0
911

Под линия

„От Медуза до Магрит”, есета по картини, Митко Новков, библиотека Punctum, С., 2012,  Издателство Агата-А, Българска, Първо издание, Графично оформление и корица Илко Грънчаров, Редакция и коректури Таня Петрова, Цена 20 лв., Книгата се издава със съдействието на Министерството на културата на Република България – програма „Помощ за книгата”

 

Слово за образа

на Митко Новков

 

Образът не е мястото

където се отглежда красота

Образът не е мястото

където се разкрасява истината

Образът не е мястото

където се лекува болката

Образът не е мястото

където се облекчава сетния час

и проблясва надежда

Образът не е мястото

където се щади падащия ангел

 

Образът е място

на истината

Образът е мястото

на истината

 

На премиерата на книгата на Митко Новков прочетох горното стихотворение като асоцииран член на Кръга 703, с една малка, но съществена разлика: вместо образът беше картината. Самото стихотворение е пренаписан вариант на Слово за стихотворението от немския поет Кристоф Мекел от книгата му Хотел за лунатици („Народна култура”, библиотека „Поетичен глобус”, С., 1984, стр.75, подбрал и превел от немски Венцеслав Константинов, под редакцията на Иван Теофилов, с надпис на титула: На Катя – да порасне и да разбира всичко! Татко, 16. 4. 85). За стихотворенията му Лев Гинзбург казва на обратната страна на първа корица „Стиховете на Мекел ни въвеждат в особен свят, разположен на границата между реалността и измислицата, а този свят се оказва сходен с родината на поета – „Страна под сълзящи ореоли”. За която Мекел винаги говори с безнадеждна болка.” А на задната корица е представен така: „Крищоф Мекел е роден на 12. VI. 1935 г. в Берлин. Изучава живопис и графика в художествените академии в Мюнхен и Фрайбург. Пътува из Европа, пребивава продължително време в Париж и Рим, а също в САЩ, Мексико и Африка. Установява се в Западен Берлин, живее и във Франция. Издал е около двадесет книги с лирика, проза, радиопиеси и графики. Поет от „поколението на синовете”. Кристоф Мекел особено чувствителен към „непреодолимото минало” на страната си. Той се наложи с яркия си гротесков стил, напомнящ за големите лирици от времето на експресионизма на Георг Тракл и Георг Хейм” и прочее.

Има една голяма, може би пак съществена разлика: озаглавено е Слово за образа. И е излизало в литературния печат, вече не помня къде, но по всяка вероятност в Литературен вестник, по всяка вероятност със заглавието Слово за стихотворението. Един от възможните краища на книгата, която пиша в момента, Свидетелства на преводача, е тъкмо това стихотворение, озаглавено обаче Слово за книгата, пренаписано в духа на предходните: вместо образ или стихотворение, ще фигурира книга.

Прочетох стихотворение под снизходителния поглед на свойски седящия Митко Новков, който отгоре на всичко реши и да поправя поета, като ни и съобщи след прочита на стихотворението, че нямало истина (твърдях преди произнасянето на стихотворението, че с Митко Новков сме в спор относно статута на истина в художествения текст по време на редовните събирания на Кръга 703). И това е критикът обикновено в България (благодаря за това прозрение на Морис Фадел, с когото си поговорихме кратко преди премиерата на книгата Въображаемата жена на Кристина Йорданова, докато разни хора си теглеха късмети, пък аз бързах за раздаването на наградата „Иван Николов”. Той твърдеше, че литературните теоретици са идеолозите, тези, които казват как трябвало да се пише, тоест те били Бащите в Литературата, а аз отговарях: да, ама поетите са субверсивни спрямо идеолозите, на поетите не им пука какво твърдят те, вслушани са в музиката на сферите, в написаното от предходниците, в гласа на истината. Пък и баща на един поет може да бъде само Поет, и, да кажем, има майка Критичка).

Не успях да изчета цялата книга, щях да се измъквам с изречението, че в капката се съдържала цялото море и че за да разбереш дали морето е солено, не е нужно да изпиеш цялото море. От една страна, бях притиснат от панаири на книгата, хаспелски конгреси и синузити (Благодаря на Людмила Димова, че влезе в положението ми и се съгласи да пратя по-късно тази си, да кажем, рецензия и да отложим написването на текста за унгарското участие на Панаира на книгата). От друга, когато почвах да я чета, ужасно ми се доспиваше. И това не беше заспиването от скука. Беше ми безкрайно любопитна, научавах нови неща, караше ме да размишлявам върху вметнати изречения. Беше заспиването на здравословното ми израстване. Тялото ми казваше: дотук, стига. Спри се! Друг път продължи, нищо няма да ти избяга. Понякога бързах и не разбирах артикулираната в текста истина (не че сега я разбирам) и това е едно от достойнството на тази книга – артикулира силата на истината. Авторът й не остава при идеологемите си, не ги повтаря като папагал, а бива увлечен от онова, което е над нас, от надчовешкото (други му казват общочовешкото) и успява да надскочи злободневността на идеологиите.

Виждах как книгата израства, как се криви насам-натам, източвайки снага, пускайки клони, филизи, цвят и листа. И моля, не ме питайте какво имам предвид. Не знам. Критикът пише в поетичен бяс. Има го поетичният бяс в книгата. Има едно постоянно преобразяване, има го търсенето, има го пътешествието, авантюрата, куражът, дързостта, учението и трудът, жизнерадостта и дръзновението. Защото е изумителна разклонеността й във всякакви области на човешкото знание. Надявам се, че и да не съм успял ясно да изразя какво е тази книга, то съм ви прелъстил да я отворите и зачетете. Защото там освен въпроси има и отговори. Бихте могли да чуете и отговора на Митко Новков относно това какво значи да мислиш със сърцето.

И накрая и аз да благодаря на Федя Филкова за волните и неволните, безвъзмездните и невъзмездими дарове.

А най-накрая и на Митко Новков за виждащата, провиждащата и предвиждаща ни книга.

И един виц след края на света: Господ събрал Обама, Путин и Бойко Борисов и им съобщил, че след седмица ще настъпи краят на света. Прибрал се Обама в Америка и казал на американците: имам една добра и една лоша новина. Добрата е, че Господ съществува, лошата е, че му е писнало от нас и след седмица ще унищожи света. Прибрал се Путин в Русия и казал на руснаците: имам две лоши новини, едната е, че Господ съществува, другата, че не само съществува, но и след седмица ще унищожи света. Прибрал се Бойко в България и съобщил на българите: имам две добри новини, първата – Господ е мой приятел, онзи ден се видяхме, пихме по ракийка, гледахме по мачле и той ми каза: ти ще управляваш до края на света. (Благодаря на Хаспел за по-доброто разбиране на световете, които обитаваме.)

На главната страница: Главата на Медуза от Петер Паул Рубенс