0
572

Поезията на Мануел Мачадо

Неотдавна у нас бе публикувана за първи път книга на изтъкнатия испански модернист Мануел Мачадо, брат на прочутия Антонио Мачадо. Заглавието на сборника е „Канте хондо“ (София, „ИК Гутенберг“, 2017), включени са авторски интерпретации на андалуски фламенко песни, които при издаването си предизвикват истински фурор и сред техните почитатели се нареждат Федерико Гарсия Лорка (сам издал подобен сборник повече от десетилетие по-късно) и композиторът Мануел де Фая. Страстта към фолклора подтиква Фая и още съвсем младия Лорка да организират прочут фестивал, посветен на фламенкото. Ето какво пише през 1907 г. философът Мигел де Унамуно за поезията на Мачадо.

Мигел де Унамуно, Автопортрет, 1902 г.

Когато за първи път прочетох стихотворенията от сборника „Душа“ на Мануел Мачадо, току-що бях свършил пиесата „Бранд“ на Ибсен. Сблъсъкът на тези два прочита в моята душа породи краткото есе, което посветих на книжката на Мачадо. И това есе по мнението на немалко мои приятели е едно от най-радостните, най-сочни и най-свежи съчинения, които е нахвърляло перото ми. Сочност и свежест, които в немалка степен се дължаха на този пролетен дъжд, който хвърка над изпичащия плам на Ибсеновия „Бранд“.

И сега до мен стига новият сборник със стихотворения на Мачадо – тези от настоящия том – тъкмо когато съм хвърлил на публиката една собствена стихосбирка и когато привършвам с прочита, превода и коментара със студентите в катедрата ми по гръцка литература на игривия Платонов диалог, в който Сократ разсъждава с велесловния Йон каква трябва да бъде поезията, като поддържа боговдъхновението, а не науката или изкусността.

Платон кара Сократ да каже, че поетът е нещо леко, хвъркато и свещено и следователно е тълкувател на божеството.

Той го нарича χρημα (нещо – б. пр.), а не личност. За някои могъщи и извисени писатели се е говорело, че са не толкова хора, колкото природни сили и космически стихии – и тази идея води Роден при изработката на статуята на Балзак. Ала това, което се приписва на откровенческите или провиденческите писатели и поети – на тези, които са символи и вестители сред тълпата – тъкмо това може да се каже в друго отношение за най-индивидуалните и леки поети. Те също са стихия, ала стихия въздушна, безплътна, изменчива, която се надипля под всички бризи и се позлатява при всички слънца.

Немалко пъти Мануел Мачадо успява да прекъсне своето обичайно човешко съществувание – това съществувание, което не бива да бъде нещо повече от претекст за другото – за да се превърне в нещо леко, хвъркато и свещено – в тълкувател на божеството. Има случаи, в които му подхожда старото и вече тъй изхабено сравнение с атическа пчела[1]; има случаи, в които е класически в най-строгия смисъл.

Класически, да, класически – казвам ви го аз, който, за да се препивам, вече от шестнайсет години превеждам и тълкувам гръцките класици. И колкото и моят дух да е обръгнал на класицизма, ми се струва, че той не е отживелица – както и самият аз – след шестнайсет години всекидневно взаимодействие…

Вече знам, че пред подобна класика ще сбърчат чело немалко от тези, които са взели на сериозно – дали в подкрепа, или в ущърб – прозвището „модернист“. Преди по-малко от век са се борили класици срещу романтици и все пак истинският класически дух, вечната душа на универсалната поезия туптеше в тях много повече, отколкото в онези, които само имитираха мъртвите външни очертания на класическата античност. Виктор Юго бе много по-близо до Есхил, на когото протягаше ръка за поздрав през Шекспир или Данте, отколкото сервилните поддръжници на прочутото Аристотелово триединство. И днес историята се повтаря.

Това леко, хвъркато и свещено нещо, което понякога е Мануел Мачадо, се оказва истинска класика. Класика в най-широкото и универсално значение; класика в най-тясното и национално значение, т.е. неопетнена.

И няма съмнение, че някой импулс за въпросния класицизъм е стигнал до него от френската литература; ала импулсът се е променил, нахлувайки в една дълбоко испанска душа. Някои от неговите леки и неопределени песни, които са целите въплъщение на нюанса и въздиханието, ни напомнят за Верлен. А други – описателните „Авел“, „Алвар Фанйес[2]“, „Филип IV“ – на Льоконт дьо Лил, като се съревновават с описателната точност на неговите творби.

Кажете ми обаче: чели ли сте откровение на душата на Кастилия, на цялата ѝ душа, по-забележително и по-поетично от „Кастилия“ на Мануел Мачадо – „прах, пот и желязо“ (при първото стихотворение, посветено на нея, ми се струваше по-добре „кръв“, а не „желязо“)? Понеже за тази творба, която заслужава да бъде включена в антологиите, Мачадо трябва завинаги да живее в испанската поезия – това ми рече веднъж Гера Жункейро, поетът на Португалия.

Сляпото слънце се разбива на звезди
в коравите издадености на оръжия –
ранява със светлик нагръдници и ножници
и пламти по върховете на копия.
Сляпото слънце, жаждата и умората.
Из ужасяващата степ на Кастилия,
към изгнание само с дванадесетима –
прах, пот и желязо – Сид препуска.[3]

Всички ще си спомните онзи пасаж от стария „Романс за моя Сид“[4], когато героят влиза в Бургос и се отправя в търсене на подслон.

Щом стигна той до портата, намери я добре запряна –
бояха се те от крал Алфонсо тъй, че той да не остане –
не я ли той разбиеше, пред никого не ще да се разтваря.
Задругата на моя Сид надигна глас и стана,
ала отвътре никой дума не нададе.
Пришпори моят Сид кобилата навъсен,
извади крак от стремето, за да я блъсне;
ала вратата там не се отвори, бе добре запряна.
Момиченце на девет години той съзря:
„О, Кампеадоре, в час добър ти меча си препасваш!
А кралят забранѝ го, дойде писмото вчера вечерта
с поръки висши и с печата здрав.
Не ще посмеем ние за нищо на света да сторим път пред вас,
да ви посрещнем, че ще си изгубим покъщнината,
домовете, дори очите на лицата.
Сиде, в нашата беда вие нямате печалба,
но поне Създателя с пресветите си блага
нека ви се отплати“ – изрече и свърна към дома си.
Тогава Сид видя – на краля няма той милостта,
отстъпи от вратата и през Бургос с коня полетя,
чак при Санта Мария на земята отново той слезе,
коленичи и отправи молитва от все сърце.

(Стихове 32–54)

Подир този суров пасаж от възхитителната врява на новороденото на нашата национална поезия можете да зачетете обновения от Мачадо вариант, забележителната картина, която той очертава на основата на този древен мотив, и да ми кажете дали някога по-рано поезията е успявала да постигне по-благородно възкресение. Докато версията е някак нова, съвсем нова, напълно оригинална.

А оригиналността – както е известно, но е важно да си го повтаряме, понеже тъй често се забравя – не се състои в новостта на темите, а в начина, по който биват почувствани. В изкуството или литературата всеки ден се открива Средиземноморието – точно както за поетичната душа слънцето всеки ден е ново. За разочарования философ няма нищо ново под слънцето; за омаяния поет всичко под слънцето във всеки миг е ново.

Възкресенията от стара Испания – „Алвар Фанйес“ (от „Поемата за Сид“), „Ретабло[5]“ (на Берсео), „Дон Карнал“ (на протопрезвитера на Ита)[6], „Един идалго“, „Филип ІV“ – са от най-новото, което ни представя Мачадо. Старо и ново в едно; от вчера, от днес и от утре; извън времето, т.е. вечно. Не е ли поезията в определено отношение обезсмъртяване на мимолетното?

И най-вече това забележително произведение „Кастилия“ е картина за класическа антология.
И действително Мачадо е поет за антология, за христоматия, за сборник с най-подбрани стихове.
Из тези крайно леки и хвъркати строфи – на които сякаш ще им паднат крилата, ако бъдат докоснати, – из тези рими, в които думите изглеждат само претекст, понякога преминават оригинални и крайни разсъждения, такива за всички и за никого; такива стихийни разсъждения, които са неизличима светлина, докато не намерят сроден израз – душите на идея, търсеща тялото на дума, в която да се въплъти.

Една мисъл, стотици пъти намирала израз и философско или научно разгръщане, може да остане безплодна за духовния живот, когато не е била превъплътена в интимен поетичен ритъм. Едно общо място – което действително и изцяло навлиза в полето на поезията – престава да бъде такова в пренебрежителния смисъл, който се дава на тази дума, за да се превърне в място, свойствено на всички, които го приемат.

И самите думи се пречистват и шлифоват, когато са преминали през ритъма – както се пречиства зърното, оставяйки плявата да се разнесе, когато греблото го е пресяло под слънчевия бриз.

И сред песните на Мачадо ще откриете немалко от тези общи, логични места, превърнати в свойствени и поетични.

Хванете може би най-хвърковатото, най-лекото, най-безплътното в това съкровище – „Песни“ – и прочетете:

Братовчедка, която пее – струна, която плаче…
Време, което немее и час подир час се влачи.
Песни…
Фатални останки от придошлите маври мрачни.
 
Животът вече не значи нищо, изгубен виж го,
и най-подире, какво ли в живота ще виждаш?
Песни…
Щом се пее за болка, болката се не вижда.
 
Майко болка, съдба, болка, майко, в смъртта,
черни очи, черни, и черна е съдбата…
Песни…
В тях се излива душата на душата. …

И после след кратко размишление се изрича: „Да, този живот е изгубен още в самото рождение; ражда се човекът, за да умре, и да живееш е да умреш, а що е животът?…“. И оттук насетне може да се продължи с цяла една философска реч и цяла серия от общи места.

Прочетете „Дните без слънце“ и после си припомнете тежките размисли на Леопарди в „Жълтугата“, който желае да сбере всички нас, хората, в обединение срещу природата: майка в раждането и мащеха в любовта. И сравнете. Това са два вида поезия. Едната сломява с тежестта, а другата се издига като лястовица. И двете са нещо свято.
Прочетете „Аделфос“, това чудно произведение, което в някоя друга страна вече би било на устните на всички младежи:

Подобен съм на дошлите до моята земя пречудна;
от мавританските деди, на слънцето другари…
Те всичко са спечелили и всичко са изгубили.
Душата е от нард зарад испанските араби.
А волята ми мъртва е посред нощта безлунна,
че беше хубаво да не помислиш, да не любиш…

И продължете…
Свещената сила на поезията! Чувствата, които Мачадо възпява в блестящото съчинение, са от чувствата, които най-много отблъскват душата ми. И аз самият мечтая да се чувствам африканец, но в различен смисъл – този на действието и насилието, на завоеванието. Отегчавам се и се боя от часа на следобедния сън. Искам моята воля да бъде жива, все по-жива. И въпреки това как отекват до най-дълбоките кътчета на сърцето ми тези строфи! Как ги чувствам! Чувствам ги, както боецът чувства отдиха, както неопетненият чувства разврата; както се чувства сладостта да се подчиняваш на тиранин:

Да ме носят вълни, вълни да ме отнасят,
да не ме задължават път да избера.

Колко, колко пъти съм си повтарял това в миговете, в които съм препускал през несмиримите вълни и съм се опитвал да ги уловя за пенестия гребен като за грива и да ги направлявам, както ми хрумне! Нима тъкмо когато най-много вярваме, че направляваме съдбата си, съдбата не ни направлява в най-голям наш противовес? Нима илюзията, че владееш себе си, не е най-върховната илюзия? Най-енергичните и най-своеобразни духове са чувствали отвращение от доктрината за свободната воля. Понеже са чувствали Божиите дела в себе си.

Нека животът с болка и грижа да ме убие –
с болка и грижа не пожелавам да живея!…[7]

Ако ми речеха това с логично изложена философска проза, в опит да ми докажат благостта на доктрината, щях на часа да скоча и нямаше да бъдат нито малко, нито малки протестите ми срещу нея. Но предадено така, с ритъм, подобен на звучен поток, избликнал от извора на искреността – макар и с преходна искреност – кой не би се предал? Ритъмът пречиства всичко и в омагьосаното поле на поезията всички сме в съгласие.
Не всички; не скланят варварите.
И именно към варварите Мачадо запраща своите песни – като някой, който хвърля маргаритки на свинете.
В какви прескръбни времена и под напора на какви палещи ветрове му хрумва на Мачадо да хвърля цветя по земята на родината! Само ако можеха тези цветя в края на краищата да послужат за фураж на нашите варвари… Ала те търсят по-силна храна, която да натежи в корема. Освен това не я считат за здравословна и не си струва да я приготвят, за да я пречистят. И така, сурова…

По-право би сторил Мачадо да превърне в реалност „Добрата песен“ и да подири „благословения мир на един следобеден изглед в къщурката на стиха, посред тръстикови горички, под щедрото слънце, до звънкоструйната река, насред ширналото се поле…“. И там да намери „онази първа любов… в спокойната коприна на вечерен здрач“.

Големият, благородният, силният Кардучи в „Маремска идилия“ показваше, че по-добре да се бе оженил за русокосата Мария и да бе останал да си бъбрят край огнището в студените нощи; да разказват на децата за лова на глиган и да съзерцават изораната равнина, която стига чак до морето, а не да преследва със стихове хитреците на Италия и Трисотен[8].
А нима онзи, който е излял чувствата и тегобите си в песни на утеха и спомен, не чувства същото?
Става ми жал за тези Мачадови песни на душата, захвърлени тъй на глупавото безразличие на варварите. „Ха, модернисти!“ – и свивайки ръце, ще ги оставят да отминат. И дори да бяха колкото звучни, толкова и кухи излияния – колкото по-кухи, толкова по-звучни, – които са доставяли такова удоволствие на нашите деди – тези за островърхите шлемове или онези смешни и театрални съмнения на Нунйес де Арсе[9], или изкуствените и лицемерни сантименталности на Баларт, или… Но не желая да налагам възбрана над други, за да възхваля Мачадо. Не желая да се каже за мен това, което почти всеки испанец може да каже, когато хвали другиго: „Кой е онзи, третият, срещу когото е насочена тази възхвала?“. Предпочитам да се каже, че когато защитавам Мачадо, защитавам и възвеличавам себе си – особено сега, когато хвърлих на варварите своите „Стихотворения“ (1907).

И защо не? Моят начин на стихоплетстване е много различен от този на Мачадо и ако опитам да сторя неговото, ще стане толкова зле, колкото ако той опита моето. Защо да не се притиснем един до друг в снопа на братството срещу войската на варварите, обединени от своето варварство? Тези, които чувстваме своите различия; тези, които чувстваме над нашите различия огромни недосегаеми ръце, които ни свиват до едно…

Може да се види и в „Антифон“ – произведение на Мачадо, където се казва, че варварите ще нахлуят оттам, откъдето гори – единственото място, откъдето може да завладява тяхното варварство. Ала нека оставим лошите намерения на варварите. Дали една дума е мръсна, това се определя повече от ухото, което я чува, отколкото от устата, която я произнася. Както зловредността на едно деяние по-често зависи от съдията, който отсъжда, отколкото от подсъдимия, който го е извършил. Не без причина „дявол“ на испански също означава „обвинител“ и „прокурор“ и не без причина през първите християнски векове е имало гностици, които си създали две еманации на неумолимия Бог: тази на неговото милосърдие – Христос; и тази на неговата справедливост – Демона. Така че да оставим лошите намерения на варварина.
В „Антифон“ поетът казва на наложницата:

Ха, зная, че са същите, що обожават
и пак дълбоко в себе си презират нас.
Чернят ни тези верни гласове тогава…
Продаваме това и то е без цена.

Изсичаме с хвърковатия ритъм своите чувства, а варварите презират онзи, който разтвори гръдта си под бризите и слънцето и каже на своите братя: вижте!

За злато на света, от нас всецял презиран,
ти – страсти, аз – поезия, отдаваме без свян…
И нека се посмеем и плач да ни намира
за тяло на богиня и за душа и блян.

Ала презрителният свят на варварите знае, че купува за злато тялото на богиня, но не нейната любов; че купува за злато думите на поета, но не и неговата душа. И затова в дъното на престореното презрение има гняв и завист.

Една и съща жажда ни води и не секва
и пътят с участта е друг, не се намира:
и смесват се в забравата, и дори не трепват:
прогнилата ти хубост с разбитата ми лира.

Не, не, това е изискване на ритъма. Да, тук протестирам. Красотата не прогнива; това, което прогнива, е красивото тяло. Красивото тяло прогнива, а лирата се разбива, но красотата остава и остава песента. И остават, дори и да няма очи, които да съзерцават първата, и уши, които да слушат втората. Има един свят на други красоти и песни, има едно небе на идеи. Онзи божествен Платон, който тъй умело се надсмя над поетите, беше могъщ поет. Затова и можа да се надсмее над тях, а всички те му благодарят за присмехите.

Натам отиват и леките песни на Мачадо – понякога просто въздихание, чисто слово – натам отиват, сред варварите, които търсят нещо, което се прикрива. Светът е голям, макар и да би трябвало да бъде по-голям, и освен това прави много завъртания по продължение на вековете.

Тогава да пеем! Да пеем, понеже песента успокоява зверовете и навярно също и варварите. В усилието им да чуят…
* * *
… Мачадо не може да се сравни с други начетени люде – тук противопоставям начетен човек на поет, – които се впрягат и излагат на показ гордостта си, че са въвели нови и по-изкуствени форми, че са изнамерили някоя нова метрическа комбинация или нечувано изместване на ударенията с цел някое повече или по-малко хармонично неблагозвучие. Не, той е поет.

Да създава трудности и да ги преодолява, и да разкрива, когато ги надмогва, пустотата или сухотата в дъното и неговата прозаичност – това е било и е един от бичовете на поетичната литература. Да тръгне на лов за т.нар. „богати рими“ е равнозначно на това един пианист да се изправи пред публиката, за да изпълни на клавишите композиции, изискващи голямо умение. Всичко това той трябва да упражнява вкъщи, за да стане по-ловък. Онези, които нямат представа от техниката, изобщо не се интересуват как се е стигнало до направата на нещо с това, с което то се прави.

И този камшик произлиза оттам, че нашите римотворци пишат главно за други римотворци, от които най-вече е съставена нашата публика; нашите литературни пианисти свирят главно пред други пианисти. Тъй че това не е музика.

А сътвореното от Мачадо, е музика; вътрешна музика, която избликва навън.
И причината да наблягам на това е, че в малко литературни сфери властват по-объркани и фалшиви представи, от тези за ритъма и музиката на стиха. От едната страна е неразвитият слух, привикнал на изохронните удари на тъпаните и на танцувалните ритми на народа – един слух, повреден от окаяна система за рецитиране и декламиране; от другата страна са скалъпените визуални приумици на неколцина невежи. И единственият изход е да се оставиш на поета, пренебрегвайки това или онова препъване, като се довериш само на неговото чувство за ритъм, оформено, разбира се, в традицията на неговия народ… Ала една дълбоко лична традиция, а не в поучителната реторика.
Мачадо не е виртуоз на ритъма, а поет. Пее за всички или не пее за никого.
Жалко, че не са повече онези, които бързат да го чуят!

Саламанка, април 1907

Със съкращения

Превод от испански Николай Тодоров

[1] Изразът „атическа пчела“ е използван от Ксенофонт за древногръцкия драматург и поет Софокъл (495–405 пр.Хр.) заради сладостта и красотата на произведенията на последния.
[2] Алваро Фанйес – кастилски военачалник, който се издига по времето на Алфонсо VI и започва да управлява Толедо.
[3] Тук предлагаме като допълнение първата строфа на поемата. Последното четиристишие е също неин финал.
[4] Въпросната епическа поема е известна още като „Поемата за Сид“ и „Песента за Сид“. Тя е подробно представена с нейния исторически контекст в българското двуезично издание „Поемата за моя Сид“ (София, Издателство на БАН, 1984), но във формално отношение не е запазена звуковата схема (пълни и непълни рими, алитерации, асонанси и др., често обхващащи 4–5 стиха). Друга особеност, която не личи при превода на Тома Ст. Томов, е преобладаващото неправилно редуване на шестстъпни и осемстъпни стихове.
[5] Композиция от скулптури и изображения, разположена зад църковния олтар.
[6] Гонсало де Берсео (1198–1264) и Хуан Руис, протопрезвитер на Ита (1283–1350), са испански религиозни писатели и поети.
[7] Подобни мисли изразява самият Мигел де Унамуно в своята поема „Отвътре“, в: Унамуно, Мигел де, „Изгнаници на този свят“, София, ИК Гутенберг, 2014, стр. 48.
[8] Трисотен е герой на Молиер от „Училище за жени“, чието име е станало нарицателно за посредствен амбициозен поет.
[9] Гаспар Нунйес де Арсе (1834–1903) – изтъкнат испански поет от епохата на романтизма.