0
2207

Поетесата Луиз Глюк с Нобеловата награда за литература

Луиз Глюк

Очакваше се Нобеловата награда за 2020 г. да отиде в ръцете на жена, но и този път журито в Стокхолм подмина официалните фаворити. И така литературният Нобел за тази година не отиде при Джойс Каръл Оутс, Маргарет Атууд или Ани Ерно, а при американската поетеса Луиз Глюк, увенчавайки едно творчество, което започва в началото на 60-те години на ХХ в.

Луиз Глюк получава Нобелова награда за литература заради „характерния си поетичен глас, който с изчистената си красота придава универсалност на индивидуалното съществуване“, се казва в мотивите на Шведската академия за наградата. Тя е и 16-тата жена, която взима най-високото световно литературно отличие.

Журито специално изтъква приноса на Луиз Глюк, която „търси универсалното. Така тя черпи вдъхновение от митове и класически теми, каквито откриваме в по-голямата част на нейното творчество“.

Луиз Глюк е родена през 1943 г. в еврейско семейство в Ню Йорк, чиито корени са от бившата Австроунгарска империя, и прекарва детството си в Лонг Айланд. Учи в колежа „Сара Лоурънс“ и в Колумбийския университет. Преподава английски език и литература в университетите в Йейл, Бостън и в Айова.

Член е на Американската академия за изкуства и литература, канцлер е на Академията на американските поети, носител е на наградата „Уолтър Стивънс“.

Дебютира през 1968 г. със стихосбирката „Първенецът“ и скоро е призната за едно от най-ярките имена на съвременната американска поезия. Автор е на дванадесет стихосбирки и на няколко сборника с есета. През 2006 г. публикува поемата „Аверно“ – визионерска интерпретация на мита за слизането на Персефона в Ада.

На български език в списанието „Нова социална поезия“ е публикуван цикъл стихове на Луиз Глюк в превод на Людмила Калоянова:

Конят

Какво ти дава конят
което аз не мога да ти дам?

Наблюдавам те когато си сам.
Когато яздиш сред полята зад мандрата
с ръце заровени в тъмната грива на кобилата.

Тогава разбирам какво се крие зад мълчанието ти:
презрение, омраза към мен, към брака. Но все пак
обичаш да те докосвам; викаш
както викат младоженките, но когато те погледна
виждам, че в тялото ти няма деца.
Какво има в него тогава?

Мисля, че нищо. Само забързаност
да умреш преди мен.

В съня си те видях как яздиш коня
сред сухите поля и после
слизаш: двамата се разхождахте
в тъмното, нямахте сенки.
Но аз ги почувствах да идват към мен
защото през нощта те обикалят навсякъде,
господари са на самите себе си.

Погледни ме. Мислиш ли, че не разбирам?
Какво друго е животното
освен изход от този живот?

Щастие

Мъж и жена лежат върху бяло легло.
Утро е. Мисля,
че скоро ще се събудят.
Върху нощното шкафче стои ваза
с лилии; в гърлата им
плува слънчева светлина.
Виждам го как се обръща към нея
сякаш за да изговори името ѝ
но шепнешком, дълбоко в устата ѝ –
Върху перваза на прозореца
пропява птица,
веднъж,
после пак.
И тогава тя трепва; тялото ѝ
се изпълва с дъха му.

Отварям очи; гледаш ме.
Почти над стаята,
слънцето се плъзга.

Погледни лицето си, казваш,
държейки своето близо до мен,
за да го превърнеш в огледало.
Колко си спокойна. И огненото колело
преминава нежно над нас.