1
2446

Под егидата на лъжата и злото

Неотдавна на страниците на настоящия форум се опитах да разгадая психологията и социологията на едно деструктивно и опасно за националната ни съдба явление – идеализирането и глорифицирането на близкото ни тоталитарно минало. Не, не преувеличавам – става дума за най-свирепата диктатура в цялата ни хилядолетна история, за единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. Като всяко робство, и това може да бъде разобличено и заклеймено като такова, а може и, което по-скоро се случва на родна земя, да бъде идеализирано и героизирано. А идеализирането и героизирането му подготвя – съзнателно или не – почвата за неговото възраждане, за превръщането му от минало в настояще, а оттам – и в бъдеще. Този деструктивен процес вече набира сили, той обещава да отрови духа и бита на цели поколения. Единственият начин, с който аз бих могъл да му противодействам, е словото – с други съпротивителни механизми и с други противоотрови аз не разполагам. Съзнавам безсилието на словото пред действителността, съзнавам обаче и неговата сила. Нацизмът, установи Ремарк, започна не с физическо насилие на държавната институция над личността (насилието пламна впоследствие), а с погром над думите, с предефиниране на понятията за свобода и робство, за национална чест и национално достойнство, за социално щастие, за мир и прогрес. Казаното от великия писател с чиста съвест можем да отнесем и към комунизма.

В миналото си есе стигнах до извода, че почти полувековното господство на комунистическия тоталитаризъм неусетно го превърна от обективен и външен социалнополитически фактор в душевност. Така, трансформирано от конюнктура в народопсихология и национален манталитет, робството се оказа жизнеспособно и в условията на демокрация. Когато един народ носи робството изконно в душата си, то укрепва и става неунищожимо – и актуалната гражданска съдба на страната ни е жив пример за тази му гибелна по своите последствия неунищожимост. Именно поуплашен от последствията, обещах да продължа темата, прекрачвайки от политическата към битовата престъпност. Това и ще се опитам да направя.

Един от най-популярните аргументи на днешните хранители и пазители на вчерашното ни робство е социалната сигурност, която, видите ли, комунизмът обезпечавал с твърда държавническа ръка. Моя авторова задача е да разкрия несъстоятелността на този довод. Вече писах за това колко наивно е да се вярва, че една държава, която е сформирана не чрез твоя изборен глас, а е спусната по командно-административен път ведомствено свише, може да обезпечи гражданска сигурност. Подобна държава е независима от обществото, докато обществото е изцяло зависимо от нея – нейна производна и нейна функция е. В подобна държава редовият гражданин е всестранно обезправен – той няма нито правото на собствен граждански глас, нито право на частна собственост и на частна инициатива, нито свобода на предвижване дори само в границите на собствената си страна, нито достъп до независими информационни източници, нито правото на вероизповедание дори. Казано по-откровено, гражданинът е изцяло одържавен, превърнат от личност в безличие, в инвентар на една властолюбива, деспотична и паразитираща върху него държавна администрация. Всичко това поражда не социална сигурност, а социална несигурност.

Съотношението между гражданска сигурност и гражданска свобода е сложно. Стъпил върху руините на Втората световна война, Чърчил установи, че след разгрома на нацизма европейските народа са били изправени пред един съдбовен избор: свобода или сигурност. Онези народи, които избраха свободата, продължава равносметката великият британски държавник, днес ядат триста вида хляб, а тези, които избраха социалната сигурност, нямат нито хляб, нито свобода. А най-малко сигурност.

Като отговор на безспорната констатация на недолюбвания от тях Чърчил родните некомунисти носталгично ни припомнят добрите стари времена, в които и трабантите, и панелките ни бяха по цели седмици незаключени; времена, в които и градските покрайнини, и парковете, и селата бяха безопасни, битовата престъпност беше оскъдна, а тежките престъпления – истинско изключение.

На драго сърце ще допълня доводите на всички тези некрофилни носталгици с още примери – но вече не родни, а международни. Когато постъпвах на работа в Радио „Свободна Европа” през средата на 70-те, много от моите по-възрастни колеги бяха следвали в нацистка Германия. Животът им тогава е бил като на кино – живот за чудо и приказ. Те са се ползвали с имунитета на чуждестранни граждани, при това граждани на една все пак съюзническа, макар и само формално съюзническа, държава. Тогава хитлеристка Германия е воюваща и разорена, гладуваща и студуваща държава, при това пренаселена с красиви млади жени, чиито мъже гинат по фронтовете. В същото време като чужди граждани нашите млади сънародници не подлежат на мобилизация и редовно получават от родината колети с провизии, напитки и цигари. Това ги превръща в истински номенклатурчици. Само срещу няколко цигари всеки нощен бар с готовност разтварял врати пред тях, срещу подкова наденица, бурканче свинска мас или шише ракия се уреждат наеми, изпити, че и цели дипломи. Вярно е, че за разлика от нас, балканците, германците не са подкупни хора, но когато гладът стане убийствен, манталитетът отстъпва пред инстинкта. Този сладък привилегирован живот оставя дълбока и трайна диря в съзнанието на моите колеги – толкова дълбока и трайна, че много от тях хранеха дискретни симпатии към нацизма чак до пенсионирането си. А как е било след това, не зная – подобни симпатии не са ми по сърце и подобни колеги не станаха мои приятели.

Приятели или не, те си спомняха с носталгичното умиление на нашите днешни носталгици как през хитлеристките години са оставяли велосипедите си отключени по многолюдните градски улици и площади по цели месеци и как, ако си забравиш пътния багаж в чакалнята на гарата и се върнеш след цели часове, ще го намериш непокътнат там, където си го оставил. Вярвах им. Нещо повече, знаех, че не лъжат, че не преувеличават дори. Въпросът тук е обаче дали, колкото и действителна да е, тази идилия може да се превърне в морален аргумент на един злодейски режим. Според някои мои бивши колеги – да. Според мен – не.

Току-що разкрих техните аргументи. Нека сега разкрия и моите. През онези тоталитарни години за един откраднат велосипед или куфар в хитлеристка Германия можеш да бъдеш хвърлен в изтребителните  нацистки концлагери или дори да увиснеш на бесилото. Като всеки нормален човек аз не обичам да ми крадат велосипедите и куфарите. Още по-малко бих предпочел обаче крадецът им да увисне на бесилото. И ако трябва да избирам, а комунизмът и нацизмът право на подобен избор не предоставят, ще предпочета грабителят ми да остане ненаказан, отколкото да бъде отнет животът му. В моите очи един човешки живот е прекалено висока, недопустимо висока морална цена за каквото и да е престъпление – камо ли за една делнична кражбица. Тръгне ли пък една държавна администрация да убива за назидание подобни крадци, нейната престъпност става несравнимо по-тежка от престъпността на преследваните от нея уличните престъпници. Една престъпност, която не е чужда нито на комунизма, нито на националсоциализма. През 20-те и 30-те години в СССР са разстрелвани гладуващи, умиращи от глад деца, дръзнали да откраднат шепа зърно от колхозните поля. И не само през онези свирепи години на чистокръвен сталинизъм вилнее тази неистова държавническа жестокост, а и десетилетия по-късно след половинчатата и измамна десталинизация. В началото на 60-те целият цивилизован свят бе потресен, когато Хрушчов нареди да бъдат разстреляни двама съветски младежи само защото търгували на черно с дънки.

Изводът е ясен като ден: сами по себе си суровите наказателни мерки не правят едно общество по-справедливо – те могат да доведат и до крещяща несправедливост. Справедливо и хуманно е онова общество, в което съдът е по-великодушен от престъпника. „Първо идва милосърдието – после идва моралът!”, пее „Опера за три гроша” на Брехт. А както знаем от „Клетниците”, дълго преди него и Юго издига същата теза. Ако една държава оперира с жестокостта на престъпниците, които преследва, тя се приравнява (а)морално с тях. А съблюдаването на моралните граници трасира водораздела между престъпника и законодателя, между варварството и цивилизоваността.

Да се върнем обаче на родна земя. Готов съм да приема, че макар и сериозно занижавана от сериозно цензурираните тогава официални статистики, битовата престъпност в условията на комунизма е била по-ниска от днешната – тя е по-ниска във всяка диктаторска система. Целокупната престъпност обаче беше несравнимо по-масова. Просто в едно доктринирано и централизирано общество държавата е по-крупен и по-могъщ престъпник от уличните апаши и затова е в състояние да пречупи гръбнака на битовата престъпност – далеч невинаги с легитимни средства. Тази държава генерира обаче денонощно престъпност свише – нейният генезис е престъпен, нейното господство е въдворено и поддържано с престъпни средства, престъпна е дори нейната битка с криминалния контингент. Сравнени с босовете на държавната, на общодържавната престъпност от Политбюро и ЦК във всяка авторитарна и особено във всяка тоталитарна държава, днешните бандити по места и дори днешните мутри са като хрисими тревопасни. За разлика от тоталитарните деспоти, те не разполагат с крематориумите на Дахау, със смъртоносните ледници на Архипелаг ГУЛ-аг и с кошмарните тресавища на Белене, с онези многобройни лагери на смъртта и психиатрични клиники с особено предназначение за най-свободомислещите, които превърнаха и Третия райх, и Съветската империя в – казано с думите на Солженицин – империя на лъжата и злото. Една империя, окуражавана от империализма на Кремъл и от неговите явни и тайни пълномощници на родна земя, която все по-настоятелно иска от историята възмездие.

Още по темата:
Димитър Бочев, „Робството като участ“

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияХлебников на български
Следваща статияРуската пропаганда и Навални

1 коментар