0
3815

Поезията – капан за истина

Разговор с режисьора и поета Марий Росен за неговата втора поетична книга и за пърформанса му по разкази на Олга Токарчук

Марий Росен, фотография личен архив

„Трохи на хартия“ (издателство „Алос“) е втората поетична книга на Марий Росен. Илюстрациите към нея са дело на Александра Георгиева

счупен човек
се пише слято

поне на думи
да остане цял

Когато чета стиховете ти се сещам за термина „кинцуги“. Това е японски метод, при който счупените предмети се залепят със златно лепило и по този начин се вижда къде е залепено. Това има своето символно значение, счупеното не се прикрива, то е част от историята на съответния предмет. Сетих се за този термин, защото ти използваш думите като лепило, за да залепиш нещо, което се е счупило и искаш да продължи да живее. Да живее заедно с това, което е изгубило.

Когато работя с думите, забелязвам, че съм много минималистичен, затова наричам стиховете си трохи. Съответно самата връзка на думите помежду им отваря или затваря някакви пространства. Заедно с думите и тежестта, която те носят, има и някаква магическа аура, която понякога усещам материално и физически. Когато думите се съединяват и направят взаимовръзка, се получават други зони, в които това, което липсва, понякога става веществено. Предполагам, че има моменти, в които тези думи така се сглобяват, че липсващото започва да присъства и това е някакъв вид утеха, от която имам нужда и която искам да споделя. Иначе, не мога да разбера защо трябва да се занимавам с поезия? Забелязвам и следното нещо, когато тези малко думи, които сглобявам, не дадат поне няколко възможни за мен прочитания, тогава разглобявам това, което съм сглобил, или доразмествам нещо, докато стихотворението не започне да казва повече от едно-единствено нещо. Може би тази многоликост дава повече възможности, нещо като капан за истина. И когато някой човек чете стихотворението, има възможност да я улови.

сърцето блъска
отвътре

но как да му
отвориш

В поезията ти има пространство. Пространство, в което четящият да може да присъства. В този минимализъм четящият чувства заедно с теб.

Вероятно е капан и за четящия, защото когато получа обратна връзка от някого, който се е развълнувал и ми сподели как му е подействало едно или друго стихотворение, в деветдесет процента от случаите не се покрива с моето лично усещане. То се покрива с тяхното лично и аз мълча, защото там явно са попаднали в капана, случило се е нещо и то е заработило. За тези пространства, в които има нещо. Разбира се, в тези капани залагам и примамка, което е нещо, което ни прави всички човеци. Някаква дума или нещо, което е познато и общовалидно за всички. Като птица – да бъдеш привлечен от едни трохи и да се окаже, че не са просто трохи. Сърцето или умът ти се оказват в капан. Нещо те смущава в тези четири реда и влиза като вирус. Веднъж влязло, то вече си знае работата. Аз нямам отговорност.

тук е останало
твойто отсъствие

сядам до него
и му галя ръката

Търсиш ли тези стихове, или те се раждат в теб?

Вероятно извървяваме пътя един към друг и се срещаме по средата. Разбира се, има и процес на работа, не мога да кажа, че е само спонтанност. Тези стихове са резултат от нещо, което отработвам вътре в себе си. В момента, в който се появят думите, с които то тръгва да се оформя, започвам да ставам по-съзнателен. Половината път е изминат от интуитивното, а другата половина я извървявам аз. Понякога нещо остава в полуготов вариант в главата ми и се оказва, че го държа, докато не го изхвърля. Може със седмици да държа нещо, което мозъкът продължава да работи, парадоксално да обръща смисъла на думите, да виждам, че се отдалечавам, да забравям защо въобще съм почнал да го правя, докато не си намери собствената идентичност. Има някакви процеси, които са в полусънно състояние, други са съзнателни. Понякога си казвам: „О, боже, тук има нещо, което самият аз не разбирам“, но знам, че е нещо живо, мърда и не мога да го пренебрегна. Пускам го да видя дали ще се улови, дали работи.

буташ
планината

местиш
само себе си

Тези трохи могат ли да бъдат храна за душата, храна за самия теб?

Едва ли, това, което е важно за мен, е в самия процес. Когато стихотворението е написано, вече няма отношение към мен. Дадено е. Това е принцип на изкуството, който мисля, че работи безотказно. Аз съм безкрайно отчужден към нещата, които са се случили с мен преди години. Няма значение дали става дума за театър, за писане, или за музика. Мога да направя топла връзка с тях, но вече не съм същият човек, който е бил при създаването им. Мисля, че по-скоро това е някаква автотерапия, която обаче не желае да остане само вътре в мен, желае да има собствена форма, желае да се отдели и да се провъзгласи като самостоятелна единица.

щом още светят
мъртвите звезди

угасналите хора
до един са живи

В стиховете ти присъства животът с липсата и загубата, като неразривна част от съществото ни. Парадоксално липсите са наше притежание.

В новата ми книга „Трохи на хартия“ загубата, липсата и отсъстващото са основни теми. С годините ние все повече губим и трябва да се справям с това всекидневно. Независимо дали става дума за загуба на любими и близки хора, или за неща, които са се случили и към които имаме сантимент, всичката тая загуба се трупа някъде. Това е богатство, което има и някаква материалност, на която се уповаваме. Тя изгражда една невидима част от нас, изгражда ни като някакво второ тяло. Липсата може да бъде много болезнена, но може и да дава, да окрилява. Странно е, че думи като липса, тъга и светлина много добре се комбинират. Например „светла тъга“ – в поезията не те дърпа надолу към мрака и страданието, а те извисява. Оказва се, че в тези теми има много въздух и думи, които могат по различен начин да оцветяват. Това ми дава много възможности за работа. Ние като човешки същества губим всекидневно и мисля, че това прави някаква връзка, директно кореспондира с четящите.

всичко което си
изгубил

е това което ти
остава

Разкажи за този баланс, той присъства и в текстовете ти за песни, сещам се за песента „Мракът свети“ на групата ти Help Me Jones. Това общуване между сянката и слънцето и балансът между двете, начинът, по който вървиш заедно с тях.

Разхождаш тъгата като куче, тя придобива съвсем друга близост, тя става като домашен любимец, като нещо, което също иска своето внимание. И ти трябва периодично да потъгуваш, за да можеш да го нахраниш, тъгата си, да не вие, да не иска твоето внимание постоянно. Добре, тъгуваме. Сега, тъга.

Ти спомена за песента „Мракът свети“. Това са две коренно различни писания. В Help Me Jones има и политическо писане, крайно политическо, което обаче е толкова завоалирано, че май само аз знам, че е политическо. Докато в стиховете ми няма политика, там много рядко съм правил такива опити. Когато денят ми е бил безкрайно социално-политически и гневен съм се опитвал да го изразя чрез стих, но там някак си бледнее силата му. Тогава тези думи искат да отидат в някой текст за песен, където не просто да бъдат прочетени, а да бъдат извикани, изпети, да бъдат нахални, да тропат по масата. Текстовете за песни си проличават с това, че имат нужда да се наметнат, имат нужда да се изразят по друг начин.

когато дните са
мрачни

ние трябва да
светим

В стиховете ти присъства и източното съзерцание. Наблюдаваш с внимание.

Всъщност предполагам, че безкрайно дълбоко Лао Дзъ е в темелите на нещата, които правя. Когато бях младеж, много ми въздействаше и го четях в различните му преводи. Лао Дзъ беше моята библия. Там го има това, съдържането на парадоксални две неща в едно, които изразяват цялото. В опъна между две противостоящи си неща има много хармония и баланс, като опънато въже, по което може да се върви.

приближаващи се
стъпки

на отдалечаващи се
хора

Думите са част от различните ти занимания с театър, литература и музика. Преди малко спомена за различната употреба на думите и посланието, което носят. Нужно ли ти е това разделение?

Със сигурност са различни потребности. Но каквото и да правя, в първоосновата му са словото, литературата и изобщо думите. Много рядко тръгвам да правя нещо, което не е базирано на литературата. Самото слово има толкова разнообразни прояви. То е като различни форми, които се запълват с вода. Влизам в различни форми и усещането е различно. Понякога се разтваряш, понякога се налага да станеш много по-обемен. Покрай двете години на пандемия, в които имахме повече време да останем вкъщи, написах и една детска книга. Това вече е абсолютно различно преживяване, дори на телесно ниво. И словесното тяло е съвсем различно, то иска други думи. Оказа се, че думите, които си мисля, че са ми необходими за едното, тук се оказват излишни. Установих, че трябва да пиша по друг начин. Понякога словото иска да разказва, друг път да те хване за носа и да те разходи до някакво място. Понякога просто иска да те цапне с думи и да предизвика някакъв ефект в цялото ти същество.

В театъра има образ, който си избрал, образ, който създаваш заедно със словото. Словото е вече разгърнато. Ако драматургичният текст или нещото, от което се оттласкваш, е като пъпка, то тогава представлението трябва да е розата, която ти си поливал два месеца и половина. В началото е едно нещо, което не знаеш точно какво ще бъде, то е опаковано. Можеш да предполагаш, че е червена роза, обаче може да те изненада и да се окаже, че само прилича на червена роза, а то да е мак. Изведнъж този мак се разлетява и вече дори не е мак, ами просто спомен от мак.

Разкажи за участието си в „Литературните срещи“ в София, свързани с гостуването през юни на носителката на Нобеловата награда за литература през 2018 г. Олга Токарчук. Ти направи театралния пърформанс по три истории от „Чудати разкази“ и инсталацията „Гардеробът“.

Изборът ми за Олга Токарчук беше специфичен. Аз го наричам пърформанс, което е особен вид форма, еднократна, в този миг и никога не се повтаря. То не е просто театър. Представлението е различно, защото се надяваш то да бъде устойчиво във времето, да се играе днес, след една седмица, след един месец, ако може в продължение на по-дълго време. Публиката го активира с присъствието си, но и ти създаваш механизъм, който би трябвало да е устойчив. Докато в пърформанса има нещо много специфично. Изборът ми на тези три разказа имаше две основни цели. Едната е, че исках литературата и текстът да звучат. Да имат звучност. Дори не образът, който е пред публиката, а гласът. Гласът на словото. Така подходих, че нито за секунда словото да не изпуска слушателя. Не ти да се приближаваш към действието, за да можеш да чуеш текста, а самият текст да обема пространството, да обема всичко. Актьорът да се приближава и отдалечава към тебе. Изведнъж да е много далече, после да е много близо, после да ти говори лично на теб. Разбира се, когато ти говори лично на теб, тогава словото прави много категорично, крайно отношение, ти го чуваш и не можеш да останеш безразличен. Това дава възможност за свободни връзки между слово и зрители. Второто важно нещо за мен беше хората да пожелаят да прочетат Олга Токарчук. И в интерес на истината сработи, защото дори майка ми на следващия ден ми се обади и ме помили да ѝ дам книгата.

Тези три разказа са три коренно различни вселени. Всъщност разказите са четири, но „Гардеробът“ е отделен, защото е част от друга книга. Избрах три разказа, които да нанижа на една корда, на едно движение, като тритактов двигател. Те са различни, с различни времена. Едното идва от много далечните времена, действието се развива през 1668 г. Другото отива в едно странно бъдеще, което имаш усещането, че е като спомен от бъдеще. И третото, което пак е в бъдещето и като че ли още по-дълбоко и древно в нас. Миналото и бъдещето са в близка съприкосновеност и все едно са едно и също нещо. Разбира се, направих няколко рисковани опита за мен, което също би трябвало да е част от пърформанса. Пробваш нещо рисковано. Различно от нещата, които знаеш, че владееш добре. Това важи и за артистите. Естествено аз като страничен, инфарктен наблюдател знам всичко, което не се случва, и това ме прави човек, с когото не трябва да се говори. С режисьора не трябва да се говори след представление, защото той е носителят на всичко това, което не се е случило. Ако той е доволен, и зрителят е доволен, тогава отиват и се напиват заедно и всичко е много чудесно.

Марий Росен е български актьор и режисьор, поет, автор на стихове за песни и музикант. Завършва театрална режисура в класа на Стоян Камбарев и Юлия Огнянова в НАТФИЗ през 2000 г. Сред създателите е на една от най-интересните независими групи на музикалната сцена – Help Me Jones. Автор е на стихосбирките „Каменните хвърчила“ и „Трохи на хартия“. Режисьор е на редица спектакли, между които „Нещастните усилия на любовта“ по Шекспир (театър „Ла Страда“), „Хаос“ от Мика Миляхо (Театър 199), „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел (център АЛОС, Икар за режисура), „Щастливият Бекет“ от Самюъл Бекет (център АЛОС), „Бартълби“ по Хърман Мелвил (център АЛОС) и др. Като актьор участва в постановките „Дългият път на деня към нощта“ (реж. Юлия Огнянова), „Януари“ и „Три сестри“ (реж. Стоян Камбарев), „Комедия от грешки“ и „Битката“ (реж. Димитър Недков), „Пинокио – забранено за деца“ (реж. Веселка Кунчева), „Радован ІІІ“ (реж. Рангел Вълчанов), „Укротяване на опърничавата“ (реж. Мариус Куркински) и др. От 2021 г. Марий Росен преподава в театралния департамент на НБУ.