0
4685

Поезия и познание: Александър Геров

Александър Геров, архив Божидар Кунчев

„За никой друг от „поколението на 40-те“ не се издигна толкова висока вълна на юбилейно четене и честване,… Очевидно Геровото творчество предизвиква особено желание за общуване и осмисляне.“

Книгата съдържа текстове от националната научна конференция, организирана по повод 100-годишнината на Александър Геров (1919–1997) от департамент „Нова българистика“ на НБУ на 16 май 2019 г. На фокус са поставени както характерни особености на поетиката, отделни книги и стихотворения, доминиращи теми и идеи в творчеството на големия поет, така и спецификата на неговото езиково поведение, търсенията му в други жанрове извън лириката, изпитанията на конкретното му съществуване като човек и поет, изборите, пред които е бил изправен. В специален дял „Критически архив“ са събрани рецензии, статии и портрети, които са ключови за възприемането и тълкуването на творчеството на Александър Геров през годините.

„Поезия и познание: Александър Геров“, съставител Пламен Дойнов, изд. „Кралица Маб“, поредица Библиотека „Присъствие“, кн.3., 2020 г.

Из думите на съставителя

Един юбилей не бива да пречи да бъде видян и представен цялостният образ на писателя. Напротив, тъкмо юбилейното време дава шанс литературната история да си свърши работата по оцелостяването на едно авторско присъствие, като отговори на ключови питания: Как се стига до „трайните неща“ в едно творчество? Какъв избор е заставен да извърши авторът в конкретни ситуации? През какви моменти преминава, за да изработи почерка си? Какво точно прави поетът, за да се преобрази в различни литературни и социални роли? Какво му струват търсенията на свой път в живота и литературата?
Отговорите на тези питания ще ни дадат променливото, но именно с това автентично, лице на автора. Неговият юбилей е тъкмо такова време за постигане на цялостния му образ.
*
100-годишнината на Александър Геров (1919–1997) стана повод за многостранен и задълбочен разговор сред литературната и литературоведската общност през 2019 г. именно за впечатляващото многоизмерно присъствие на поета през литературния ХХ век. В средищна фигура на редица инициативи се превърна проф. Божидар Кунчев, може би най-реномираният познавач на Геровото творчество. През годината излязоха две нови книги с антологични стихотворения от Ал. Геров: „Само трайните неща”, съставена от Иван Цанев и издадена от „Аквариус” и „Болко, болко-о, болчице!”, съставена от Марияна Фъркова и издадена от „Прозорец”. Проведоха се няколко юбилейни вечери: в София (7 май – в Литературен клуб „Перото” и на 18 май – в Националния литературен музей), в Ловеч (20 ноември – в Регионалната библиотека) и в други български градове. Състоя се националната научна конференция „100 години Александър Геров“, организирана на 16 май от департамент „Нова българистика” на Нов български университет, при домакинството на Унгарския културен институт в София и водена от Божидар Кунчев и от пишещия тези редове. В края на годината се появи книгата на Мариана Тодорова „Животът – нашата едничка страст. Литературно-критически очерк за Александър Геров“ (2019), чиято втора половина съдържа и портрети на шестима негови следовници.

Показателно е, че за никой друг от „поколението на 40-те“ не се издигна толкова висока вълна на юбилейно четене и честване, въпреки че през 2019 г. се отбелязаха 100-годишнини и на Александър Вутимски, на Богомил Райнов, на Веселин Ханчев… Очевидно Геровото творчество предизвиква особено желание за общуване и осмисляне – както за непосредствено удоволствено четене и препрочитане, така и за аналитично тълкуване и научно интерпретиране.

Сборникът „Поезия и познание: Александър Геров“ съдържа докладите от националната научна конференция от 16 май 2019 г., които се стремят да постигнат цялостния образ на големия поет. На фокус са поставени както характерни особености на поетиката, отделни книги и стихотворения, доминиращи теми и идеи в творчеството на Александър Геров, така и спецификата на неговото езиково поведение, търсенията му в други жанрове извън лириката, изпитанията на конкретното му съществуване като човек и поет, изборите, пред които е бил изправен. В първия дял се представят литературноисторически и социокултурни версии за сложния път на поета до и след 1944 г., във втория – феноменологически прочити на различни страни от Геровото творчество, а в третия – свидетелски и мемоарни разкази за непосредственото въздействие на Геровата личност върху литературната среда и други български поети. В специален дял „Критически архив“ са събрани рецензии, статии и портрети, които са ключови за възприемането и тълкуването на творчеството на Ал. Геров през годините. Някои от тях се публикуват за първи път в книга и възстановяват читателски и критически контексти от 40-те, 50-те и 60-те години на ХХ век, които са решаващи за разбирането на житейската и творческата биография на поета.

Юбилеят на Александър Геров се превърна във време, което не затваря създаденото от поета в застинала почит, а го отваря към пъстри прочити и работливи интерпретации, които актуализират посланията му в съзнанието на днешните читатели. Един истински жив юбилей – вход към втория век на Александър Геров.

Пламен Дойнов

Критически архив

Асен Мандиков

„НИЕ – ХОРАТА“
СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ

По би подхождало тая книга да се казваше „Аз и хората“. Тревогите на младия поет се коренят не в съзнанието за свързаност с другите, а тъкмо напротив – произтичат от чувство на разколебана вяра в хилядите, – с които би искал да бъде сърдечно близък. Надявал се е да намери при тях опора и разбиране, да израстне чист и бодър, а е срещнал: покорство, хищност, мръсота. И естествено, реакцията е остра. Порой от горчиви думи, укори, хапливи насмешки. Отвращение, което граничи с презрението. И – което е най-опасно – обезсърчение. Но няма ли прекаленост в тия длъжки тиради? Наистина ли всичко у хората е тъй мрачно, тъй безнадеждно, опустошено? И после – де са причините: само вън от поета или и у него? Сам той признава:

Ние всичко отрекохме, всичко намразихме.
Ние вършихме само безобразия.

Тогава? Би следвало укорите да бъдат не само в една посока, обвиненията – без надменност, покрусата – на друга плоскост. Защото щом съдим другите, трябва ни силата да видим и себе си. Вярно, действителността не е прекрасна, хиляди са недъзите на живота, много неща потискат. Но слаб е този дух, който се обезсърчава. Само силните духом могат да направят живота по-хубав. И искрените, любещите. Не хулиганите – защото не с дързък крясък се призовават добрите сили на човешката душа. А тъкмо туй отношение липсва изобщо в ония стихотворения на Геров, в които той прави декларации за себе си и хората. И струва ми се, че те би трябало да се отминат, да се приемат като нетрайна болезнена проява, ако заглавието не се опитваше да премести тежестта към тях и ако сам поетът не издигаше купчината парадокси, на които има опасност да стане жертва, във „фойерверк от истини“…

Следя работите на Геров още от ученическите му години. И до днес не съм престанал да вярвам, че със своя несъмнен поетичен дар той би могъл да бъде един от първите сред новото литературно движение. Но има неща, които трябва да бъдат ликвидирани навреме, за да не се деформира и похаби творческата ядка у поета. Хулиганският тон бива понякога звучен, но много рядко – плътен. У Геров той е само висок.
*
Сравнени със стихотворенията, дадени в тая гама, друга една редица лирични късове будят двойна радост. Те безсъмнено изтъкват поета: сърдечен и плах младеж, ту радостен, ту тъжен, понякога отчаян, но никога – циничен. Това са стихотворения, пълни с порив, с жажда. Не грим и поза, а човешка истина има в тях. Сърцето на поета пулсира там с пълна сила. Няма значение, че синкопите са понякога резки – това само още повече подчертава дълбоката жизнена стойност на тия лирически признания. Отсенени са с увличаща правдивост епизодите на един живот, в който младостта напира да получи своето; – любов, красота и истина. Тук вече конфликтът между желанието и осъществение придобива друго измерение и друго внушение: човешки оправдан и художествено приемлив. Геров е стопроцентов син на двайсетия век – изопнат, нервен, критичен, с будно гражданско съзнание, макар и с неуяснена идейна позиция. Но съвременен, нов поет е той не само с туй, нито само с мотивите и новия си художествен израз, а преди всичко с новото светоусещане, което разкрива. Динамиката на живота, напрегнатото очакване на времето, са оставили отпечатък в тая поезия. Тя е вътрешно раздвижена, развълнувана, импулсивна. Виталистична жажда, смътен устрем към подвиг, страстна привързаност към родината и чувство на всечовешка обич се кръстосват в една жилава поетична сплав, която, нека се надяваме, ще може въпреки всичко да устои на разяждащите киселини. В повечето от хубавите стихотворения на Геров тегне чувството на самотност, което понякога придобива силата на фаталност и внушава „най-страхотният, необясним, убийствен ужас“. Причината? Сам поетът я не знае:

Какво изгубих на света?
Приятели? Другар? Любима?
О, има страшна самота,
която е необяснима.

Това чувство на самотност понякога се излива в едно дълбоко елегично настроение. То е тихо, но с него е наситена цялата атмосфера, целия свят, всички предмети. В стихотворението „Приятел“ то постига високо художествена форма. В „Земя“ огорчението и самотата намират разрешение в допира с могъщото спокойствие на природата. Към нея се насочва поетът и в мигове на най-тежки изпитания („Въздушно нападение“). Този здрав инстинкт добавя още една черта към поетическата физиономия на Александър Геров. Но той не бива повече да се поддава на слабости и на странични внушения и да гони от себе си тъкмо онова, което е най-ценно и характерно. Впрочем, макар може би и несъзнателно, на някои места Геров е изрекъл думи на разкаяние и опомняне:

Пленява ме една последна мисъл,
един последен порив, смел и бърз:
ще скъсам с миналото, ще поискам
да стана пак сърдечен и добър.

Да почна нов живот! Дали ще стигнат
годините за новия ми път?
О, в тихото мълчание мечтите ми
как странно се изграждат и рушат.

Готов съм да приема тия думи като изходна точка в поетическото развитие на Геров от сега нататък, макар по време да предхождат стихотворения с обратна насоченост. Той трябва да разбере, че не натам води неговият път и че никога не ще може да се изрази достойно за таланта, който има, с бруталния език на хулиганството. При туй, той трябва да разбере още, че занапред ще се чака от него вече ако не нещо по-добро, то поне нещо равностойно на най-доброто, което е дал до сега. Инак би могло да се извади заключението, че още преди да разцъфне, талантът му върви към упадък. Надявам се и горещо желая това да не бъде така.

Златорог, кн. 1/1943, с. 32–33