1
943

Под масата на Сидеров

TNikolov

Масовият протест на гражданите би трябвало да се възприеме от властта в България като въпрос, на който тя дължи незабавен отговор. Никакъв отговор обаче няма – повече от 20 дни, с което се стигна до ситуацията „парламент под обсада”. Нещо невъзможно според теоретик на демокрацията като Алексис дьо Токвил, който в такива случаи съзира само едно решение: разпускане на парламента и нови избори.

Създалата се ситуация ни дава правото да направим следните изводи:

Първо, че хората, които ни управляват, не държат на правилата на демокрацията, на достойнството си, нито зачитат достойнството на онези, които са ги изпратили в парламента или по висшите етажи на властта. Те предпочитат да управляват зад полицейски кордони. Да се правят на слепи и глухи. С едничката надежда да останат още малко на власт в името на тяснопартийни, лични и корпоративни интереси.

Второ, че управляващата коалиция, както и премиерът Пламен Орешарски очевидно не смеят да вдигнат глава и да погледнат гражданите в очите, предвид на унизеното положение, в което сами се озоваха. И как иначе, щом като техен щит срещу протестиращите граждани се оказаха щурмовите отряди на Волен Сидеров. Тоест всички те вкупом, образно казано, са принудени да пролазват до парламента  под прословутата маса на Волен Сидеров, с която верните му сподвижници захлупваха вожда си, предпазвайки го от ударите на народната любов.

Помнете ми думата, че тази маса ще остане в историята като символ на правителството „Орешарски”. Подобно на купоните от Лукановата зима, танковете на Петър Младенов или сцепената глава на Филип Димитров от полицейска палка в края на управлението на Жан Виденов. Младежите на протестите неслучайно се разхождаха на главите с нейно подобие още от първите митинги.

Масата на Сидеров е и мерило за това докъде може да бъде принизена българската държавност. Как управляващата коалиция (БСП-ДПС), во главе с лидера на ПЕС Сергей Станишев, може наистина да падне в краката на един „расист и антисемит”, както го окачествява европейската преса, и то в името на какво? На желанието за власт и на страха от катастрофална загуба при едни предсрочни избори. И то защо? За да продължи да извършва своите назначения, сделки и договорености „под масата”, напук и зад гърба на обществото.

Въобще, замислете се, колко много неща, които доскоро изглеждаха невероятни, се случиха през изминалите дни.

Кой би могъл да помисли, че през 2013 г. в столицата на страна-член на ЕС, могат да вилнеят щурмови отряди, предвождани от партиен лидер и шеф на парламентарна комисия, които да заплашват граждани, да искат личните им карти и да нахлуят в национална медия като БНТ?

Кой би могъл да помисли, че органите на реда, в лицето на вицепремиера и вътрешен министър Цветлин Йовчев, ще наблюдават безучастно подобни действия, дело на един коалиционен партньор? Че полицаите ще арестуват пред парламента журналиста Найо Тицин (маскиран като Волен Сидеров), вместо самия оригинал?

Кой би могъл да помисли, че главният прокурор ще остане невъзмутим свидетел на цялото това беззаконие, въпреки че е сезиран от медии, граждани и политическа партия? Че говорителят на главния прокурор Борислав Сарафов ще заяви, че имал реакция по случващото се, но като гражданин, не като прокурор? Въпросът е: щом прокурорите са само граждани, дали очакванията към гражданите не са те, на свой ред, да се превърнат в прокурори? И как в тази връзка да си обясним, че дори реакциите на двама бивши президенти на републиката – Желю Желев и Георги Първанов – не бяха взети под внимание?

Всичко изброено дотук ме кара да се замисля дали масата на Сидеров не се е спуснала толкова ниско, даже прекалено ниско, че политическият живот направо се е омесил с калта?

И не на последно място: кой би могъл да предположи, че не друг, а председателят на парламента Михаил Миков ще си позволи да излезе с декларация, в която настоява медиите да отразяват живота не такъв, какъвто е, а какъвто трябва да бъде? Реакция, оценена от Сергей Станишев като „чисто емоционална”.

За последната вълна от назначения и извинения, стигнала до абсурда да се назначава заместник-министър на правосъдието без неговото изрично съгласие, изобщо не ми се иска да говоря. Както е тръгнало, човек започва да изпитва страх да мине край коридорите на властта, за да не би да види името си в някоя медия със съответното назначение.

Най-лошото обаче е друго и то е свързано с начина, по който страната ни пропилява целия си символен капитал, натрупан с интеграцията си в Европейския съюз. България все по-често се споменава като „страна-проблем” (подобно на Унгария), която има не чисто икономически затруднения (за разлика от Гърция), колкото проблеми с функционирането на демократичните институция на правовата държава. Едно „блокирано общество”, в което властват задкулисни интереси, поради което гражданите са принудени да излязат на улицата, в опит да разсекат оттам наслоили се минали и настоящи зависимости.

Оттук насетне всичко заприличва на музикална пиеса, изсвирена в два различни регистъра.

Заместник-председателят на Европейската комисия Вивиан Рединг заяви, че Комисията е загрижена от случващото се в България и няма да се поколебае „да използва всички средства, с които разполага, за да гарантира спазването на задълженията на България по европейското законодателство” (разбирай: спирането на еврофондове!).

Отговорът на българския външен министър Кристиян Вигенин е наистина впечатляващ: „Моето обосновано предположение е, че нормализацията на обстановката в България ще продължи. Ние работим по подобряване на механизма на координация, механизмите за обсъждането на важните политически и икономически решения, които се взимат в ЕС, и възможностите България по-ефективно да отстоява своите приоритети и преди това достатъчно добро и прозрачно установяване на това какви са нашите приоритети.” (нашата нова абракадабра: отстояване на приоритети преди установяване на самите приоритети!).

Отговор, изцяло вписващ се в руслото на изявленията на Сергей Станишев как, от една страна, парламентът трябва да работи, за да се приеме изборния кодекс, който искат гражданите, но пък, от друга страна, гражданите не бива и да си помислят, че някой ще им гласува само  промените, които те искат да бъдат направени, а после парламентът ще се разпусне.

Не сме си го и помисляли, затова протестираме.

Просто действаме като последователи на Монтескьо, който отдавна е обяснил кой е основният закон на демокрацията: „властта да се издават закони принадлежи само на народа.“

Едно ново поколение излезе по улиците на България, за да отстоява това свое естествено право.

Защото то съзнава, че няма друг избор: или ще заживеем в общество, където са защитени гражданските ни права, а не се толерират уличните саморазправи на разни  шпицкоманди, или ще се озовем под похлупака на едно развилняло се зло.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДа опаковаш вятъра
Следваща статияПлячкосването на България

1 коментар

  1. Ефектът на десетките хиляди скандирания, на отправените стотици хиляди гневни протестни искания за оставка, на хилядите всевъзможни словесни аргументации за разпускане на това правителство, е нулев. Дума дупка не прави.
    Изводът, че дс-комунистическата прослойка, държаща властта, е безкрайно нагла и безочлива, не трогва никого. Вопли и оплаквания, сърцераздирателни речи и справедливи искания не стигат дори и в дупката за ушите на цар Траян. Дебелоокото траене на властващия триумвират в парламента надхвърля всякакви сравнения с класически басни и приказки. Съзерцаваме долнопробно поведение на свръх-цинични психопати. Фокусирането върху личността на една-едничка особа в лицето на станалия вече в народната мълва нарицателно луд Сидеров, не дарява квалификация за нормален статус на останалите 120 приобретатели на властта в парламента. Тезата, че населението задължително трябва да прояви търпимост в политическата суперфиция, щом се е съгласило веднъж да гласува и втори път е мълчало при резултата, а трети път не е започнало масови протести при самото отваряне на поредното Народно събрание, днес самодеградира обществения договор поради измамите на носителите на мандата, несъответстващи на предизборните им декларации. Всичките им обещания се оказаха кухи лъжи, няма смисъл да се изброяват поради безмислицата на подобен акт. Фрапиращите констатации за пълна политическа зависимост в поведението на експертния уж, десен уж, премиер Орешарски създава допълнителен отделен гигантски проблем – маниакалното му желание да остане на поста си „во что бы то ни стало“. Тази хиперманиакална амалгама от парламентарните оловни глави е крайно опасно забъркана. Рано или късно някой ще започне пръв с тубите, когато думите престанат да говорят. У нас простата гражданска война ще мине без жертви и военни разходи, вместо анонимни подпалвания на коли, този път ще нощем лумват дворците , опасващи Витоша и Банкя. Прост бензинов терор. Не можеш да грабиш и тъпчеш, не можеш да своеволничиш и да глозгаш до кокал плътта на народа безнаказано. Ленивата пасивност на голямата част от мъжете над 45 години скоро ще се изпари. Гражданската кастрация не може да се замени от налудния фашизоиден ексхибиционизъм на безстволовия парламентарен член № 121.