Масовият протест на гражданите би трябвало да се възприеме от властта в България като въпрос, на който тя дължи незабавен отговор. Никакъв отговор обаче няма – повече от 20 дни, с което се стигна до ситуацията „парламент под обсада”. Нещо невъзможно според теоретик на демокрацията като Алексис дьо Токвил, който в такива случаи съзира само едно решение: разпускане на парламента и нови избори.
Създалата се ситуация ни дава правото да направим следните изводи:
Първо, че хората, които ни управляват, не държат на правилата на демокрацията, на достойнството си, нито зачитат достойнството на онези, които са ги изпратили в парламента или по висшите етажи на властта. Те предпочитат да управляват зад полицейски кордони. Да се правят на слепи и глухи. С едничката надежда да останат още малко на власт в името на тяснопартийни, лични и корпоративни интереси.
Второ, че управляващата коалиция, както и премиерът Пламен Орешарски очевидно не смеят да вдигнат глава и да погледнат гражданите в очите, предвид на унизеното положение, в което сами се озоваха. И как иначе, щом като техен щит срещу протестиращите граждани се оказаха щурмовите отряди на Волен Сидеров. Тоест всички те вкупом, образно казано, са принудени да пролазват до парламента под прословутата маса на Волен Сидеров, с която верните му сподвижници захлупваха вожда си, предпазвайки го от ударите на народната любов.
Помнете ми думата, че тази маса ще остане в историята като символ на правителството „Орешарски”. Подобно на купоните от Лукановата зима, танковете на Петър Младенов или сцепената глава на Филип Димитров от полицейска палка в края на управлението на Жан Виденов. Младежите на протестите неслучайно се разхождаха на главите с нейно подобие още от първите митинги.
Масата на Сидеров е и мерило за това докъде може да бъде принизена българската държавност. Как управляващата коалиция (БСП-ДПС), во главе с лидера на ПЕС Сергей Станишев, може наистина да падне в краката на един „расист и антисемит”, както го окачествява европейската преса, и то в името на какво? На желанието за власт и на страха от катастрофална загуба при едни предсрочни избори. И то защо? За да продължи да извършва своите назначения, сделки и договорености „под масата”, напук и зад гърба на обществото.
Въобще, замислете се, колко много неща, които доскоро изглеждаха невероятни, се случиха през изминалите дни.
Кой би могъл да помисли, че през 2013 г. в столицата на страна-член на ЕС, могат да вилнеят щурмови отряди, предвождани от партиен лидер и шеф на парламентарна комисия, които да заплашват граждани, да искат личните им карти и да нахлуят в национална медия като БНТ?
Кой би могъл да помисли, че органите на реда, в лицето на вицепремиера и вътрешен министър Цветлин Йовчев, ще наблюдават безучастно подобни действия, дело на един коалиционен партньор? Че полицаите ще арестуват пред парламента журналиста Найо Тицин (маскиран като Волен Сидеров), вместо самия оригинал?
Кой би могъл да помисли, че главният прокурор ще остане невъзмутим свидетел на цялото това беззаконие, въпреки че е сезиран от медии, граждани и политическа партия? Че говорителят на главния прокурор Борислав Сарафов ще заяви, че имал реакция по случващото се, но като гражданин, не като прокурор? Въпросът е: щом прокурорите са само граждани, дали очакванията към гражданите не са те, на свой ред, да се превърнат в прокурори? И как в тази връзка да си обясним, че дори реакциите на двама бивши президенти на републиката – Желю Желев и Георги Първанов – не бяха взети под внимание?
Всичко изброено дотук ме кара да се замисля дали масата на Сидеров не се е спуснала толкова ниско, даже прекалено ниско, че политическият живот направо се е омесил с калта?
И не на последно място: кой би могъл да предположи, че не друг, а председателят на парламента Михаил Миков ще си позволи да излезе с декларация, в която настоява медиите да отразяват живота не такъв, какъвто е, а какъвто трябва да бъде? Реакция, оценена от Сергей Станишев като „чисто емоционална”.
За последната вълна от назначения и извинения, стигнала до абсурда да се назначава заместник-министър на правосъдието без неговото изрично съгласие, изобщо не ми се иска да говоря. Както е тръгнало, човек започва да изпитва страх да мине край коридорите на властта, за да не би да види името си в някоя медия със съответното назначение.
Най-лошото обаче е друго и то е свързано с начина, по който страната ни пропилява целия си символен капитал, натрупан с интеграцията си в Европейския съюз. България все по-често се споменава като „страна-проблем” (подобно на Унгария), която има не чисто икономически затруднения (за разлика от Гърция), колкото проблеми с функционирането на демократичните институция на правовата държава. Едно „блокирано общество”, в което властват задкулисни интереси, поради което гражданите са принудени да излязат на улицата, в опит да разсекат оттам наслоили се минали и настоящи зависимости.
Оттук насетне всичко заприличва на музикална пиеса, изсвирена в два различни регистъра.
Заместник-председателят на Европейската комисия Вивиан Рединг заяви, че Комисията е загрижена от случващото се в България и няма да се поколебае „да използва всички средства, с които разполага, за да гарантира спазването на задълженията на България по европейското законодателство” (разбирай: спирането на еврофондове!).
Отговорът на българския външен министър Кристиян Вигенин е наистина впечатляващ: „Моето обосновано предположение е, че нормализацията на обстановката в България ще продължи. Ние работим по подобряване на механизма на координация, механизмите за обсъждането на важните политически и икономически решения, които се взимат в ЕС, и възможностите България по-ефективно да отстоява своите приоритети и преди това достатъчно добро и прозрачно установяване на това какви са нашите приоритети.” (нашата нова абракадабра: отстояване на приоритети преди установяване на самите приоритети!).
Отговор, изцяло вписващ се в руслото на изявленията на Сергей Станишев как, от една страна, парламентът трябва да работи, за да се приеме изборния кодекс, който искат гражданите, но пък, от друга страна, гражданите не бива и да си помислят, че някой ще им гласува само промените, които те искат да бъдат направени, а после парламентът ще се разпусне.
Не сме си го и помисляли, затова протестираме.
Просто действаме като последователи на Монтескьо, който отдавна е обяснил кой е основният закон на демокрацията: „властта да се издават закони принадлежи само на народа.“
Едно ново поколение излезе по улиците на България, за да отстоява това свое естествено право.
Защото то съзнава, че няма друг избор: или ще заживеем в общество, където са защитени гражданските ни права, а не се толерират уличните саморазправи на разни шпицкоманди, или ще се озовем под похлупака на едно развилняло се зло.
