0
1580

Поезия и стихоплетство

georgi-markov 

„Мисля, че от всички изкуства поезията е най-лесно уязвима от лъжата, от неискреността, от безчестието“. Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в., публикувано е в сборника „До моя съвременник“, част I (Фондация „Комунитас“, 2015).

Първоначалната ми идея беше да се опитам да намеря известни паралели между съвременната поезия по света и тази у нас, като се спра на модерните тенденции и на техните най-ярки представители. Исках също да говоря за новата поетична техника, за най-новите проблеми, които поезията разрешава, за взаимоотношенията между поезията и науката. За тази цел трябваше да се спра на стихотворенията, написани в България през последните няколко месеца. Не бях много изненадан, когато почувствах, че е почти невъзможно да се прави професионално сравнение между днешната световна поезия и огромната част от днешната българска поезия, като че наистина става въпрос за два напълно различни и несравняеми свята. Но темата на днешния разговор ми беше поднесена от самата днешна българска поезия, в която и най-непосветеният може да види невероятното съжителство на поети и шмекери-стихоплетци. При това общественото, партийното и критичното внимание продължава да хвърля фалшива светлина, като в най-добрия случай приравнява златото с пиринча – стига да са жълти и да блестят. Така че нека поговорим само за днешната, най-нова българска поезия. Разбира се, правя много сериозната уговорка, че всичко онова, което е напечатано по българските списания и вестници, далеч не изчерпва съдържанието на днешната българска поезия. Слава Богу! Зная чудесни поети, които държат най-хубавите си стихове „в чекмеджетата“, прочитат ги от време на време пред най-близки приятели и хранят твърде бледата надежда, че ще ги видят някога напечатани. Не става дума за антипартийни и антикомунистически стихове, а за дълбоко лични, дълбоко искрени откровения на поета пред човека – и на човека пред поета. И нека призная, че между малкото неща, за които си спомням с тъга и чиято липса чувствам най-осезателно, са точно тия приятели с „нещичко в чекмеджето“.

Някога Роден каза, че силата на едно изкуство зависи от искреността на неговия създател спрямо самия себе си. Искреността, която изисква огромна вътрешна смелост, искреността, която създава жива, активна драма, която насища живота с убийствени противоречия и прави човека в едно и също време и съдия, и подсъдим. Или нека повторя още веднъж чудесното откровение на Любомир Левчев:

В такива мигове на изпитание
когато падат мълнии отвред,
когато цялото сърце е рана,
тежко ти,
ако си поет!

Левчев е напълно прав. Тежко ти, ако си поет. Но за щастие на Съюза на българските писатели и за нещастие на българската поезия, малцина са ония днешни български поети, чиито сърца са рани и върху чиито поетичен свят падат мълниите на изпитанието. Мисля, че от всички изкуства поезията е най-лесно уязвима от лъжата, от неискреността, от безчестието. В прозата, в живописта и дори в музиката шмекерите лесно могат да се скрият. В поезията – трудно. И трябва критиците да са наистина дълбоко корумпирани, за да си затворят очите пред пороя от стихо-римо-плетството, който аз срещнах в тазгодишните литературни издания, списания и вестници. И това се отнася главно за поезията на най-младите. Човек няма какво да иска от Николай Зидаров[2], Николай Стайков[3], Владо Голев[4], Марко Недялков[5] и куп други. Не си заслужава въобще да се спираме на подобно творчество, въпреки че авторите им имат право на безплатно държавно погребение и некролог с портрет в „Литературен фронт“. Списъкът на тия хитри момченца, преживяващи с „поезия“, за съжаление е твърде дълъг, но той не е по-дълъг от тоя на белетристите бездарници или на драматурзите, или пък на критиците. Но както казах, докато псевдодраматургът може да разчита на изобретателността на актьора или режисьора, то псевдопоетът увисва гол върху бесилката, изплетена от собствените му думи.

Въпросът е за ония, които не са литературни чиновници, които все още се съпротивляват, преди да преминат прага и да влязат в сградата на безличието, както и за ония, които вече са вътре и се опитват да се измъкнат навън.

За улеснение бих искал да разделя прочетените от мене стихове на три групи: стихове за комунизма, стихове за родината и стихове за себе си. При това не искам да разглеждам идеологическите позиции, а поезията. Поезията като откровение за света, в който поетът живее, поезията като откритие за пътя, който поетът минава, поезията като товар на миналото, което поетът носи върху плещите си, поезията като език за общуване с другите хора, като музика, като светлина – и като мълчание.

Съвсем естествено, най-многото и най-лошите стихове, които прочетох, са за комунизма. Те са най-фалшивите, най-безличните, най-бездарните. Като че са резултат на някакъв дълъг конкурс за празноплетство и всеки участващ получава награда. Какво бихте казали за такива стихове:

Дълбахме с кирки ниви и пътеки
основите на цеха. Ден след ден.
От самочувствие обзет бе всеки
да види себе си
осъществен.

Или пък стихотворение, озаглавено „ВРЪЩАНЕ НА ПАРТИЙНИЯ БИЛЕТ“:

Умря и ти татко,
В градината стария фотограф
снима ученички на фона на езерото
съседите цял ден въртят една плоча на грамофона.
Децата си играят на криеница
Само аз плача
Връщам партийния ти билет…
Връщам името, датата, подписите за членския внос
Но твоята вяра не връщам!…

Мога да приведа десетки примери, сигурно стотици, на подобна поетична търговия с патос. Всеки, който познава автора на първото стихотворение, знае, че той има най-малко общо със строежа на цехове. Вторият автор, който е млад, очевидно се е устремил по пътя на най-лесната кариера. Толкова много хора направиха кариера по този начин, защо да не я направи и още един.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Не нападам комунистическата поезия, а лошата поезия. Пабло Неруда беше комунист, Вапцаров беше комунист, Фурнаджиев[6] беше комунист. И за да поясня още по-добре, нека сравня два откъса от две стихотворения, посветени на Септемврийското въстание. Едно от тях е „Септемвриец” на Матей Шопкин. Чуйте тази ученическа тирада:

Той бе само шестнайсетгодишен
Нежен юноша. Нежен. И твърд.
Той не беше целувал момиче
а отиваше с песен на смърт

И когато в недрата на мрака
проеча септемврийският гръм,
Той се втурна с мъжете в атака
като в някакъв шеметен сън.

А другото е стихотворение, което почти всички от вас знаят:

Конници, конници, конници, кървави конници
моя родино и пламнало родно небе,
де е народът и де е земята бунтовница
де сме, о, мое печално равно поле!

Съжалявам, че трябваше да прибягна до толкова очевидното сравнение, но както казах, единственият критерий за поезията е поезията. И ако римоплетството на Матей Шопкин се постави наред с огромната внушителна фигура на покойния Никола Фурнаджиев, всеки ще разбере за какво става дума. Не говоря за разликата в талантите, а за нещо много по-важно. Срещу чистата сила на най-искреното трагично чувство на Фурнаджиев стои плиткото комерческо флиртуване на човек, който е толкова далече от Септември 23 година, колкото е далече Съюзът на писателите от комунизма.

Една част от българските критици обвиняват младата българска поезия, че била много метафорична, докато друга част от критиците твърди точно обратното. Според мен метафоричността в случая има малко значение, защото с нея и без нея тази поезия звучи непоносимо помпозна, фалшива, тирадична, като че думите мразят поета и му играят лоши шеги. Но което е още по-лошо – поетът мрази думите и ги гони като ловец. Прав е критикът Енчо Мутафов[7], като говори за отсъствие на мащабни идеи в днешната млада поезия. Мисля, че цялата криза произтича от дълбокото разминаване между поет и действителност (поне върху страниците на списанията и вестниците). Затворената, гниеща атмосфера на полицейско-партийната държава трудно може да подхранва идейна чистота и идейна мащабност в младите поети. Само най-бездарните и най-безочливите се опитват да тактуват по партийния барабан. При талантливите от тях самият талант отказва да участва в подобни антипоетични сделки. Когато някои критици обвиняват младите поети в безличие, те са достатъчно нечестни, за да не споменат кое е обезличаващото. И защо мнозина от тях в своята интимна поезия са съвсем различни. Нямам възможност да изброя множеството имена. Но едно име искам да спомена като много интересен случай, макар и от друго поколение: Любомир Левчев. Безспорно един от най-надарените поети в днешната българска литература, при това дълбоко свързан с комунистическата идеология. Като чете стиховете на Левчев, човек може да види илюстрирана драмата на този поет. Едва ли има друг поет у нас, в чието творчество да се редуват най-силни поетични откровения и празни декларации. Едно непрекъснато сражение на таланта с пороя на обезличаващата действителност. Случаят Левчев заслужава особено внимание и се надявам в някое бъдещо предаване да се спра подробно на поезията му.

Но ако темата за партията и комунизма е вдъхновила поетите да пишат лоши стихове или е дала препитание на стари и млади литературни шмекери, то темата за родината безспорно е станала отдушник на мнозина поети. И трябва да кажа, че въпреки празнословието, декларативността и помпозния патос отново заграбили голямо пространство, има немалко хубави стихове. Вече казах колко приятно изненадан бях от лиричната поема на Кольо Севов[8] „Луда Тича“. И ако искате да видите отново разликата между искрено чувство и вестникарско представление, сравнете тази поема с „Българин“ на Христо Черняев[9] или напомпания с много думи патриотичен балон на Иля Велчев[10] „Славянски камбани“. Темата за родината е не по-малко спекулативна и хлъзгава от тази за партията, но поне дава по-приемливо алиби. И пак отношенията между поет и родина са толкова външни, като че България е поканена на някой банкет, тупат я по рамото и й казват: „Ама си хубава, бе Българийо!“.

Съвсем естествено като че най-добра е поезията в третата условна група – стиховете за себе си.

Ако всеки леко може да се скрие зад партийното знаме или зад родните Балкани, то иска се голямо майсторство да се скриеш зад себе си, защото може и да те няма… може да отсъстваш. Съжалявам, че не мога да имам цялостна представа за младите поети, защото този вид стихове рядко се срещат по списания и вестници и обикновено представляват скромна четвърт от някоя стихосбирка, презадръстена с дежурни стихотворения. На мен много ми хареса едно стихотворение на Волен Николаев[11]. Колко подкупващо е стихотворението на Иван Голев[12] „На майка ми“. „Ще дойде градинарят“ на Рада Александрова[13] носи свежест и езиково очарование. Харесвам постоянството на Николай Кънчев[14] да върви по своя независим път, каквито и уговорки да правят критиците. Има нещо чисто и надеждно в лириката на Иван Цанев[15] и трябва да отбележа хубавата дързост на Екатерина Йосифова[16].

Ето цяло поетично поколение, пълно с надежди. Но нека кажа, че те са още в царството на обещанията. Тепърва им предстои да изминат своя път.

Не мога да не отбележа възхитителния урок, който Дора Габе дава на младите поети със „Сгъстена тишина“.

Кой би могъл
да ми запречи пътя
да го мина цял?
Нали е затова създаден
тоя свят,
нали?

Мисля, че младите поети би трябвало да се вслушат не само в музиката на тия няколко стиха, а да се опитат да минат „целия път“, защото наистина затова е създаден светът. Зная, че е тежко да не видиш най-скъпите си стихове напечатани, зная, че е още по-тежко да се пазариш и да пишеш едно за тях, едно за себе си, зная, че много пъти тихата нежна песен на музата ти ще бъде заглушавана от първобитното думкане на газени тенекии, зная, че още някой може да бъде осъден на страшната самотност на един Константин Павлов – най-големият от всички наши поети от четвърт век насам, зная, че арогантното нашествие на обществото много пъти ще наруши свещената интимност на собствения свят, зная, че наистина е много тежко да си поет, и понеже пак се връщам на Левчев, нека цитирам един от потресаващите му викове:

О, Господи,
като че ли историята е повърнала
след дългото препиване на гладно!
Не може повече по този начин!
Не може повече!
Не може!

Когато един поет казва „не може“, за мен това е далеч по-валидно, отколкото когато един политик казва „не може!“. Не само заради чудесната истина, че

секретарите отминават
а поетите остават

а защото поезията, хубавата, искрената, голямата поезия е била винаги голямото обезщетение, което животът ни е давал, за да ни направи, след всички страдания, по-добри, по-красиви и по-смислени.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

 


[1] Публикува се за първи път.

[2] Николай Зидаров (1921-2007) – български поет, член на УС на СБП. Пише предимно за деца. Б.р.

[3] Николай Стайков (1913-1983) – български поет, гл. редактор на сп. „Славяни”. Автор на стихосбирките „Селско сърце”, „Заветни мисли” и др. Б.р.

[4] Владимир Голев (1922-2011) – български поет и драматург. Главен редактор на сп. „Септември”. Автор на стихосбирката „Мироздание” и на биографичната книга „Спомени за старата къща”. Б.р.

[5] Марко Недялков (1931-1993) – български поет. Автор на стихосбирките „Зорницата за майка плаче”, „Ще си останем същите момчета” и др. Б.р.

[6] Никола Фурнаджиев (1903-1968) – български поет, близък до имажинизма, представител на т.нар „септемврийски поети” – „Пролетен вятър”, „Дъга”. Б.р.

[7] Енчо Мутафов (1943-2009) – български литературовед и публицист. Главен редактор на в. „Демокрация” (1992-1993). Б.р.

[8] Кольо Севов (1933-1991) – български поет – „Котвите се вдигат”, „Дневник с адрес” и др. Б.р.

[9] Христо Черняев (1930) – поет, публицист и писател, член на СБП.

[10] Иля Велчев (1047) – поет, писател, кинорежисьор.

[11] Волен Николаев (1954-2011) – поет, автор на текстове на песни.

[12] Иван Голев (1950) – български поет и писател, автор на „Бронзовата лисица”, „Когато бях вълк, а после цвете” и др. Б.р.

[13] Рада Александрова (1943) – българска поетеса и драматург: „Златните момичета”, „Невъзможно бягство”, „Всички ангели спят”. Б.р.

[14] Николай Кънчев (1936-2007) – български поет, един от най-ярките представители на българската поезия във втората половина на ХХ в. – „Присъствие”, „Колкото синапено зърно”, „Осланям се на маранята”. Б.р.

[15] Иван Цанев (1941) – български поет, едно от ярките имена на 70-те: „Седмица”, „Неделен земетръс” Б.р.

[16] Екатерина Йосифова (1941) – българска поетеса, главен редактор на алманаха „Струма”. Автор на стихосбирките „Късо пътуване”, „Нощем иде вятър”, „Къща в полето”. Б.р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЕвропа след Брекзит
Следваща статияАко политиците бяха футболисти