стадо с агнета дребни,
върви и крета от път убито,
та сичко младо под нож да легне
за свети Гергя – божи разбойник…
Бездушен, глуп, изгнил покойник
жертви ли иска? Иска овчарят,
гладното гърло, попът пиени,
както от тебе, народе, царят
иска за свойте гнусни хареми
и за тез, що те мъчат, обират;
а ти им даваш потът, кръвта си
и играйш даже, кога те бият!
На – днес богати и сиромаси,
пиени там – те песни пеят
и хвалят с попът бога и царят..
Ликуй, народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

Ботев е допуснал грешка – мотото, което използва, е на Александър Сергеевич Пушкин, не на Николай Михайлович Языков. Стихотворението е без заглавие, известно е като „Свободы сеятель пустынный…“ („На свободата сеяч пустинен…“), създадено през 1823 г. в Одеса. За първи път се появява в писмо на поета до Андрей Иванович Тургенев – също руски писмовник, датирано от 1 декември. Александър Сергеевич е в труден период – в конфликт е с губернатора на Одеска област Михаил Воронцов, който ревнува съпругата си Елизавета от сдобилия се вече със слава Пушкин. А неточността на българския поет вероятно идва, защото и Пушкин, и Языков са фигури от златната епоха на руската словесност. Александър Сергеевич не е пестил ласкави думи за Николай Михайлович, нарича го „родня по вдохновенью“ („роднина по вдъхновение“). Но грешката на българския гений е само тази, друга няма – стихотворението е от край до край вярно. А най-печалното е, че продължава включително днес да бъде вярно. И отново от край до край вярно…

Стихотворението излиза за първи път във в. „Будилник“ – бр. 1, г. I, 01.05.1873 г., публикувано е също в книжката „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“. Датата на излизане е отчаяно време – Вътрешната революционна организация е полумъртва (ако не и мъртва) след смъртта на Васил Левски, а покрусата всред революционните дейци е повсеместна. В „Гергьовден“ обаче Ботев не е толкова отчаян, колкото е гневен: „От овце стадо / тъй блейше вчера подир овчарят, / когато тоз цар, безгрижен, глупав, /както и сички царьове земни“ – думи ядни, не безнадеждни. Ботев се е потресъл от пълната безхаберност, безотговорност и безгрижност на масите, сляпо вървящи подир „тоз цар, безгрижен, глупав“, водещ ги на заколение. Всъщност, ако се вгледаме внимателно, стихотворението е резкият отговор на Ботев на толкова популярната и все повече превръщаща се, за съжаление, в запазен знак на българското общество поговорка: „Преклонена главичка сабя не е сече“. Поетът обаче смята друго – не само я сече, ами даже се и гощава с нея. И тези пастири, които уж са повели стадото за празник, вярно – ще си устроят празник, но с плътта на самото стадо: „а ти им даваш потът, кръвта си / и играйш даже, кога те бият!“. Заблудени овце, напълно заблудени овце…

Такива пастири лъжливи и фалшиви бол и днес – партии правят, предупреждения изказват, знамена свалят. Един от тях преди време размахваше „свободолюбив“ сякаш юмрук, но се оказа всъщност чисто и просто кремълски клонинг, овцата Доли на руските опорки, уж натовски генерал, пък то в главата му бушуваща остатъчна пяна от Варшавския договор. Друг генерал – и той би трябвало да е натовец, но и той варшавец, реши да възхожда към политиката, повтаряйки сводките на рашистката армия, нападнала Украйна. Ако изхождаме от тия двама нашенски генерали, днешният Гергьовден не трябва да го наричаме Ден на храбростта, а обратно – Ден на страхливостта; на позорната и жалка страхливост, която вместо да вади остра сабя вдига бяло знаме. Трети от тая кохорта – най-отвратителният, абсолютно зло, нагъл, скверен и бездарен, обяви антибългарско неподчинение, възползвайки се от пълното бездействие на правоохранителните органи и прокуратурата, за да безчинства из свободното пространство на София. Проклет да е Костя – „божи разбойник“, готов и майка си да продаде за жълти копейки, пробутвани му от Московията! Направо е умопомрачаващо как все се пръкват подобни типажи от някакво неизчерпаемо змийско гнездо – зловещи и гнусни, миризливи и подли, за да пробутват миазмените си убеждения и зловонните си речи на втрещеното стадо. Не Гергьовден – Вартоломеева нощ готвят тия уродливи непрокопсаници за всекиго, възправил се против червясалите им носталгии, извергващи гнилоч, тлен и разложение. А народът ликува, кълчи се и бесува, проклинайки украинците, че не се предават.

Да, Ботев е бил до дъно омерзен, пишейки „Гергьовден“, затова му и слага този точно епиграф: „Начто стадам дары свободы? / Их должно резать или стричь…“ Превеждам за путинофилите (те не се оправят с руския, безпросветни са): „Защо им са на стадата даровете на свободата? Тях трябва само да ги колиш или стрижеш…“ Това и само това ги чака и тях, и нас, ако – не дай, Боже! – някой като Путин дойде на власт в България. И не с кучешки глави ще се кичат тия модерни опричници, а с нашите… Който не вярва, да прочете „Денят на опричника“ на Владимир Сорокин, там всичко е описано. Днешна путинска Русия едно към едно, ачик-ачик…

Затова предлагам: нека стихотворението „Гергьовден“ се изпише на всяка една софийска фасада, може би благодарение на това все пак ще ни дойде акълът в главата. За да престанем да се държим като „овце стадо“, годно единствено и само за заколение и стрижене, а да се отклоним от претрепването, да избягаме от хекатомбата. Инак лошо ни се пише – от лошо по-лошо, защото колкото и да я прекланяме главичката, колкото и да я снишаваме, ножът все някога ще я отсече…

Ако като Ботьова не се разгневим, достойнството и смелостта си ще затрием…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияНеясните очертания на света
Следваща статияПейзажи. Обиталища