2
815

Подмяната

tdimova

На 18 февруари официално обявиха по медиите, че панихидата за  Васил Левски ще бъде на следващия ден от 18.00 ч. в старинния столичен храм „Св. София”.

На следващия ден в 18.00 ч. през църквата „Св. София” имаше арки за контрол, имаше полицаи, които пускаха на панихидата само хора с покани, повечето от нас, обаче, бяхме без покани и без шанс да влезем в църквата.

Една жена до мен, по чието лице беше изписан не гняв и разочарование, а болка, с насълзени на очи мълвеше: „ Ама как, как е възможно, нали и ние искаме да се помолим за Левски…”. В последния миг секюрити контролът каза, че ще пускат журналисти, аз показах пропуска си от БНР, където работя, и така чудодейно се озовах сред онези избрани дами и господа с покани, привилигеровани да присъстват на панихидата за Апостола.

А вътре в църквата – обичайната гледка, която винаги виждаме по телевизиите. Важни и известни личности с елегантно строго облекло, със съсредоточено изражение, със свещ в ръка. Политици, които стъпват в църква само за официални събития. На десетата минута започват да се отегчават дълбоко от богослужението,  от  молитвите, но всячески крият тази досада, зер непристойно е да изпитваме нетърпеливост в храма. Хора, които не са ходили на църква преди политическата си кариера и едва ли ще стъпят в храма, след като тя приключи. Панихидата за Левски е събитие, мероприятие, ритуал, инициатива, всичко друго, но не и наша  обща молитва за душата на Дякона.

Излязох от църквата, защото си казах, че истинската панихида за Левски се случи в насълзените очи, в болката, в шепота на онази жена, която секюрити контролът не допусна, защото нямаше покана. Нищо, че нея Христос и Левски я бяха призовали. Исках да я потърся, да бъда заедно с нея. Не намерих, разбира се, никого отвън.

Разказвам тази история по повод  инициативата на президента Плевнелиев да бъде отслужен молебен от всички вероизповедания заради отчаянието на българския народ, заради самозапалванията и вълната от самоубийства. Една на вид много благопристойна и чистосърдечна идея. Но първото, което ми идва наум е онзи гротесков дизайн още от началото на 90-те години – Андрей Луканов, Добри Джуров, Петър Младенов – със свещи в ръка, с полуприведени глави – в църква. И след тях всички останали политици от всички партии – в съвсем същата поза, със свещ, непременно със свещ в ръка, зер църквата е запазила „българщината” през 500-те години робство, като че ли Църквата няма никаква друга мисия, като че ли е била създадена единствено „да опазва българщината”.

Има нещо трафаретно, фарисейско в този жест на президента. Църквата непрекъснато отправя молитви за православния български народ – в началото, в средата  и в края на всяка св. Литургия. Към президентското желание да каже – помогнете, моментът е труден, молете се, всички да се молим, непрестанно да се молим, сами, без Божията помощ не можем да се справим, което само по себе си е човечно и изпълнено със загриженост послание, но към него неизменно  се прилепва и онази отблъскваща и евтина показност на политиците от началото на 90-те години.

Какво липсваше, за да бъде убедителен и истински апелът на президента?

Липсваше му, според мен, истинност. Липсваше простото изричане на факта, че отчаянието ни, самозапалванията и самоубийствата не могат да бъдат превъзмогнати с един единствен жест. Липсваше признанието, че молитвите, макар и от всички вероизповедания, няма как да заместят липсата на мисъл, грижа, закони за социално слабите, отхвърлените, бедните. Че един молебен не може да бъде като вълшебство на Хари Потър. Че подмяната на едно нещо с неговия заместител все още е забележима за обществото. Че подмяната на истинските стойности с техните подобия трябва най-накрая да се прекрати, а не да се продължава.

Размяната на двете новородени бебета в Горна Оряховица през изминалата седмица е кондензиран израз, видима метафора на подмяната на нещата във всяка една област. Слава Богу, подмяната на бебетата  завърши благополучно само след няколко часа. Но каква ли би била съдбата тези две семейства, ако подмяната беше траела 23 години, да речем. Ако тези „подменени“ бебета след 23 години бяха разбрали, че това не е истинската им майка и това не е истинският им баща. Че са израснали в съдбовна лъжа благодарение на акушерско нехайство. Какъв би бил животът им в чуждото семейство, какви ли фатални колизии биха настъпили, когато човек разбере, че е живял в лъжа. За тези 23- годишни същества, вероятно, би настъпил личният апокалипсис. Те, вероятно, биха стигнали до дъното на отчаянието не защото не биха обичали майката и бащата, които са ги отгледали, а защото са живяли в лъжа.

Започнах с едно лично преживяване и ще завърша с друга лична случка, която дълбоко ме впечатли. Заедно с моята приятелка и преводачка Мари Врина имахме четене на романа  „Майките” в едно малко градче в Нормандия. След като приключихме обсъждането, една жена на около 70 години дойде при нас, покани ни на гости, държеше непременно, непременно да ни разкаже своята история. Преди година научила, че е осиновено дете. Родителите й били отдавна умрели. Започнала, колкото и абсурдно да й се струвало, да търси истинската си майка. И я намерила – тя била още жива, на 93 години, с огромно щастливо семейство от внуци и правнуци, живеела в съседно, близко селце. Нашата позната отишла при нея, казала й – аз съм онова дете, което ти преди 70 години изостави на прага на една къща. Дойдох, мамо, за да ти кажа, че ти благодаря от цялото си сърце, задето си ме родила. Задето ми се случи да имам толкова прекрасен и пълнокръвен живот. Дойдох да изкажа безкрайната си благодарност и обич към теб, да те уверя, че нито веднъж не те осъдих в мислите си, да  благодаря, че Бог ни даде в края на живота ни да се запознаем и прегърнем.

Така ни разказваше тази жена своята история и сълзите щастливо се стичаха по лицето й. И по лицата на всички ни. В своето вълнение й зададох най-несъстоятелния въпрос: а вие, вие не я ли попитахте защо ви е изоставила? Там, като пеленаче, на онзи праг на чуждата къща? Не, отвърна жената, не я попитах, защото бях отишла при нея, бях я намерила единствено, за да й благодаря.

Иска ми се и ние да можем да говорим така нормално и човешки през очите на вярата за нормалните и човешки неща. Защото ако те не минават през сърцето ни, оставаме с усещането за една непрестанна, дебнеща и перфидна подмяна на всички нива на обществения ни и личен живот.

За тъжните и трудни неща не бива да се говори от пиедестал. Когато влезем в храма да се помолим, не бива да забравяме онова, което Исус ни е казал – молитвата ни ще бъде приета, само когато е казана от скришната стаичка на сърцето ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКризата Европа
Следваща статияДа си направиш оркестър

2 КОМЕНТАРИ

  1. Кой, откога и с какво ПРАВО препятствува свободното влизане във ПРАВОславен храм? Дом Господен? Да не би църковниците да си въобразяват, че са СОБСТВЕНИЦИ на всенародните ценности, градени от векове от дедите ни за внуците ни; в които те са ДОПУСНАТИ да се препитават в добросъвестно смирено служение Богу, но и НАРОДУ?

    МУТРОполитизираната БП“Ц“ и Агентурата са СЪДЪРЖАТЕЛИ, НЕ ПРИТЕЖАТЕЛИ! Никаква надежда няма за Синода, ако се противопоставя на НАРОДА; никакви АрхонтЦи, баронеси и тхните олигархчета няма да ги Спасят от Геената Огнена когато настъпи ВИДОВДЕН.

    Ако пък Властниците днешни (едни Мутри днес, други Сурати утре, 666 шайки регистрирани да кандидатстват в изборите, та народеца се ошашави!) ги е СТРАХ от българите и техните БЪЛГАРКИ да вървят да се барикадират в бункерите си и в именията си и да не смеят да си показват носа пред населението, ЗАЩОТО СМЕ В ПРАВОТО СИ (чети „Грамада“) ДА НАСМЕТЕМ С КАМЪНИ И ПАВЕТА ЗАГРАЖДЕНИЯ ПРЕД ЦЪРКВИТЕ!

  2. Уважаема г-жо Томова, изразявам уважението си към Вас, че засягате един от най-болните въпроси на нашето съвремие – подмяната на истинските ценности с такива, които служат на неморални и користни интереси. Съгласна съм с абсурда на обграждането на храма с вериги и то на този свят ден. Не мога обаче да се съглася с едностранните Ви коментари по повод инициативата на президента Плевнелиев. Едно от нещата, заради които можем да имаме поне малко национално самочувствие е, че за разлика от други развити европейски държави все още у нас не се е появила остра нетърпимост между вероизповеданията и актове на агресия между тях са по-скоро единични случаи, а не тревожна тендеция. Сравнението на г-н Плевнелиев с посочените от Вас политици е очевидно неадекватно – сравнявате „ябълки с круши“, а обвинението му във фарисейство е трагикомично по същата причина. Държавният глава направи опит да обедини хората независимо от вероизповеданието им, защото в мъката ни на очевидци на тези трагични събития всички страдаме по един и същ начин. Безспорно имате прекрасни идеи и стемежът Ви да защитите християнските ценности буди възхищение, но според мен ще достигате по-дълбоко в сърцата на хората с по-малко емоционални окраски, използване на по-малко непонятни думи (перфидна, трафаретно), които дистанцират читателя и със сигурност го отдалечават от посланието Ви. Желая Ви успехи.