1
3391

Подменена личност

Гледах документален филм за потресаващата история на един сериен убиец. Той върлувал в Берлин в началото на Втората световна война и месеци наред не успявали да го заловят. Нападал в градските влакове жени, които отивали или се връщали от работа. Те започнали да се страхуват, вече избягвали да използват ес-бана. А работната ръка била крайно необходима във фабриките, които произвеждали военна продукция. Тоталитарната власт впрегнала всички сили, за да залови серийния убиец, но не успявали да попаднат на никакви следи. Поставили във вагоните жени агентки за примамка, но той ги разпознавал и не ги закачал. Дегизирали мъже със същата цел, но отново нямали успех. В тоталитарна Германия всякакви лоши новини били подложени на цензура, но въпреки това властите се обърнали за помощ към гражданите, започнали да събират от тях и привидно най-незначителните сведения и подробности за убиеца, съпоставяли ги, наслагвали ги едно върху друго като парченца от пъзел и така изработили психопрофил на убиеца. Разлепили го навсякъде из Берлин, по гарите на метрото и ес-бана, по улиците, по държавните сгради. Не след дълго убиецът бил заловен.

Той със сигурност е прочел своя психопортрет, разлепен из целия град. И как ли се е почувствал, след като е разбрал, че делата и действията му са видни и известни на всички. И не само делата и действията, а и психиката му, пораженията върху нея, уродливостта ѝ. Смятал е, че всичко, което върши, е тайно, без свидетели, че никой не знае нищо за него, а вижда и прочита най-подробно описание за себе си. За децата си, за близките, за колегите, за съседите си той бил добър и порядъчен човек, на когото може да се има доверие за всичко; бил дори член на националсоциалистическата партия. Когато се погледнал отстрани, както е описан в психопрофила, е останал шокиран, изпаднал е в паника, изгубил е самоконтрол, допуснал е грешки, които са го издали и е бил заловен.

Винаги съм си задавала въпроса какво е азът, личността, кое от многото наши характеристики е най-характерното за нас, от какво се състои нашия невидим скелет. Това си мислех и докато гледах този документален филм. Личността ни се състои от много малки и големи неща така, както физическия ни скелет се състои от големи и малки кости. Делата и постъпките ни – от най-малките до най-съществените – оформят човешката личност. Ние се виждаме в една светлина, а в друга светлина ни виждат хората около нас. За едни  сме добри, за други сме лоши. Нашата личност е една, но всеки я възприема различно. Нашите дела са оценявани различно, но единствено те са, които ни изграждат и изявяват като личности. Всичко освен тях е въображаемо.

Но къде се раждат делата ни, кое ни кара да вършим добро или зло? Сякаш доброто идва от нас, а злото го нашепва нещо извън нас. И когато не знаем кои сме, когато допуснем да бъде подменена личността ни, тогава злото излиза на преден план.

Появяваме се на този свят неоформени, отворени за въздействие от всички страни. Формира ни семейството, училището, обществото, самото то се състои от десетки структури, с които сме свързани. Подложени сме на въздействие, защото живот извън обществото не е възможен, а интегрирането в него е съпроводено с непрестанно активно влияние. Обществото си изгражда представа за нас. Когато не нарушаваме неговите правила и закони, ние сме интегрирани в него. В момент, когато прекрачим някоя норма, то ни подлага на по-специално наблюдение, за да ни върне отново в нея. Това въздействие продължава през целия ни живот. Нашите постъпки са подложени на невидим контрол. А именно чрез тях ние сме това, което сме. Нашата личност – това са делата ни и нищо друго освен тях не остава след нас.

Психопрофилът съдържал и най-незначителните подробности от поведението на престъпника. Каквото и да върши един човек, добро и зло, важно и незначително, всичко се наслоява в едно цяло, нищо не „отпада“, всичко профилира и създава неговата личност. И ето, в този конкретен случай психопрофилът на убиеца го описвал толкова добре, че той скоро бил разкрит и заловен именно заради точното описание.

Много популярен сюжет на филми е как писател намира чужд ръкопис и го публикува под свое име, романът е блестящ, писателят получава бленуваната слава и успех, подплатени и с пари. Известният писател е с вече нова, подменена самоличност. Получава признание и възхищение, но не заради себе си, а заради ръкописа, който е откраднал. Все едно е откраднал чужда самоличност. (За съжаление печално известни са такива примери и в нашето литературно битие, но тук съвсем не става дума за тях.) Дали се радва мнимият писател на славата, признанието, парите? И дали подобна радост може да бъде истинска? Написва нов роман, в който разказва как един човек, който мечтаел да стане писател, намерил един ръкопис и го публикувал под свое име. Този роман би трябвало да прилича на изповед, би трябвало да върне времето назад, да спре там, в момента на кражбата, дори още по-назад, за да не бъде извършена кражбата, за да не бъде подменена личността и съдбата ѝ. Като че ли няма по-страшно наказание и отрицание на личността от подобна подмяна.

След като е заловен и осъден, серийният убиец от Берлин е гилотиниран. Съпругата, децата му, всички се отрекли от него. Защото преди това самият той се е отрекъл от себе си. Той се припознал едва след като прочел своя психопрофил, разлепен из града. Но той бил неговата неизбежна смъртна присъда.

Странно е как все пак в човешката личност винаги остава едно дълбинно сетиво, което не може да бъде измамено. Именно то ни показва дали сме истински или подменени. То извършва страшния съд в нас, когато подменим себе си.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРоботи с човешки механизъм
Следваща статияСалафизмът във Франция (I)

1 коментар

  1. „Нашите дела…ни изграждат и изявяват като личности“

    Проблемът при оценката на делата на даден човек е трудността да разберем кои от тях са ЛИЧНИ и кои са извършени по принуда отвън. Затова вероятността да сбъркаме при оценката на делата на някой човек е голяма. Независимо дали тези дела са добри или лоши.