1
561

Поезия

azahariev

Така стана, че бях участник. Участник в журито, което присъжда наградите „Иван Николов”. Да участваш винаги е щастие, но в точно тази комисия участта ми беше наистина щастлива. Бяхме само трима – Недялко Славов, Митко Новков и аз. Казвам го още в началото, защото, предполагам, е ясно, че уважението ми към тези двама мъже е голямо.

Наградата „Иван Николов” се дава на български поети в продължение на вече 21 години. Без много приказки си позволявам да кажа, че Божана Апостолова отново направи и показа това, което трябва да се прави и показва, ако наистина си голям. Раздаде награди и добри пари на поети, на лирици. Не на комици. Иначе обожавам комедията, безспорно. И страдам за загубата на онази от Аристотел.

И тримата, които се сляхме в тази комисия, бяхме поставени пред учудване. В 52 стихосбирки влязохме и си признахме един на друг, че сме удивени от „високосната”, по израза на Недялко Славов, изкован много точно от него, за да опише тази реколта, година на поетичното проникновение на хората, които прочетохме.

Различни генерации, много различни стилове, силно отличаващи се силуети. Както каза Митко Новков при връчването на наградите, трудно ни беше и на тримата от журито да се заровим, разровим и ориентираме в това толкова богато струпване на стихове. Ще цитирам пак част от онова, което сподели Митко Новков, докато се обявяваха имената на наградените в създадения от Националния център за книгата към НДК литературен  клуб „Перото”. Митко каза нещо такова – цитирам по памет: „За българина, изглежда, поезията остава оня стон, през който той изразява най-точно себе си, това е неговият вик”. Цитатът е много свободен, само запомнени са думите, а не записани, но съм убеден, че не изневерявам на смисъла им.

Голямата награда взе Аксиния Михайлова за поетичната си колекция със заглавие „Смяна на огледалата”. В поезията на Аксиния Михайлова аз видях забиването на клинове в мисълта и във вчувстването не само в екзистенцията, в моментното вживяване, но и в ровенето. В онова, за което непрестанно търсим друго име, но което все още сме принудени да наричаме „битие”.

А после продължи

В този живот нищо не е случайно,
мислиш си, докато гледаш сутрин как сенките в парка
се  събуждат две по две в първата слънчева просека.
Завиваш ги с поглед
И връзваш на възел
Виковете си.
В този живот всичко има смисъл,
Неразбираем понякога или непредвидим
Като дърветата край железопътната линия:
Някои се хвърлят пред префучаващите влакове,
Други отсичат махащата за сбогом ръка.
А ти търкаляш възела в гърлото си
И отказваш да проумееш:
Каквото и да се появи в живота ти,
Позволи му да  се случи
.

Награди бяха дадени и на Владимир Попов и Кирил Василев, които разделиха втория приз, както и на Людмила Балабанова.

В своето „Отсъствие” Владимир Попов изважда от себе си с клещи онова, което не се преживява.

Сам

Сам като стихотворение в интернет
Което никога няма да стигне до своя получател
Под което никога няма да пише
Прочетено
Точната дата час и минута
Сред стотиците други
Щастливо получени
Щастливо прочете
Сам
Като стихотворение в интернет
Неполучено
Непрочетено

В стихосбирката на Владимир Попов е извикано нещото, което не може да се доизвика, да се изкрещи така, че да се отскубнеш от него и да го оставиш. Това е загубата, неизкрещимото и неизличимо отсъствие на отишлия си от теб човек.  На този, с когото си делил живота си. Едно врязваща се в смъртта и живота след смъртта на другия отсъствие.

„Провинциите” на  Кирил Василев са римски провинции сякаш, но само като някаква почит към изгнанието на Овидий, като плочите на древните градове с тяхното изстиващо червено. Една великолепна естетика на онази руда, която свързва провинцията с метрополията и все пак и оставя собствеността:

Стисках твоето мъничко стъпало
Между бедрата си
То беше оста
Около която се въртях
Като полудяла стрелка на компас
Исках да следвам
Кръговрата на съзвездията
Но сърцето ми тежеше
Убиваше инерцията
Все пак не спрях
Помагах си
с глас
въртях се
изхабих петата ти
изроних те цялата
засях те
във всички посоки

няма те
вцепенен поглеждам
процепа
между бедрата ти
око без зеница
всевиждащо нищо
в неговата власт живея
и възхвалявам.

Людмила Балабанова ни заля със своето море без град със стихосбирката си „Град без море”. И направо ще си позволя да го кажа с думите на човек, който е много по-голям от мен:

„Сътвореното от Людмила Балабанова е плод на мислене и чувствителност, доказващи съзидателното наличие на вкуса, на едно въображение, с което въплътява в запомнящи се образи видяното и преживяното. Досегът до реалното, до света на делничното, на привидно обикновеното съумява да одухотвори света, да го покаже откъм необичайната му страна, която често пъти остава незабелязана. Пределно лаконична в изказа си, Людмила Балабанова има безспорната дарба от съчетаването на само няколко думи да сътвори поезия. Да преобрази видяното в „снимка“ на поетичното от битието в нас и около нас”.

Казва го професор Божидар Кунчев.

И тази година имахме наградите „Иван Николов“. Бях част.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЗаписки на лумпена
Следваща статияЗимна приказка

1 коментар

  1. Великолепна сплав и почит към метафизичните поети.

    Джон Дън ПРОЩАЛНИ ДУМИ: ЗА ЗАБРАНА НА СКРЪБТА

    Тъй както праведният мъж
    безмълвно пред смъртта линее
    и някой казва „Отведнъж
    предаде дух“, друг – „Още не e“

    така да се споим, без звук,
    без рой сълзи, без скръбен зов,
    без погледът на всеки тук
    да граби нашата любов.

    Размърдването на земята
    събужда страх, а и въпроси,
    но трусът горе в небесата,
    макар могъщ, беди не носи.

    Досадните подлунни люде
    се влюбват земно, самотата
    при тях успява да прокуди
    опорите на сетивата.

    Но обичта ни – толкоз фина,
    скрепена с мисли безизкусни –
    не се дели наполовина,
    ведно с очи, ръце и устни.

    Душите ни, единство свято,
    не се разкъсват в таз раздяла,
    а ще се стелят като злато,
    ковано тънко до премала.

    Те две са, колкото са две
    и рамената на пергела –
    духът ми в кръг край теб снове,
    а ти към мен си се навела.

    И все във центъра стоиш,
    когато надалеч блуждая,
    и пътя ми с лице следиш
    до връщането ми накрая.

    С теб, твърдо рамо в свят менлив,
    намирам дирята си точна;
    кръгът ми стана устойчив
    и свършва там, където почна.

    Превод от английски: Кристин Димитрова