0
3005

„Под игото“ в превод на банкова сметка

„Под игото“, илюстрация от първото самостоятелно издание, 1894 г.

Атакуваното издание си е просто комерсиален сурогат, на който протестната кампания му идва дюшеш. Нито Просветното министерство е толкова изтрещяло, че да го препоръча за изучаване в училище, нито гигантът Вазов може да пострада от този „превод” – знаем го и не е нужно да му съчувстваме.

Когато бях студент, имахме един израз: „Вригна ми!”. Не помня той резултат от конгениална преводаческа изобретателност ли беше, или от жаргонно словотворчество, ала сега май ще се нуждае от „превод” на „съвременен български език”. Означава: „Доповръща ми се!”. И още – „Гади ми се!”, „Писна ми!” и др.п. Същата комбинация от стомашно-чревни чувства придобих напоследък, четейки безкрайните задевки, анализи, остроумия, поплаци и откровени ругатни из медиите и социалните мрежи по повод новото „преводно” издание на „Под игото” на съвременен български език.

Можах да се изкажа по въпроса още на научната конференция, посветена на 125-годишнината от първото самостоятелно издание на романа, състояла се в Сопот през октомври т.г.[1] Там „преводачката” се изяви с доклад, който изуми присъстващите професори от БАН и няколко университета. Позволих си тогава да попитам: за олигофрени ли е предназначено това иновативно издание? Не, беше ми отговорено, за ученици. Е, какво друго да кажа освен: „Честита баня!” Или: „Да влезе PISA.”[2]

Е, PISA наистина влезе… И каза с думите на Поета:      

На сянка, под ореха, говедарче
опърпано видях седнало бе –
очи вперило в скъсано букварче.
– Какво четеш ти, миличко другарче?
– Чета: а, б.

Горното се отнася за отдавна минало време. А ето нещо, което важи в сегашно време:

Чети! То прави сляпото окато –
из тоя извор целий свят гребе –
за малко труд дарява то богато,
по-скъпо то е от елмаз и злато:
чети: а, б.

След повсеместните попръжни и обструкции от последните дни (с доста от тях съм съгласен, но други са направо глупави и невежи) искам да отбележа, че за издателите на книгата този факт (попържането) е повече от отраден. Нещо като „тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха”. Защото ако преди цялата дунанма единици купуваха този шедьовър на скудоумието, сега продажбите на „преводното” „Под игото” са скочили многократно и даже за кратко влезе в класациите на най-продаваните заглавия. Няма лоша реклама – нали помните тази маркетингова максима. Тя перфектно проработва и в дадения случай. Притежавам в ума си цяла колекция от образци в тази област, част от които са маскирани като „образователни”, „полезни”, „възпитателни”, „развлекателни” за грядущите поколения. Но всъщност не са нищо повече от стока. „Парите от книги не миришат” бях озаглавил един мой опус от края на 90-те години, посветен на спретнатото томче, сбрало медийни изрезки за „аферата” Клинтън – Люински, купувано „като топъл хляб” (любима издателска приказка тогава)[3]. На производителите на подобни изделия им се привиждат банкноти, причува им се звън на сребърници, кредитите им се стопяват, а банковите сметки се пълнят. Кой изплаща тази обратна прогресия? Бедният купувач. Или онзи, който се образова примерно от „световната конспирация”…

Едно ново академично (не се стряскайте от думата) издание на „Под игото” – със съответните бележки и речник на остарелите и чуждите думи, изисква бавна и трудоемка изследователска дейност, а и издателска съпричастност, в т.ч. финансова. Не че нямаме и добри по-стари, текстологично прецизни и с богат научен апарат, които чат-пат се преиздават – ама търговията с тях не върви. Може би трябва да им спретнем някой и друг автентичен скандал, та да ги подбутне пазарно.

Що се отнася до четенето, тук ще се присъединя към аргумента на Николай Аретов (изказан устно на споменатата конференция в Сопот), че дори когато четеш на чужд език, който не познаваш до съвършенство (какво остава за българския!), разбираш непознатите думи от контекста. Важното е да четеш – бих добавил. Повтарям – да четеш. Това е разковничето – за да не останеш „говедарче”. В моите гимназиални години поне една трета (да не кажа и повече!) от съучениците ми не бяха чели „Под игото”. Съмнявам се и след това да са го прочели. Причината изобщо не беше езикът, на който е написана творбата. Тъй че – дайте да не идеализираме собственото си минало, нито да броим количеството на илитератите преди и сега, още повече че тогава нямаше PISA. Който иска да чете Вазов днес, ще го прави без „превод” и тъпи пояснения, поставени в скоби, дето от своя страна накъсват и препятстват процеса на нормалното възприемане на текста и унищожават магията му.

Сега ще обърна посоката на разсъжденията си, с риск да се самоопровергая. Още в 1969–1970 г. френският вестник „Юманите” отпечата „Под игото” като… комикс, дело на видния художник Жак Наре[4]. „Комикс” тогава се смяташе за неприлична дума у нас, затова го нарекоха „рисуван роман” и сп. „Паралели” (издавано от БТА) го възхвали като „голямо постижение”: „С голямо майсторство той (Ж. Наре – бел. моя, А.Б.) е успял да схване и да предаде вярно не само характерното в нашия възрожденски бит, но и българския национален тип от онова време.”[5] Списанието публикува и няколко от рисунките, които художникът създава, след като идва в България, посещава Сопот и на място опознава атмосферата, предметите и облеклото на Бойчо Огнянов, Рада Госпожина, Боримечката и останалите. А сега, де! Излиза, че в тоталитарните времена се приема да бъде „преведено” „Под игото” в картинки, без това да се етикетира като гавра с Вазов, даже обратното. Гледал съм романа и като пиеса – има няколко такива опита, един от тях на самия Вазов, един на Матей Икономов[6] и др. И филма „Под игото” (1952 г.) ни водеха от училище да го гледаме, а през 1990 г. се появи и телевизионна продукция в девет серии. Във филма от 50-те години (реж. Дако Даковски) харесах по-второстепенните роли – Боримечката (Петко Карлуковски), Колчо Слепеца (Константин Кисимов), останалите ми се видяха театрално статични, все едно в днешно време наблюдавам „исторически възстановки” на разни баталии от онова време. Филмът на места наподобява илюстрациите на Мърквичка, Обербауер, Митов и Пиотровски от Чипевото издание (1894 г.)[7], за които по-късно научих, че били рисувани върху снимки; за тях първо позирали артисти от театър „Обнова”, сетне отгоре им се живописвало, та да станат картини. Комичното в тази история разбрах по-късно. Боримечката (актьорът Иван Попов) първоначално бил фотографиран подпрян на тояга, вместо да държи пушка, а устата му била плътно затворена. Мърквичка казал, че устата могат да му я отворят с помощта на четката, ала с пушката работата нямало как да стане. Та се наложило да повторят фотографията[8].

Комиксът, филмът, театърът, телевизионната продукция, фотографията, илюстрацията са отделни изкуства обаче. Те със свои художествени средства „превеждат” първообраза на литературната творба, създават свои авторски произведения, основани на нея. Научих, че комиксът на Жак Наре току-що са го възкресили на български език.[9] (Защо ли никой не попържа?!) Не е вярно твърдението, че „Под игото” няма книжни адаптации за деца, съществуват една-две такива още отпреди 1944 г., а неотдавна изд. „Скорпио” и изд. „Хермес” пуснаха съвременни адаптирани издания на романа с учебна цел. За протести не съм чувал, разгледайте ги, може да излезе някой скандал, както стана с „Под игото” на шльокавица през 2017 г., та го изкупиха светкавично.

„Под игото” на шльокавица си беше провокация срещу ширещото се обезобразяване на езика и писмеността ни. Някои я разбраха, други – не. А „Под игото” на съвременен български език е оксиморон. То е толкова абсурдно, колкото ако Боримечката вика: „Ще гръмне топчето!” със стиснати устни, подпирайки се на тояга вместо да държи пушка. Така както историческите възстановки на Априлското въстание и боевете на Шипка звучат като един вид родолюбива чалга (мое мнение, разтерзайте ме, ако щете!). Ще рече, атакуваното издание си е просто комерсиален сурогат, на който протестната кампания му идва дюшеш. Нито Просветното министерство е толкова изтрещяло, че да го препоръча за изучаване в училище, нито гигантът Вазов може да пострада от този „превод” – знаем го и не е нужно да му съчувстваме.

„За бога, братя, не купувайте!” – беше възкликнал един, лека му пръст, нявгашен български премиер през 1990 г. Тогава една жена го репликира: „Аз не купувам за бога, купувам за детето си”. Бих перифразирал с днешна дата: „За бога, родители, не купувайте това ерзац издание на „Под игото!” за децата си. По-добре за тия пари вземете храна за домашния си любимец, а ако нямате такъв – набавете си, той разбира всичко, без да чете”.

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Една годишнина, за която обидно малко се писа и не беше отразена подобаващо в медиите. Конференцията се проведе на 10-11 октомври 2019 г. в къща-музей „Иван Вазов” в Сопот.
[2] PISA е международен тест сред учениците от 79 държави, който има за цел да установи как те осмисля и прилага наученото в реални ситуации. Според резултатите през 2015 г. 41.5% от българските ученици не покриват минимална четивна грамотност. През 2018 г. този процент се е увеличил до 47%.
[3]Вж. Бенбасат, Алберт. Парите от книги на миришат. – В: Бенбасат, А. Книгата като тяло и като дух. В. Търново, 2004, с. 144–145. Текстът първоначално е публикуван в моята рубрика „Критическа сергия” (Лит. форум, бр. 32, 20 окт. 1998).
[4] Първият епизод излиза на 29 септември 1969 г., последният през март 1970 г. Пълнен комплект на комикса се пази в къща-музей „Иван Вазов” – Сопот.
[5] Вж. Шишманов, Димитър. Един французин рисува „Под игото” – „Паралели”, 1970. Допълнителен аргумент в полза на комикса бе, че „Юманите” се издаваше от френската компартия.
[6] Икономов, Матей. За свободата: Народна трагедия в 2 ч. По романа „Под игото”. С., 1933, 169 с.
[7] Става дума за първото самостоятелно издание на романа. Вж. Вазов, Иван. Под игото. Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението. София, Т. Ф. Чипев, 1894.
[8]Вж. Попов, Ив. Миналото на българския театър. Спомени и документи. Т. 2. С., 1942, с. 408-409.
[9]Вж. Под игото. По романа на Иван Вазов. Адаптация и рисунки Жак Наре. Състав. и превод Орлин Неделчев. „Примакс”, Русе, 2019, 62 с.