0
1381

Под бронята

За дебютния роман на Петър Крумов „Катафалка, два носорога“ (ИК “Колибри“, 2017 г.).

Събитието е факт. Дебютна книга, написана като от опитен майстор. Изпълнени са всички изисквания за неочакван и силен скок в непознатото. Един нов глас, нов пътешественик в пустинята на творческите възможности. Той ни донася оттам намерената бутилка, отваря я. От бутилката излиза магически дух и започва да действа. Е, в случая духът е злосторник и любимото му действие е да вреди на човека, да затрива вярата ни в доброто начало у мъжа.

Това е книга за новия номад, който не може да язди. В нея няма дълбоки въздишки за битието, видяно напред и назад във времето. Има само тук и сега, на нивото на не много образования съвременник, не много заинтересован от света и глобуса. И Петър Крумов страстно изследва сърцето му. Малката територия на пещерата-човек става бездна от преживявания.

Животът на героя Доч е хаотичен, подчинен на гениална посредственост. Парче време, прекарано безсмислено. Откачено от цивилизацията живеене, което става все по-фокусирано в себе си и стига до мания. Повествованието е вкопчено по хенри-милъровски в човечето, което расте, дебелее, страда, обича, проваля се и иска неясни неща.

Чиновникът Доч е морална свиня, социопат, гузен неудачник. По отношение на чувствата си е заблудена овца. В крайна сметка – самотен страдалец.

Авторът има какво да каже. И го казва ясно, кратко, без претенция, че открива света. Всъщност, споделеното е много по-интересно и пълноценно, отколкото ако се разпуска нашироко и амбициозно по общовалидни теми. Дебютантът Крумов говори само „за себе си“ и по този начин достига далеч, далеч отвъд кожата на героя и кориците на книгата.

Простата двуделна форма

Книгата формално е разделена на две части. Това не изглежда непременно важно за възприемането на текста и за някаква вътрешна структура. Номерацията на главите дори не е прекъсната, втората част продължава от глава 29. Ако има някакъв вододел между двете крила на книгата, той е по-скоро прагът на вътрешното ускорение на героя. Моментът, в който екстремистките стратегии на Доч напускат собствения му контрол. От един миг нататък страстите на проваления чиновник избликват като външни обективни стихии, диви  коне. Разчекнат, те го влачат.

Финалният спринт на историята оставя герой и читател без дъх, прилича на състезание, в което е снета всяка условност. Прибягва се до допинг и забранени удари.

Сюжети на сърцето

Романът разказва за сблъсък между половете, за непригодността на самотника в семейството и за невъзможното усилие да останеш изолиран от другите. Оказва се, че една разклонена романтична одисея може да съдържа истински напрегната интрига. Простият въпрос „какво ще се случи“ ни завладява. Конфликтът „тя или той“ стига до самия край. Развръзката на това „тя или той“ постоянно се отлага, а „тя“ сменя лицата си – или е устойчивата и търпелива приятелка Буря; или внезапно нахлулата, като развит бонбон, колежка Катерина; крупието Сибила; проклетията Дария; излязлата от миналото Радена, едно тихо пристанище…

Отделен прочит се изисква за да анализираме етимологията на градовете, институциите и другите реалии в книгата, както и символичния компас в имената на персонажите. Те имат поне по две нива на тълкуване, закодирани под очевидното. Например, жрицата на хазарта – Сибила. Или земната сила и плодородие, въплътени в „природното“ име на Буря, жената, която провокира у героя внезапната и проблемна идея за забременяване. Във втората част се появява призрачният, тъмен Клот. Той ту ме кара да свързвам името му с някаква звукоподражателна КЛОунска отсянка, ту ми навира в очите буквалната и изговорена в текста асоциация с clothes, дрехи. Но също така и с cloth като съсирек, изплюта кръв, постоянно напомняйки хипохондричните вълни, които заливат разказвача. Както и кашлицата, свързана с постоянното пушене, цигара от цигара. И дори Клот като намек за мойрите, за Клото и нишката на съдбата, която се преде, навива се и в един миг бива срязана – именно с острието на ножа на Клот, който проблясва внезапно в 41-а глава. След него идва логичния диалог:

– Какво стана, какво направи? – попитах.
Клот не отговори.
– Жив ли е?
Клот не отговори.

Повторението е многозначително.

Поезия в проза

Петър Крумов наистина впечатлява със своя стил. Той успява да персонифицира емоции, присъжда качества и антропоморфност на абстрактни понятия. Създава свои сравнителни йерархии и мерни системи, за които използва находчиви тропи („В тялото ми нямаше и лъжица сила.“) Превръща баналните идиоми в нови, само с едно преместване на десетичната запетая, някъде вътре във формулата им.

Книгата е стилистически устремена, равномерна, бистра като стил. Единствената и очевидна слабост е прекалената образност и гъстота на метафоричния език.

Често изригва метафоричност вповече, ту скандална, ту очарователна. Сам по себе си всеки такъв фонтан от образи е изряден и възможен, просто на места авторът не удържа напора им.

Петър Крумов следи естествената невроза на трескавия, алчен за успех или провал герой. Самият глас на героя изисква това мислене и говорене, което е на ръба на кошмара и затова изобилства от тропи. Нито един от множеството метоними или оксиморони не е погрешен или некрасив, но сгъстяването им в първата половина на романа води до мигове на пресищане или разсейване от устрема на сюжета.

Във втората, кошмарно гъста част на книгата, географията и геометрията на света стават съвсем чисти, кристални. Всяка претрупаност от образи и метафори вече е спестена. Само най-важното заема вниманието ни. Романът отново и отново ни предлага почти римувана поезия.

На трапезата на маниака

Кулинарията е много важна част от тази книга. Храненето в разпаднатото идеологическо общество на посттоталитарна България, очевидно, се разраства до нова религия. И не само за класите, осъзнаващи се като успешни. Не само за онези, които имат достъп до гурме-небесата и притежават небце, запознато с фини нюанси на храната. Доч, например, упражнява своята малка власт над момчето доставчик на пици. Дори в убогия свят на менюто за поръчки по телефона може да се развихри социална перверзия от типа „Като нямат хляб, да ядат торти“. Изгубилият своята идентичност човек, той избира дълго, колебае се. Компулсивно трупа неща, които не може да погълне. В крайна сметка, фетишизира храната. Храни се, сякаш се моли. Преживя и отделя, като че си припомня грехове.

Приключих с вечерята. Едни калмари по-малко на този свят. Бяха доста жилави, а сега трябваше и да си платя. За какво точно, не знам. Може би за онези няколко секунди, в които, докато ги поръчвах, се чувствах важен. Погледнах сметката с неприязън.

Чиновникът и неговото обсебване

„Разписанието на живота – така и не го разгадах, въпреки че всеки ден чинно го следвам.“

Авторът успява на места да е сентенциозен, с вкус към вицове на ръба на баналния житейски хумор, но само НА ръба.

Петър Крумов достига до апотеози в оценката на малкото. Дреболията се превръща в лост, който командва завои в действието. Естественият, случаен и невъзможен за измисляне детайл от всекидневието – той владее сюжета. Шедьоври на възпятото, банално всекидневие.

Парадокси, логически елипси. Дребни находчиви детайли, които придават вкус, не винаги приятен, но запомнящ се:

Цигарата не слизаше от ръката ѝ, пушеше нервно ту с лявата, ту с дясната, без въобще да си дава сметка. При мисълта, че заради мен поглъща такива количества катран и формалдехид, ми стана жал. През петдесетте са киснели тютюна в кравешка урина.

Миналото на гимназиста (този прародител на героя чиновник). Въпреки горчивия вкус на прахосване на времето, в него има някаква свещена жилка, присъща само на младостта:

Бягахме от час заедно, пиехме бира наоколо. Сутрините следваха една след друга, появяваха се като светли балони от нощното небе, а ние седяхме по пластмасовите столове, в мизерните кафенета, до окъпаните в псувни стени, под изрязаните с ножчета дървета и клатехме крака.

Като мехур проблемите растат, заедно с негодуванието. На места цялата природа и времето са уловени и впрегнати в действие:

„Нощта премина всякакви граници.“

Моменти на пълна идиосинкразия за Доч:

Не удостоих шофьора с поглед, той си остана само едно петно. В таксито звучеше нещо средно между джаз и новини, а аз се радвах, че засега ще ми се разминат срещите с хора.

От метафора към осъзната халюцинация:

Утрото се появи като сива риба, изхвърлена на брега. Излязох да купя алкохол и ядки. Малко преди това, докато се обувах в коридора, ми се стори, че по плочките има засъхнала следа от овчи крак. После си рекох, че и тя, и всичко останало е илюзия. 

Бунт и провал

„Светлините препускаха и като парчета слюда пропадаха в гърлата на избите, за да проблеснат отново иззад стъклата на кръчмите.“ На 45-а страница има единичен миг на сюрреализъм, който Крумов си позволява. Не знам, но точно тук е моментът, в който внезапно откривам почти очевидната, но някак убягвала ми до сега аналогия: „Катафалка, два носорога“ има родствена връзка с краткия роман на Даниел Келман „Аз и Камински“. История с нетърпим, настоятелно несимпатичен главен герой, който успява обаче да те привлече към себе си.

Доч достига до престъпление, нещо повече – почти до тероризъм. Това „почти“ е важната дума в случая. Бягството на Доч е малко по-далечно от това на Цьолнер и Камински при Д. Келман. Но е също толкова обречено и крие в себе си ластика на неизбежното завръщане. Петър Крумов не вярва в сюжетни чудеса, затова е недоверчив и към патоса на своя герой да се разбунтува и да руши. Този нов българин е нещастен заради разпознатата баналност, която му предлага системата, службата, лъжата на идеологическия вакуум, запълнен с потребление и сезонни намаления.  Чиновникът на държавна заплата, от него не става революционер, както и от баналния семеен сатрап няма как да се роди сериен престъпник. Книгата „Катафалка, два носорога“ е сякаш за безумец, лунатик, но е опасно реалистична, надзърта в мен и вас, точно там, където се преструваме на уседнали и запознати със собствената си нормалност. Под бронята на привидното, под парадния ни непукизъм се трупа нарастващ дефицит, черно пространство на грешката. Не можем да омагьосаме света с мантра, ако изначално светът е счупен. Героят Доч има неприятното свойство да усеща това.

Насреща ни в дъждовния мрак се открояваха хълмове. След малко разбрах, че са сметища, планини от боклук, които се стелеха, докъдето погледът стига. Черна вода се изсипваше от небето, стичаше се по предното стъкло и тракаше по пластмасовите могили.

Скокът

Във втората част на романа настъпва триумф, показна сюжетна градация. Крумов разрушава всички планове, които съм си изградил, прогнозите за развитие на фабулата.

В глава 23 начева ескалация и избистряне, а пасажът от глава 25 до 28 представлява стилистичен фурор. Усещането е за завера срещу реда, ново осмисляне на простия речник. Без маниерност и без чуждици е създаден свят на кристална конкретност, в която всичко е разбираемо и едновременно загадъчно, свое и все пак неочаквано. Болезнен свят, пълен с еротиката от това да преживееш трагизма на съседното тяло.

Глава 42

„Утро. С него свършват всички нощи.“

Епизодът в сметището, сцените пред къщата на циганския клан и развихрянето на криминално-еротичния екстаз вътре – това са все страници, създадени от майстор. Петър Крумов тук се показва перфектен стилист. Въжето е опънато на високо и гледаме салтомортале.

Мигът на борба с природата – едно на пръв поглед нелепо и случайно фиксиране върху дребен дразнител, клоните, които почукват в задното стъкло на паркираната кола. Нервното напрежение води до битка, схватка с дървото и нощта, заприличваща на война със света. Този миг най-ясно и почти буквално ме кара да мисля за книгата „Катафалка, два носорога“ като за някакъв странен, но плътно разпознаваем спътник на „Доброжелателните“ на Джонатан Лител (при цялата относителност на сюжетните и жанрови измерения между двата романа и техните обеми). Героят на Лител е друг вид вредител, но и той опитва да унищожи детайли от същата вселена – тази на семейството, природата и споделената любов. В сцената при Крумов в мокрото поле с дървото, подобно на тази при Лител, с неговото дърво, има гола ръка и/или голо тяло, които се гърчат, доказвайки сякаш теорията за произхода на видовете, еволюцията от червей и мрачната перспектива на обратна еволюция пак натам. Много места в текста ме карат да се замисля и за споделеното от българския автор пристрастие към Селин, за което четем на четвъртата корица на романа. Но това ще да е един такъв Селин, видян като в сценичната версия на Ромео Кастелучи с „Пътешествие до края на нощта“.

Страхове и надежди

Книгата опредметява много точно страховете от вътрешната ни отчужденост, от другия и другото. Довежда до клише конкретните образи на среща и разминаване. Ето например това отлично хрумване, при което едновременно да сме в зоната на другия, и в зоната на пазара – тържището, битака, като мястото на изначален страх от непознатото и измамата. Надхитрянето и черната борса в циганския хан е кошмар и романс едновременно.

Зад ъгъла надничаха няколко смугли лица, явно дъщерите, до една издокарани като принцеси, феи или нещо от сорта. Люпеха семки и ни наблюдаваха с интерес. Шушнеха – вероятно магии някакви.

Тази книга превръща неврозата в сюжет. Разпадането на личността – в поезия.

Петър Крумов има какво да каже. И го казва ясно, с много верен глас, който се откроява веднага.