В основата, едно подривно усилие: животът да бъде преведен през авантюрите на различните езици, които го изграждат, до точката на трансперсоналното му разграждане, до oнова „вибриращо почти изчезване” на лицата и природните факти, за което говори Стефан Маларме. Много повече от това да утвърждава живота, богатствата и пълнотите му, поезията е призвана да говори явно за неговата неявна разраненост, за иманентната му обезсиленост. Тя винаги обсъжда онова, което принципно не се обсъжда, и претворява отмалата на този живот в ритмувана разкритост, в цялостен хоризонт за тълкуване на света. Поетът свидетелства за слабостта на живота, за чезнещите му силуети и за постоянните му битки да се осъществи докрай, да се закрепи в паметта и да се освободи в своя край от репресията на една винаги външна истина. За всичко това говори поетът – за агресивното разподобяване в Живота на животите и за екстатиката на неустояващата им алетична констистентност.

Ако поезията – най-чистото и сякаш най-невинното сред изкуствата – представлява въобще някакво сътворяване (poiesis), то това ще бъде само едно безизкусно сътворяване на свидетелства, едно смело и честно издайничество, може би дори паресия – древното изкуство да се говори винаги истината и да се залага живота в нейните рисковани игри. Изконно фигурата на поета е била сродявана с фигурата на пророка: единият известява в отсамното волята на отвъдните божества, а другият в отсамното свидетелства за покоящата се в него отвъдност. За нейните местоживелища в отсамността, издирени и преоткрити в поезията, макар и никой език да не може да се промъкне в тяхната дълбочина. Затова и поетът надали е нещо повече от подслушвач на невидимото, който събира неговите шепоти и плете от тях нишките на своето магично въздействащо слово. В него винаги между редовете се състоява онзи кризисен заник, показва се мимолетният лик на смъртта, който стихът драматизира под  формата на едно есхатологично преплитане на спомена и очакването, когато в очакванията си започваме да си припомняме миналото, а в спомените си – да очакваме своето предизвестено бъдеще. Това чувство е неотклонно съпътствано от чувството за приближаващ край.

Дали краят се преживява непременно накрая? Дали е непременно един? А ако се окаже, че той е всекидневно покрай нас и че съществуват неизчислимо количество абсцеси на реалността, водещи до разнопосочни, но неизбежни краища? Незабележими, неразпитани проблеми, потиснати възпаления, докато чакаме края сред мъглата от провали. А ако се окаже, че този край е дори вече зад нас? Че сме го отминали и не сме го видели? Поезията предупреждава: не изпускайте края си, идете на края на вашите илюзии, водете битка за правото на този край.

Затова е преминаването през „вибриращото почти изчезване на нещата”, водещо до живота, който живее без всяко защо, и до розата, която цъфти без защо – обичайни образи у мистиците – природата, лицата, знаците на оттеглилата се от света божественост: всички те, видени „като нищо” и разбулени в автентичното си отсъствие от света, като огледални повърхности, върху които се отразява необгледна бездна. „Не бих поглеждал твоята ръка, тъй млада и корава, без твърдата и грапава мазилка на смъртта” казва Рьоне Шар, подслушвачът на невидимото. Всички случки, ставания и метаморфози са видени от поета в точката на изгубването и дочути в сетния вик на съдбата им. Поезията съживява в смъртта; чрез мълчанието, разпростряно от нея сред излишествата на речта, тя изговаря по-тайното от всеприетата номенклатура име на битието. Взема за сцена една скрита празнота, eдна чудодейна пустота, която бавно се попълва с думи и се моделира като събитие. В поезията всичко сякаш става като един случай, и то именно като този-тук-случай: светът се (пре)ражда в смъртоносните сили на изричащия се стих, в неговата несводима до нищо, неподдаваща се на анализ онтология. Преосъществява се в стечение на невидимо и видимо, образува един сюжет с нас, сраства се с нашия хоризонт, прелива в тялото ни една симфония от грохоти и орнаменти. Светът възниква повторно от самото нищо, в което тази музика е била пробудена и по силата на това нищо, в една рекурсия към първозданното състояние на творението, когато земята е била безвидна и пуста и само духът се е носил над нея. Светът възниква повторно чрез тотално опразване на настоящето в името на една по-автентична празнина, в която остава да звучи единствено словото. Hoc enim proprie vivit quod est sine principio, казва на едно място Майстер Екхарт – собствено живее само онова, което е без принцип. Поезията въвежда в умението да се живее без принцип. Тя създава една съвършено нова и неповторима ситуация – ситуация като че ли на безтегловност, на неописуемост в описанието, но много повече на неописуемост в битието, в която екстазите на времето, както беше казано, са неразличимо сгъстени, преплетени и претопени в задушливия мирис на думите, които неканени се заселват в кожния дом на съществото ни и ни изместват от него. Сякаш от вещественото към нас се излъчва един невеществен свят, някакъв етер се надига от разтлението на багрите, телата и звуците; един свят-процеп, безвидна пустиня, населявана само от духа, без очертания, без форми, без посоки, от която нахлува обезродняващия повей на самотата.

От какво е твоето страдание?

От непокътната нереалност в разрушената реалност. От техните завои авантюристични, обгърнати от зов и кръв. От онзи, който бидейки избран, остана недокоснат, от брега на скока до достигнатия бряг, от безразсъдния подарък, който се изгубва. И от една звезда, която – лудата – се приближи и ще загине преди мен. [1]

Но случаят си отива твърде бързо. Стихът, парадоксално, е траене, което не трае.  Оставя ни в ступор, за да преживяме съновно нашите загуби, историзирайки усета си за вечност. За едно ограничено, интензивно време, собствено – това е времето на поезията, животът е бил представен отвъд представимото, бил е освободен от затвора на готовите истини, от затвора на готовите чувства: „Вие създадохте една нова тръпка” пише Юго на Бодлер. Но поетът не я е създал, а само я е дочул сред шума на модерния град и безхитростно я е издал, спасил я е от стоманената клетка на нейното прикритие. Животът е свърнал тогава от наизустената си практика, от принципиалните си етикети, запокитил е „грозно струпаното си съществуване”[2], за да се завърне към своето разтърсващо великолепие, простиращо афинитетите си отвъд езиците на знанието, на производството, на техниката на живеене. Отишъл е към първичната си виталност, оцелостяваща времето и пространството в сингуларен, винаги творчески акт – в поетичното дишане-цезура, което самò твори духа ни. В духа, в който съществуването успокоено се разтваря – за да замре в една нулева точка на прозрение, за да се пръсне в безбройните модулации на едно вибрато, утаило се във фантасмагорична надежда. Надеждата на „многочисленото утре”[3], която ни понася към онова пропадане във времето, описано от Бланшо като издълбаващо „във времето някаква празна огромност, и тази яма изглеждаше като ликуващия празник на бъдещето: едно бъдеще, което никога вече нямаше да бъде отново, точно както миналото отказваше да е било веднъж.”[4]

Какво е поезията е простичко казано в стихотворението на Шар Ние имаме :

Да направиш едно стихотворение означава да влезеш във владение на един отвъден брачен свят, който се намира в този живот и е твърде привързан към него, но същевременно е близо до урните на смъртта. [5]

Да нададеш ухо, да се заслушаш, за да говориш след това и да свидетелстваш за дочутото, защото си склонèн, защото си заставен като че ли от неназовима сила, от отвъдното, което се явява в настоящия случай на освобождаващия се в колапса си живот. Освобождение без триумф, което е чуждо на всяка оргиастичност. То не търси патоса на трагедията, а отбелязва само онези безмълвни детонации, които осветяват дълбоката, но невидима нощ под слънцето на дните ни:

Всички части на едно присъствие – почти неимоверно – се разкъсаха внезапно. Но това отнето съществуване се застоява в нещо непреклонно и пустинно, в нещо същностно във нас, където нашите хилядолетия оформят заедно и точно гъстотата на един клепач издърпан.[6]

В тази процедура по издирване и уличаване, поетът е събирач на сведения, историограф на произшествия. Той събира разхвърлените из кулоарите на живота знаци на невидимото, съчленява несъчленимите му воли, улавя издиханията му, разчита съответствията му и удържа в стихотворящата си памет разпадането на видимото в тях, за да овечности невечността им в образната текстура на стиха. Хората – пише Рилке в едно известно свое писмо – са пчелите на незримото: те събират до полуда меда на видимото и го трупат в големия златен кошер на невидимото.[7]

Свидетелствата на поезията очертават един особен път. Шар го нарича „път през пътеките”:

Пътеките и просеките, които незабележимо конвоират пътя, са нашият единствен път – за нас, които все говорим, за да съществуваме, и спим върху брега, без той да ни скове от ужас.[8]

Защото истинската посока на живота е винаги центробежна. Пътят е многопосочен, нелинеен, неравновесен, той е път от кръстосващи се пътища, от противоречащи си възможности, от бродове, малки зигзагообразни отсечки, тайни входове, които незабележимо подяждат тоталните институции на мисълта, на езика и на света в търсенето и живеенето на свободата. Да пътуваш по него означава много често да не се подчиняваш, да преживяваш неподчинението си като съзидателен афект; да блуждаеш, бълнувайки; да се въртиш в кръг и да разкъсваш кръга в полет; да скиташ в подлунните пространства на опасност. Пътят на поезията е също изграден от наслагването на съпротивления, от виртуални или реални трансгресии на наличните онтологични и епистемологични нормативи. Конституира се чрез своите хаотични, изненадващи всяко определение, непредсказуеми и спонтанни ходове и разходи, чрез грациозността на своите антирефлексивни движения, чрез недопустимите дезорганизации, които се вихрят и разграждат говора ни, любовта, емоциите, изкуството и писането; измислят отношенията ни с другите, събират другостта в самите нас, разиграват мизансцена на нейните истини. Те са именно постоянните и дълбочинни преобразувания на плитчините на нашето битие, експроприиращите радости на неговата, както Шар я назовава, „легитимна странност”.

Сред тези убегливи пътища човекът наистина е „най-лудото желание на мрака.”[9] Но само сред тях той би могъл да свидетелства за тайната власт на невидимото. Само сред тях той би бил поет.