Начало Книги Поезията: смисли
Книги

Поезията: смисли

2130

big-IMG_1650_new

Високосна. Така нарече годината 2015 писателят Недялко Славов, председател на журито за наградата „Иван Николов”, давана от ИК „Жанет 45“. Свикнали сме това понятие да го възприемаме количествено – 366 вместо 365 дни в една година. В случая обаче то е и качествено – дава определение на поетическата продукция, излязла в периода от 1 октомври 2014 до 30 септември 2015 г. Тук обаче ще посочим първоначално някои количествени показатели, които също допринасят за качественото израстване. Нали и такъв закон има, диалектически, за количеството и качеството.

42 книги от 25 издателства. Повечето с по една стихосбирка, което значи, че авторът било въз основа на лични връзки, било поради други обстоятелства (да си плати примерно, нещо като по-облагородена форма на самиздата), успява да публикува книгата си. Макар че се вижда и сериозен подбор: издателствата, публикуващи само или предимно поезия, или пък качествени, с литературна стойност книги, държат на името на автора и на качеството на стихосбирката. „ДА“ издава „Навътре“ на Стефан Иванов, „Small Stations Press“ – „Провинции“ на Кирил Василев (носител на една от двете втори награди), „Ерго“ – „Германии“ на Владислав Христов, „Скалино“ – „Déjà-vu“ на Иглика Дионисиева, „Летера“ – „Танц с носталгични обувки“ на Зоя Маринчева, „Литературен вестник“ – „Факти“ на Валери Валериев (една от седемте номинации), „Светулка 44 Атеней“ – Отсъствие“ на Владимир Попов (другият носител на втора награда), „Фабер“ – „Птеродактили“ на Божидар Богданов, „Авангард принт“ – Нина Ненчева… „Авангард принт“ е русенско издателство, „Фабер“ – великотърновско, с което се очертава още една количествено-качествена тенденция – разширяване на поетическата издателска география. София и Пловдив са, разбира се, начело, но Бургас, Русе, Велико Търново, Варна, Казанлък, Севлиево също се присъединяват. Най-много книги, което едва ли не вече приемаме за напълно естествено, са публикувани от „Жанет 45“ – 11. И тук не мога да не посоча ролята, която изигра пловдивското издателство и неговата управителка г-жа Божана Апостолова за оцеляването на българската поезия и изобщо българската литература. Да, вярно е, че бидейки тя самата поет, е напълно наясно колко важна е поезията за духовното здраве на един народ. И затова издава стихосбирки, макар че, известно е, от поезия не се печели, ама хич. Преди няколко години „Сиела“ прекрати изобщо печатането на книги със стихове, нерентабилно било. Няма съмнение, нерентабилно е, но само от ниската гледна точка на материалния интерес; от високия хоризонт на интелектуалното оцеляване и съхраняване на нацията издаването на поезия е не само рентабилно, но и визионерско. Водачите по това се познават, че не мислят само от днес за утре, а с години, че и с векове напред. Издаването на поезия в този смисъл е мисия и, слава Богу, има хора като Божана Апостолова, които са се нагърбили с нейното изпълнение.

„Пергамент“, изглежда, също има съзнание за отговорността, под негов щемпел се появяват четири стихосбирки. Тук само искам да вметна, защото по принцип това е факт, настояващ за по-дълбинен социологическо-естетически анализ: появиха се издателства, чието предназначение е единствено поезията – „ДА“ и „Small Stations Press“, което значи, че е открита (или поне техните създатели са открили), ако мога да се изразя така, сферата, благодарение на която българската овъртоленост би се изкачила извън собствената си меланхолна бездна. Прибавям също, че вероятно – ако не печелившо, то поне не е безобразно губещо подобно начинание; сиреч, дори поезията вече е обещание за ресурс финансов, макар да не може да се мери с казино, да речем. Големи издателства като университетското не биха могли да имат такива опасения, тази е вероятно причината две от стихосбирките да идват тъкмо от Университетско издателство „Свети Климент Охридски“. Други две са от бургаското „Libra Scorp“, което пък сочи местна грижа за местната поезия (извинявам се за това тъй тясно локалистко изразяване). Длъжен съм още да отбележа, че Университетското издателство е поело една друга будителско-меценатска роля – издава в поредиците „Нова поезия“ и „Нова проза“ млади имена, на които предстои тепърва да се вграждат в зданието на българската литература. Прощъпалникът е винаги важен, пък нататък – каквото талантът покаже, мила моя майньо льо…

Като казах млади имена, сред представените за конкурса стихосбирки те също не са малко – 8, тоест приблизително 20 процента. Съотношението жени-мъже е по-равностойно – 26 към 16. Изразено иначе, няма феминизация на поезията, което е добре, но още по-добре е, че по принцип маскулинният български канон повече не играе роля при оценката както на издателите, така и на журитата (Аксиния Михайлова взе наградата „Иван Николов“ за „Смяна на огледалата“, Надежда Радулова за „Когато заспят“ си подели наградата „Николай Кънчев“ с Ани Илков). За разлика от учебните програми по литература за XI-XII клас, да кажа тук, които смятат единствено Елисавета Багряна достойна за изучаване. Поне Екатерина Йосифова да включат, тази в момента българска поетическа Екатерина Велика, която, за жалост, младите почти не познават.

Откриваме още, че голямата поезия, писана от жени, не би могла да се определи изрично и категорично като „женска поезия“. Ако съществува такава, разбира се (моето мнение е, че съществува), я откриваме в едно по-сантиментално, винаги към мъж насочено писане, което ахка и охка „защо те няма и защо не ми обръщаш внимание”. Подобни „образци“ сред 42-те книги четохме не малко, техен мъжки аналог (или по-скоро съответник) е писането на Илиян Любомиров – поне такова, каквото го срещаме в „Нощта е действие“. Както отбеляза една моя приятелка, между другото поет, ней не ѝ се нравело отношението към жената от негова страна – само като към предмет, като вещ за удоволствие. Налице е това безспорно, но кусурът е не чак толкова там, колкото в невъзможността почеркът да се измъкне от тези вечни мъжко-женски връзки и мъжко-мъжки двубои (добър пример е стихотворението „Аристократично бавно“). Но, честно казано, не зная дали изобщо има желание за такова измъкване: Кирил Христов цял живот опитва да се отърве от онова прочуто „Жени и вино, вино и жени“, дали обаче Илиян Любомиров иска да избяга от Августин Господинов още не знам. Все пак важното е, че той прави нещо изцяло контра на българското възприемане на поезията: то е все тъжно, панахидно, оклюмало; при него такова нещо няма, поезията му е настъпателна, на места агресивна чак, но не с агресията на Белослава Димитрова, която е тъй неистова, че се обръща и към самата себе си. Той себе си пази, напада другите.

Всъщност ако решим да търсим препратки към българската литературна история сред днешните поети, бихме могли да очертаем две линии: „линията Далчев“ и „линията Багряна“. Колкото и да е странно, Илиян Любомиров спада към втората, и то без остатък, а като негов „опонент“ от другата страна можем да посочим Валери Валериев с „Факти“. Самото название на стихосбирката впрочем препраща към Далчевата „предметност“. За повечето добри автори обаче е трудно да се каже така отсечено: Аксиния Михайлова е колкото „багрянна“, толкова и „далчева“, макар да е малко повече първото. При Кирил Василев е същото, като за него можем да посочим, че е сякаш повече „далчевски“. Именно „линията Далчев“ е повече предпочитана от днешните поети: цялото редуциране, пестене на думите, краткостта произтича от неговата поетика. При Иван Сухиванов това е особено видимо, при Людмила Балабанова също. Любопитното е, че онзи деконструиращ поетически постмодернизъм, така характерен за 90-те, все по-малко открива свои последователи. Може би защото никак не е лесен, недостижимата по звученето си поезия на Ани Илков го доказва. Да, останал е един „последен мохикан“ в лицето на Божидар Богданов, но се наблюдава вече една умора у него, повторение, въртене на колелото на празен оборот – без изненада, без сюрприз. И това не е, защото не е добър поет, напротив – просто поетическото му верую е поизостанало и, изглежда, не кой знае колко примамливо за младите. (Признавам, още не съм чел стихосбирката на Пламен Антов „Поетът е хтонично същество“, която би могла да опровергае тези мои наблюдения. Но би могла и да ги потвърди, което очаквам повече.) Така или иначе, иронията сякаш все повече изпада от стихосбирките, все повече изчезва от тях: Недялко Славов отбеляза нещо важно – че повечето поетични книги са тъжни и мрачни, сантиментални и минорни, отколкото весели и ведри, животворни и мажорни. „Отсъствие“ на Владимир Попов е блестящ пример – струи от нея скръб по загубата, нищо повече не очаква поетът от света, освен да се пребори, да преработи „траура“ (взет в смисъла на Фройд). Поезия, която хваща за сърцето и то затуптява неравноделно. Това е емблематичното чувство, всепроникващото давление – светът все повече излъчва към нас, хората, събития, предполагащи траур, не симпозиум; и този траур опитваме да преработим поетически. Да го смелим, ако щете. Нямаме друг избор. И ако кажем за поезията, че тя е снимка на вечността, то в днешното време усещането е, че вечност няма, че всичко е преходно, смъртно и може би безсмислено. Но пък точно изказвайки и посочвайки безсмислието, поезията ни дарява със смисъл.

И в това е залогът на нейното съществуване – тук, сега и високосно завинаги…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора