0
698

Поети, писатели & останалата менажерия

„Пиша, за да чуя собствената си промяна”, твърди сръбският писател – философ, риболовец, бас китарист и кулинар, чиито разкази излизат със знака на издателство „МАГА УЕЛДИНГ ООД”.  Ето три от тях.

Mihailo Pantich1-1„Човекът, зад чиито мустаци се крие изумително изтънчена душа. Критикът, разказвачът и над всичко „гълтащият книги” с над 50 години читателски стаж. Ерудитът. Професор д-р Михайло Пантич е роден през 1957 г. в Белград, днес един от водещите съвременни сръбски писатели, литературен критик, професор във Филологическия факултет в Белград, редактор в редица литературни списания и издателства. Пише есета, критики, обзори, автор на повече от 30 книги, носител на най-известните литературни награди в Сърбия, подпредседател на Сръбския ПЕН център. И наред с това страстен и посветен риболовец, ерудиран познавач на доброто вино и световната кулинария, бас-китарист…  И всичко това, осмислено и пречупено през богатството на житейския опит, чувствителността и мисълта на автора, резултира в забележителна проза. „Пиша, за да не остана равнодушен, за да се осмисля в безсмислието, за да дам най-доброто от себе си… Пиша, за да чуя собствената си промяна, а естествено е в тази промяна да се отрази и промяната на морбидното време, в което живеем.” И сътворява истории, разказани живо, духовито, интересно, типично или атипично, весело или трагично – точно какъвто е животът. Майсторски написани разкази за страстите човешки; за любовта и болката; за отминалото време; за миговете, които могат да променят цял един живот, за срещите с големите и малките хора…. за смъртта. Вълнуващи, осмислени разкази, със силни асоциации, които не те оставят равнодушен…

97492Михайло Пантич е носител на орден „Кирил и Методий” първа степен за изключителен принос за популяризиране на българската култура в Сърбия, съставител на „Христоматия български текстове от историята на българската литература”, на антология на съвременния български разказ, представя  българска проза в литературни списания и издателства на територията на бивша Югославия.

А.Т.

„Поети, писатели & останалата менажерия. Не мога да си спомня едно изречение”, Михайло Пантич, изд. „МАГА УЕЛДИНГ ООД”, 2013 , превод Ася Тихинова

 

 

ZULU WARRIORS

(портрет с баща ми)

 

Понякога ми се приисква да видя баща си. С годините започна да се смалява. Докато беше още голям, какъвтo например съм аз днес, всичко някак си вървеше по установения ред. Татко идваше и излизаше, смееше се, носеше подаръци, ходеше на мач, говореше… и после, не бих казал внезапно, но първо незабелязано, а след туй все по-видимо и по-видимо започна да се смалява – не да залинява, защото запази външния си вид, но се смаляваше. Известно време се правех, че не забелязвам, но един ден, появявайки се в обичайния следобеден час на вратата на апартамента, без капка разочарование в гласа заяви, че вече не е на работа. Не го виждали зад тезгяха на магазина за ортопедични пособия, където десетки години бе работил…

На изпроводяк му подариха ортопедични обувки с много високи подложки. Такива носят куците хора и щом обуят лявата или дясната, зависи от случая, постигат равновесие при ходенето. Е, баща ми носеше две такива обувки. В началото се движеше малко тромаво, после стана все по-сигурен, успя дори безшумно да стъпва по домашните черги и в течение на няколко месеца нещата сякаш не се променяха. Но след това продължи да се смалява. Всъщност баща ми не обръщаше внимание на това, но престана да излиза от къщи, оправяше се добре, поправи всичко, което е за поправка в един дом (кранчета, дръжки, битови уреди и апарати…), а когато завърши и това – седеше, четеше вестници, решаваше шахматни проблеми и кръстословици, гледаше телевизия, изпращаше отговори на всички наградни игри, следеше успехите и неуспехите на любимия ни отбор, нервираше се, радваше се и какво ли още не, днес и без това има безброй начини да убиеш времето.

Осведомяваше ме за всички по-важни статии във вестниците, за интересни радио и телевизионни емисии, за филми, спортни предавания на живо, за концерти… С течение на времето дори изцяло започнах да приемам неговия вкус – не размислях повече какво, кога и как трябва да се направи, имах доверие на баща си, досега безброй пъти се бе потвърдило, че мислим и предвиждаме нещата по един и същ начин. Веднъж, не веднъж, а много пъти той подчертаваше някакъв анонс във вестниците и казваше – днес ще предават този и този мач, а аз наистина възнамерявах да го гледам, интересуваше ме; тази вечер дирижира Караян, а аз исках да слушам и гледам как Караян дирижира; днес има филм с Лайза Минели, а аз винаги съм обичал Лайза, нейната малко разхайтена, предизвикателна походка, широката едроока и едрозъба усмивка и съвсем престанах да чета телевизионната програма, баща ми правеше това вместо мен, но нещата не свършиха дотук, започнах да чета и книгите, които той ми препоръчваше, макар да не беше писател, пък и никога не бе искал да става, но аз съм… Когато предаваха моята радиопиеса „Следобед“, аз само прелетях с поглед по множеството вестникарски похвали, но внимателно се вслушах в забележките на баща ми за морбидността. Неговият въпрос: какво ти дава право да затвориш момичето една година вкъщи? – ме засегна повече, отколкото исках да покажа. По-точно останах без думи. Напразно и непохватно се опитвах да се защитя…

– Татко – казах, – това е литературен образ.

– Все едно, трябва да уважаваш образите. Особено нея, тя е момиче, при това поетеса.

– Знам, но…

– Няма но. Посочи ми, моля те, един пример от сериозната литература, казвам, от сериозната литература – остави сега тези твоите Писареви и Дамянови,– посочи ми кой, в коя книга и кога е унижавал образите си. Да не би Достоевски… Юго, Дикенс? Кой от тях, кажи? Извинявай, но ти унижаваш героите си!

Не отговорих нищо. Отдавна съм чел романите на споменатите писатели, някои дори изобщо не съм чел. Освен това аргументите на баща ми бяха солидни и изговорени много убедително. И ето че аз на зряла възраст се озовах под влиянието на своя баща. Не знам дали не е малко закъсняло, не знам също защо е добро… или може би лошо.

Впрочем разказвам ви това, за да отложа колкото се може повече необходимостта да се изправя пред един неумолим факт. Татко се смаляваше. Не мога да кажа, че става дума за инфантилна регресия, както прочетох някъде, макар и да не знам какво точно значи, защото баща ми се смаляваше, но духът му оставаше непроменен, нещо повече, да го вземат мътните, ставаше все по-изобретателен. Онази безучастност, зад която всъщност се криеше безсилието му изцяло да се посвети и доближи до мен, така характерна за него по времето, когато работеше, изведнъж се трансформира в абсолютен разум, в съсредоточеност, която правеше прозрачно ясно всичко около него, в това число и мен. Татко озаряваше, лекуваше оскъдния свят около себе си. Стана олицетворение на реда, повече не можех да спя колкото си искам, в ранни зори заставаше до леглото ми, носейки със себе си дрехите на своя голям син, и едва тогава, виждайки този контраст – протегне ли се, можеше да влезе в обувката ми, – аз осъзнах колко всъщност дребен е той, по-дребен от всички тролове, гоблини, титивилуси и джуджета, съвсем, съвсем малък…

Напомняше ми задълженията. Достатъчен беше само един поглед и аз вече знаех какво трябва да правя. Мълчалив и чудат, той говореше главно едва когато се обърнех към него:

– Татко, за какво да пиша? – попитах го веднъж, докато се мотаех нервно из апартамента, овладявайки безкрайното разстояние между антрето, банята и дневната стая. Пишех винаги в последния момент, когато срокът изтичаше… надявах се темите да дойдат от само себе си, от въздуха, спускайки се от нищото.

Понякога се случваше, понякога не… Мълчеше, мислех, че не иска да отговори. Миг преди отново да кажа нещо, прозвучаха думите му:

– Това все пак би трябвало сам да решиш. Всичко е достойно за описание, зависи само от това колко усилие, въображение и енергия влагаш в света, който желаеш или не желаеш да създадеш. Нещата струват точно толкова, колкото си готов да платиш за тях, нито повече, нито по-малко. Понякога вероятно ти се струва, че няма за какво да говориш, но то е само понякога. Това, което трябва да бъде казано, ще бъде казано.

И макар че всъщност не ми казваше кой знае какво, нюансите в неговия глас ме ободряваха. Добре е от време на време импулсът да дойде от другиго, па бил той и баща ти. Ако аз си бях отговорил по този начин, щях да сметна това за напразно нанизани думи и щях със сигурност да знам, че нямам какво да кажа. Но след успокояващия бащин глас аз се оттеглях в своята стая и накрая нещата все пак потръгваха. Думите, не друго.

Но когато стана толкова малък, че смаляването му съвсем престана, аз започнах да го губя из апартамента. Виках го, но гласът на моя баща беше по-тих от шепот. Можех да го чуя само от много близко, едва когато приближавах малкото му тяло до ухото си. Страхувах се да не би от невнимание да го стъпча. Опитах се да реша неволята с моите намерени в килера играчки… Вътрешността на макета на един замък беше достатъчно просторна, за да осигури удобен живот на баща ми… Додадох прибори за ядене, пособия за хигиена, дори и една малка карета, но баща ми никога не пожела да бъде крал… Забравих да кажа, че на младини беше страстен рибар…

Исках да напълня ваната с рибки за аквариум и да го върна към някогашната му забава, но се отказах, защото се страхувах да не се подхлъзне и не се удави. Татко обаче отказваше да стои на едно място, близо до зоркия ми поглед. Бях отчаян, губех много време в опитите да го открия… ръкописите ми гниеха недокоснати в чекмеджетата. Понякога се вмъкваше в библиотеката и изчезваше между книгите, веднъж го намерих в коша с мръсното бельо, където беше попаднал и не можеше да се измъкне… Едва по-късно разбрах, че си има свои любими места и с течение на времето научих кои са и по кое време мога да го открия там…

В някои по-щастливи моменти продължавахме да разговаряме. Питаше как върви новата ми книга, не знаех какво да отговоря – изобщо не пишех книга. Пишех просто защото трябваше да пиша, беше ми все едно дали ще бъде книга, или нещо друго, а какво друго – за това не бях размислял и не можех да отговоря. Впрочем кой още чете разказите, в които се разказва само за това, че няма за какво да се разказва, как живеят писателите и как пишат, как имат някакви чудновати отношения с бащите си, бащите им се смаляват – всичко това отдавна вече е изчерпано, време е да се разкаже история, макар че и това често се свежда до „празни приказки“; знам, слушах на една литературна трибуна под наслов „Идеята и разказът“, беше доста отдавна, преди и аз да бях решил да опитам, говореше, минавайки през нашия град проф. д-р М. Солар, беше никаква вечер – в публиката няколко зиморничави старчета и аз, младеж, наивно вярващ, че някой ще го научи как се пише…

След дълги убеждавания баща ми най-после се съгласи да се настани в някакво, колкото-толкова удобно за него жилище. Избра една кутия от маратонки АДИДАС. Това са най-хубавите кутии. Дупките на капака дават възможност за проникване на чист въздух. Съгласи се вероятно, защото не можеше повече да чете книги. Всички издания, дори джобните и онези, миниатюрните, бяха твърде тежки за него, слушаше радио и гледаше телевизия с намален звук, а аз, когато имах време, му изрязвах от вестниците статии за спорта, главно онези, които информираха за резултатите на нашия клуб. Лепях ги на една дълга лента и му ги подавах изречение след изречение. Щастлив, че нашият отбор е най-добър и винаги му върви, баща ми кимаше с глава и радостно пляскаше с ръчички. Не отговаряше на телефона, слушалката бе твърде голяма, а гласът от микрофона беше за него ужасяващ, почти смъртоносен шум… Приятелите вече не му се обаждаха, а в антрето тъжно стояха неговите обувки с високи подложки. Горкият ми баща, никога не е бил инвалид, но все пак някога ортопедичните обувки му стояха така добре…

Прекарвахме нощите в безкраен шепот. Връщах се от работа много уморен, изцеден като парцал и ми се струваше, че отворя ли вратата, няма да мога да направя и една крачка. Татко ме посрещаше в картонената кутия или понякога, макар и много рядко, на прага на дневната стая, там, където можех да го забележа, там, където някак си нереално се пресичаха светлинните лъчи, които сякаш го издигаха. И щом го виждах, всичко като че ли изведнъж се променяше, умората изчезваше, приготвях да хапнем нещо. Баща ми се хранеше рядко, с микроскопични залъци, като птица и след това започвахме безкрайния си шепот. Доверявахме един другиму за пръв път след толкова прекарани заедно години, през които в оскъдните си отношения сякаш не бяхме баща и син. Спомняше си всичко. Слушах го внимателно. Кой знае, може би от всичко това някога ще излезе роман, трябва само да вярвам, че ще стане и то ще се случи. Който има съдба, има и роман, а баща ми имаше точно такава съдба, съдбата на търговец на ортопедични пособия. Моята съдба бе оскъдна, таман за кратък разказ.

Разказваше за детството си, за войната, за младежките заблуди, за споделената и несподелена любов, за спортовете, с които се бе занимавал, за това как нашият отбор винаги е бил непобедим, за първата среща с моята майка, за моето раждане и техния развод и за връзките, които бе имал после, а за които аз, естествено, не знаех нищо. С някои от тези, по-късни, жени наистина се бе сближил, най-много с една девойка без крак, с която се запознал, когато дошла да си поръча протеза в магазина…

Слушахме и гледахме всички възможни предавани мачове, внимателно коментирахме спорните ситуации, съставяхме отбори, сменяхме треньори, съмнявахме се в съдии, спорехме за трансфер листите и сроковете, прекарвахме часове наред в правенето на най-подробни тактически планове. И тогава, съвсем неочаквано, ми дойде наум да изненадам баща си, дербито се падаше точно на неговия рожден ден.

Ден преди мача, след връщане от работа, вдигнах капака на АДИДАС кутията – татко дремеше – и му казах:

– Татко, утре отиваме на дербито.

Изненадващо, но веднага се съгласи.

Тази нощ не разговаряхме, но бях сигурен, че и той, като мен, не спи. Въртяхме се в леглата си до разсъмване.

(…)

Вратите на стадиона, както обикновено става при такива случаи, бяха отворени от ранни зори. Тръгнахме няколко часа преди започването на мача. Облякох татко в топли дрехи, беше късна есен и мъглите вече се влачеха по улиците, страхувах се да не изстине и го сложих в кутията, внимавайки някой да не ме бутне. Отидох с автобуса до стадиона. Хора, хиляди хора се сливаха тази привечер към отворените входове. На вратите пазачите внимателно претърсваха посетителите. Спрях, отворих кутията, взех баща ми в ръка и го пъхнах под мишницата си, в онази влажна, полутъмна интимна телесна яма. Погледна ме нямо, но с разбиране и тогава и сам не знам защо, си припомних как, когато бях малък, докосвах с устни брадавиците на татковите гърди, вероятно съм вярвал, че и той ме храни… нежно ме бе отблъснал от себе си, целувайки малката ми рошава глава. След толкова години нашите отношения тотално се промениха, аз бях станал негов защитник…

Вкарах скришом своя безценен товар, влязохме на трибуната, навалицата беше неописуема, не се играе дерби всеки ден. Пъхнах ръка под палтото, прожекторите започнаха да се палят; долу, под нас, се простираше море от човешки глави. Господи, колко коса, колко клубни знамена, колко разлюлени тела, изведнъж ми се стори, че сякаш хората вече ги нямаше, те бяха толкова много, че приличаха на една-единствена жива маса, излята в калъпа на овалния стадион. Внимателно измъкнах татко, прожекторите продължаваха да се палят, и тогава на терена изтичаха онези, нашите домашни идоли и можете ли да си представите – точно в онзи, иначе неочакван състав, който преди няколко вечери аз и баща ми след продължително шепнене бяхме предвидели. Мачът започна, сякаш някой рисуваше с линия върху голямата зелена площ – така изглеждаше отвисоко. Огледах се, много хора около мене стискаха същите АДИДАС кутии под мишница, под вдигнатите наполовина капаци се показваха главите на нашите бащи. Тогава нападателят на нашето ляво крило, сякаш направен от течно, прозрачно стъкло, проби леко самата линия между кръстосаните крака на противника и прасна съвършен шут от центъра, русокосият център-нападател изчака топката и докато още беше във въздуха, я изпрати с глава в мрежата. Всички скочиха на крака, възклик на въодушевление полетя към небето. Масата се разлюля. Татко се наведе към ухото ми и уплашено, с едва чуващ се, треперещ глас, промълви:

– Внимавай, могат да ни смачкат.

– Не бой се, татко – казах, притискайки го покровителски към гърдите си. – Ние сме Zulu waririors.

 

 

НА СУТРИНТА

(remake)

 

Ето какво – както би казал А. Д. Не обичам зимата. Не обичам и лятото. Не обичам дори и прехода между годишните времена, въпреки че, признавам, в това има известна динамика, някаква макар и фалшива промяна.

Но все едно, не ги обичам. Едвам преживявам зимата, едва се домъквам до лятото, а после ми се струва, че никога няма да свърши…

През една такава задушна, късна августовска вечер (не знам точно кой ден беше, объркал съм дните, но да кажем, че тази вечер би могла да носи името събота, както пише някъде при покойния М. М.) аз се размотавах по улиците, просто така, безцелно, без нито едно смислено изречение в главата. Нови Белград бе съвсем опустял, както винаги през лятото, дни наред не бях писал нищо, повдигаше ми се при самата мисъл за това, а няма нищо по-лошо от известното, защото знаех, че един ден все пак ще трябва да седна на масата. Редките минувачи, всички до един, приличаха на хора, които току-що са се събудили от дълъг, махмурлийски сън… и се мотаят наоколо под дълготрайната амнезия на събуждането.

Спрях пред едно кино, погледнах плаката. Въртеше се филмът На следващата сутрин на режисьора Сидни Лъмет с Джейн Фонда и Джеф Бриджес… Докато, оглеждайки се наоколо, размислях дали да вляза или не, погледът ми се спря върху стената вдясно от входа, на която с големи букви, с черни маслени бои, беше написано:

ЩУКЕЛЯ Е МОЕ ГАДЖЕ

Ц е ц а

А з е м и н а

С о ф и я

В първия момент не разбрах, а после нещо ме светна и купувайки билета, се засмях на глас. Сънената касиерка учудено ме погледна. Филмът вече беше започнал, началните надписи току-що бяха изтекли, първото, което видях на екрана, беше голямата, бяла, дълга стена на някаква сграда без прозорци (изоставена фабрика или нещо подобно) и щерката на стария Фонда, която върви, поклащайки се. Стоях встрани. В първия момент очите на закъснелия зрител още не са свикнали с тъмното и му трябва малко време да се ориентира. (Хората в киносалона вече спокойно, равномерно дишат и полека потъват в светлината на онзи другия, паралелен свят, който в миг се превръща в единствена реалност.) Когато най-после започнах да различавам очертанията, видях, че салонът е полупразен.

Запътих се към средата на средата и седнах. Ляво от мен (те винаги са вляво, дори и в партера) говореше шепнешком група руски туристи:

– Галя, это не эротический кино.[1]

– Наша ошибка.[2]

– Друзья, подождите минуточку, может быть фильм хороший.[3]

– Нет. Нет. Я хочу посмотреть Царство чувства. Мы прочитали в сегодняшней газете что в кино идет этот фильм. Зал не правый. Пошли.[4]

И тогава цялата група, пет-шест души, очевидно разочаровани заради хвърлените на вятъра пари, тихо се надигна и на пръсти, без да нарушава тишината, излезе от залата. На входа някой от тях стеснително процеди:

– Какой ты дурак, Костья.

Филмът наистина не беше лош. В добре разгърнатия разказ всичко си беше на мястото. Нишката се заплиташе и разплиташе в точното време, винаги малко преди моето забавено изчакване, а всичко останало беше добре опаковано – музика, фотография и преди всичко онова съвършено, нежно, петдесетгодишно девойче Джейн, за каквото в нашия гьол можеш само да си мечтаеш. Ако някога налетите на филм, наречен На следващата сутрин, препоръчвам ви да го погледате, няма да скучаете, макар че М. С. мисли всичко най-лошо за него…

Стори ми се, че няколко реда пред мен видях един познат профил. Да или не, колебаех се известно време, а след това филмът ме понесе. Джейн, казах си, не е несимпатична муцуна, нещо повече, и у мен проработи мъничкият, насран балкански копнеж за света. Какво да се прави, през лятото всичко някак се променя, тялото като че ли се отпуска и думите, допирите и не – знам –какво – ли – още – не докосват кожата по друг, по-осезаем начин, сякаш отново се сраждаш със себе си, сякаш излизаш от тъмно, прохладно море, егото не е вече малка, свита топка слуз дълбоко долу в утробата, а някак по-широко, способно да разговаря и прощава, но тогава обикновено няма с кого, градът през лятото е пуст. През зимата е по-другояче, скучно и еднообразно, но и тогава, в своята тромавост, пак си някак свой, макар и малко отчужден и нечувствителен, около тебе има много хора, а ти желаеш дневната си доза самота, тогава най-добре се работи и пие. И да заключа – не обичам нито лятото, нито зимата. Както стоят нещата, на Щукеля изобщо не му е лошо, към него са се устремили Цеца, Аземина и София, а аз седя в полупразния киносалон и се давя в меланхолия…

Светлините се запалиха, погледнах пред себе си, наистина беше тя. Размишлявах дали да є се обадя, познавахме се само така, а предполагам, че не бяхме и в най-добри отношения, ще разберете защо и реших да не го правя.

Тръгнах към противоположния изход, но той бе затворен, вероятно вратаря го беше домързяло да го отвори. И така, трябваше да мина там, където и всички останали. Навън цареше мрак. Признайте, че това е странно чувство. Влизате в киното денем, а после, в края на прожекцията, излизате право в нощта, леко приведени, в случай, че филмът си е струвал поне малко. Досещате се, вярвам, за какво говоря. Тя стоеше до самата врата, последна от посетителите, като изключите мен, и палеше цигара. Нямах избор, забеляза ме и аз казах:

– Здравей.

– Здравей.

– Мислех, че поетесите не ходят на кино.

– Погрешно си мислил.

– По-добре да мислиш погрешно, отколкото изобщо да не мислиш – опитах се да бъда жлъчен. Господи, колко изопаченост и глупост имаше в това изречение, филмовите диалози никога не са ми се удавали.

Излязохме на осветената, покрита с оловен прах улица и веднага, вляво от нас видях надписа за онзи невероятен Щукеля. Трябваше вероятно всеки да поеме своята посока, никъде не ми се ходеше, но и не ме чакаше Бог – знае – какво в празната стая – лоша телевизионна програма, нощен душ, развален хладилник… този ден беше дефинитивно изгубен, за всичко, дори и за писане. Цялото лято изобщо не предлагаше някакви изгледи – празни късни следобеди; хонорари, които не идват, а на мен и без това нищо не ми се правеше и стояхме така, нерешителни, вероятно и в нейната глава се рояха подобни мисли. Не знаех как да прекъсна тишината, докато тя не ми предложи да се отбием на едно питие.

Вярвам, че изразът „едно питие“ е много добре познат. В него всъщност е скрито мъчителното, отчаяно послание, с което косвено съобщаваме на някого желанието – този ден и този час, поне за кратко, да бъде отложено забавеното безинтересно умиране.

– Нямам нищо против – казах и седнахме до лавката с хамбургери и други глупости, и поръчахме две малки бири. Бяха достатъчно топли, за да ни зашеметят. Изпихме ги, после още една и още една, говорехме несвързано, платих, най-после станахме, все така отпуснати, и тогава тя, вече предполагате, ме покани да се отбием в нейния апартамент. Приех, макар и под свода небесен да нямах нито една свястна причина нито пък нещо против, но нима под този свод всичко и без това не е относително, както би казал А. А. Тръгнахме.

Най-после, време е да ви я представя. Името не ви говори нищо, вие, не греша нали, така и така не четете поезия, още по-малко съвременна локална поезия, а тя беше точно това – съвременна местна поетеса, нито по-добра, нито по-лоша („сто по-добри, сто по-лоши“ казва С. Г. и отхвърля ръкописите) от толкова малки, незабелязани поетеси, каквито ежедневно срещате на работа, в супермаркета, в автобуса, в киното, на събрание на съпритежателите, без дори да подозирате, че става дума за някой, който пише стихове, чете Сафо, Емили Дикинсън, Силвия Плат, Весна Парун и не знам още кого (свободно допълнете списъка), отвращава се от света и тайно мечтае да бъде Хипатия, която млади, фанатизирани християни веднъж, някъде и някога, може би още утре ще линчуват в името на различни ереси на централния градски площад, откъсвайки от нея парчета месо с остриета от шлифовани миди. Е, да не забравя и причината за моето колебание да й се обадя. Няколко месеца преди това бях публикувал в Книжевне новине една по-скоро саркастична, отколкото отрицателна рецензия за най-новата й книга, признавам, не беше блестяща, но трябваше да се работи нещо и аз се побудалках с женското писане. За щастие, поради някаква необяснима учтивост не споменавахме това, макар и да знаех, че за всичко си има време, но то все още не бе настъпило, нощта се плъзгаше пред нас като полюляващ се, пиян, изгубен в морската шир кораб.

Апартаментът й се намираше наблизо, през две или три улици, в една спокойна част на Нови Белград, вървяхме бавно, помислих си как всъщност през цялото време играем в лош, вече видян филм, който не искаме да прекъсваме само защото не знаем какво да правим със себе си. Оставихме се да ни води предвидимата история – щом е започнала да се размотава, нека се отмотае докрай. Асансьорът се плъзна към върха на сградата, тя отключи вратата и запалвайки лампата, ме пусна вътре, пред очите ми блесна просторно, боядисано в бяло помещение без мирис (миризмата на жилищата е нещо, от което се ужасявам). Мансардата беше интересно подредена: макар и да нямаше стени, те някак се подразбираха, библиотека, бюро до прозореца, голям креват и така нататък, всичко, както си му е редът.Седнах, взех предложеното питие.

– Хубав апартамент – казах, за да кажа нещо.

– Не е лош.

– Чрез съюза ли?

– Не – засмя се. – Остана от бившия ми мъж.

– А, така ли. А деца?

– Син. На седем години. Сега е на почивка с баща си. Гладен ли си?

– Не, но не отказвам.

Донесе сандвичи. Седяхме, ядохме и гледахме последните новини по телевизията. Повдигаше ми се от тези физиономии.

– Пишеш ли?

– Главно не – отговорих. – А ти?

– Същото.

– Някаква нова книга?

– Мъча нещо, отдавна трябваше да я завърша. А твоята – кога излиза?

– За панаира. Така поне ми казаха, но кому можеш да вярваш днес? На „Просвета“? На „Нолит“? На „БИГЗ“? Всички са едни и същи.

„Югославският пазар на текстил е залят с нискокачествени продукти“, говореше плешивият репортер с мустачки – тип Хитлер, а аз не знаех какво да правя със себе си. Бях се озовал съвсем случайно в този апартамент, макар че, нека не се заблуждаваме, случаят е само другото име за неизбежност, с една поетеса, най-малко десет години по-стара от мен, за която не знаех почти нищо, пиех, говорех безсмислени фрази и слушах глупости за епидемия на някаква болест по добитъка, за изригването на национализма, за братските делегации на необвързаните, преместването на линията за баскетболна тройка от 6,24 на 7,15 и така нататък…

– Прочетох твоя текст – каза неочаквано тя.

– Аха – измърморих, без да питам за кой текст, знаех за какво става дума. – И?

– Мисля, че е гаден.

– Гаден?

– Отвратителен. Празен. Нетолерантен. Злобен. И най-лошо от всичко – без чувство за хумор. Употреби което си искаш подобно прилагателно, прилагателните и без това са най-грозните думи.

– И най-грозно е също прилагателно.

– Не оспорвам. Но че текстът е отвратителен, отвратителен е.

– Добре. Пак прилагателно. Но, добре.

– Без никакво разбиране, надут, плитък, без чувство за позицията на другия…

– ?!?

– Няма ли какво да ми кажеш?

– Съвсем нищо. Написах това, което в онзи момент мислех.

Гняв изпълваше пространството.

– Не ми казвай, че всичко, което мислиш, си заслужава да бъде казано или – о, какво безумие – да бъде публикувано.

– Естествено, че не мисля. Но мисля, че е почтено да пишем само това, което наистина мислим, дори и когато не сме прави.

Подаде ми ново питие, без да забравя себе си. Това ме накара да заключа, че разговорът придобива по-миролюбив тон. Някак си се отпуснахме. Най-после и тя и аз, имахме с кого да поразговаряме (за малко да кажа – имахме един друг), а навън безкрайно бавно се точеше задушната, напреднала, остаряваща августовска нощ, в която чувстваш как старееш и в която самотата зее като отворена животинска паст.

– Да кажем, че приемам това – продължи тя. – Но не ми е ясно защо превръщаш в агресия своята ограниченост, незнание и суета. Откъде това право да съдиш за неща, за които съдия не съществува, па наричал се той и Господ Бог?

(Или П. П., помислих в себе си, но нищо не казах.)

– И така? – повтори тя.

Опитах се да се защитя:

– Нима всички ние нямаме това право. И нима всички не сме убедени в това, че естествено сме призвани, дори избрани, във факта, че това проклето, собствено аз единствено и само то е в право. Нямам какво да добавя, освен, може би, че единственото мнение, което познавам, е моето собствено, а и на него не вярвам премного. За останалото не съм сигурен.

– Дрънкаш…

– Аха, ставаме по-близки.

– Всеки мъж-писател би те застрелял или залял с кофа лайна, ако случайно беше на мое място.

– Не деля писателите на мъжки и женски.

– Делиш ги и още как. Позволи ми да ти прочета само едно изречение – стана и тръгна към масата.

– Не позволявам.

– Защо? Страхуваш се, че ще те обвиня в лъжа?

– Глупости. Всъщност кой текст не е лъжа? Освен това, не познавам нищо по-отегчително от своите текстова. (Изглежда, че улучих целта. Тя се спря и се засмяхме едновременно.)

– Разреши ми да провъзглася този мач за нерешен или по-добре за ненужен.

– Разрешавам – каза и доля питие.

Едва тогава я погледнах малко по-добре. Кълна се, не беше Джейн Фонда, но бе жена с характер, над четиридесетте, без следи от старост, стройна, тънка в талията, с малко дрезгав глас, в известен смисъл сърдечна.

Да, сърдечна, мисля, че намерих доброто прилагателно, ако изобщо има добри прилагателни. Филмът беше към края си, времето след полунощ започна да се търкаля надолу, а ние не можехме да разговаряме за нищо друго освен за писане, текстове, издатели, литературни клюки, докато навън течеше някакъв друг, спокоен живот, който никога не беше чувал, че съществува нещо толкова непотребно като писането. И беше щастлив, този анонимен свят, за разлика от нас, които също бяхме анонимни, но си въобразявахме, че сме някой и нещо и бяхме нужни едни на други само за да поддържаме тази илюзия.

И тогава почувствах нуждата от съжаление и сериозни, тежки думи, такъв съм винаги, когато малко пийна:

– Казвам ти, това са оловни времена, особено за писателите.

Не каза нищо. Поех дъх, готов да продължа това съвършено есе, но не потръгна, не беше заинтересувана да разбере какво мисли за това М. П. и нервно започна да прибира празните бутилки. Знаех, че е време да си тръгвам. Историята можеше да тръгне едновременно в много посоки, можехме например да направим същото като Джейн и Джеф, но това просто не беше същият филм, дори не бе и блед remake на филма. Бяхме… по дяволите, кой изобщо пита какво сме били. И най-после, остава само тази история и в нея всичко може да се развива така, както искам, а не така, както наистина е било. Лъжеш се, отговорих сам на себе си, нито едното, нито другото не е известно. Всичко става така, както самата история си желае. Ти малко или повече си лошо избран посредник за нейното оформяне.

– Знам едно чудесно правило – каза тя – броим до три и изчезваш.

Познах изречението от филма и се засмях.

– Едно: изпий си питието.

Изпих последната глътка.

– Две: победихме още един ден. Надявам се, че бързо ще забравиш всичко това.

– Не съм пророк. Във всеки случай беше ми приятно.

– Три: сбогом.

– Сбогом – казах и станах сякаш искам да тръгна. Тогава си спомних финалната реплика от филма и я повторих, макар и да знаех, че втория път всичко е фарс, както всъщност мисли и К. М.

– Не съм чувал, че това правило е било успешно някога и за някого.

Сега тя се засмя. Стоеше неподвижна в средата на стаята, гледах я, мъчейки се да си спомня нещо смислено, но в тези неща няма нищо разумно, програмирани сме тогава изобщо да не мислим, приближих се до нея и я докоснах с устни. Продължи да стои, гледайки ме, без да трепне, сложих ръка на рамото й, притиснах я и тя позволи на ръката ми да се спусне надолу, пъхнах коляното си между нейните колена и се гледахме така цяла вечност, бях дяволски възбуден, но реших все пак да тръгна и днес съжалявам за това, беше съвършена, макар и четири хиляди дни по-стара от мен, а аз бях на Христовите или Дантоновите години, както би казал В. М. М., и каква полза, че съм бил, като съм си все същият обикновен непредприемчив литературен загубеняк, на когото влияят годишните времена. Затова и не ги обичам. Сбогувахме се и най-после излязох на пустата, мръсна улица, притисната от лепкавото, предълго лято. Кълна се, че никога вече няма да напиша нито дума за женското писане.

Беше следващата сутрин. Малко мъчително, но без недоумения, освен, може би, едно. На кого принадлежи Щукеля – на Цеца, на Аземина или на София. И какво, по дяволите, ми пука за това? То и без това си е добре само за Щукеля.

 

 

СЛЕДОБЕДЪТ

(парадокс за артиста)

 

Пристигам пийнал, включвам телевизора. Тя седи в моя фотьойл, в моята пижама, с моите пантофи и гледа в празния мигащ екран. Стоим насред стаята, завесите са спуснати, полумрачно е, макар че навън е едва ранен следобед. В ъглите има паяжина, навсякъде е разхвърляно – до леглото, на пода, лежат килотите й, там, където ги оставихме сутринта, стените са мръсни, в кухнята боклукът прелива от кофата, запушеният умивалник е препълнен с неизмити съдове. Уморен съм и дишам тежко, чакам нещо да се случи. Най-после тя става и изключва онзи безсмислен уред за пряко предаване на смъртта, на вкарани голове, на политически мастурбации, цунами и други ужаси.

Седим и мълчим. Когато преди две години се запознах с нея, беше най-добрата млада авторка – стихове и така нататък. След като дойде да живее с мен, не написа нищо, дори не се опита. През първите месеци все още правехме нещо със себе си, мотаехме се из града, ходехме на разни литературни вечери и обеди, а после тя престана да излиза, съвсем.

– И така значи… – казвам, забравяйки какво всъщност исках.

Тя ме погледна така, сякаш нямаше намерение да продума, но все пак процеди през зъби:

– Пак си се напил.

– Не съм, вярвай ми. Нима изглеждам така. Отбих се след редакцията на едно бързо питие, черпи редакторът-поетът за излизането на нова книга или нещо подобно. Изпих две и си тръгнах. Другите останаха да дъвчат въпросите за властта и да пишат история на литературата. По пътя срещнах един познат, изобщо не можах да се сетя как се казва и откъде го знам, но това не ни попречи да пийнем…

– Пак ще спиш цял следобед – казва тя, по-скоро за себе си, а не за да пита.

– Само половин час, да ми се избистри главата. Хайде, дай нещо да хапнем.

Вадя от грубата амбалажна кесия някакви изсъхнали кифли, една консерва и две бири. Масата е пълна с чаши за кафе, преливащи пепелници, празни кутии от бисквити, книги и бели, празни листове хартия. На един от тях, нарушавайки белотата му, са изписани два къси реда. Разбутваме безпорядъка, правим малко място и ядем. Гледам я. Беше наистина най-добрата. Не мога да видя дали наистина се е променила. Прибира мазната коса от лицето си, чете между залъците. Яде малко и дъвчи дълго. Нахранваме се за няколко минути. Свалям обувките и ги хвърлям в ъгъла. Приближавам се до кревата, разкопчавам две-три копчета. Лягам облечен и мятам завивката отгоре си. Не спя, а потъвам бързо, като в пропаст. Повече не я чувам. Знам, че седи с часове до прозореца и през процепа между пердетата гледа света навън – мръсната, запусната улица с тленните останки на парка в края на нашия новобелградски квартал. Цял ден подреждах чужди ръкописи, цял ден не прочетох едно свястно изречение. Разговарях с писателите, които носеха разкази, записвах в тетрадка какво е прието, а какво отхвърлено, карах се с другите редактори за това какво-може-а-какво-не-може да влезе в броя. Един от тях има навика да казва: „Господа, хабя тук с вас най-хубавите си години, без да се опитвам да направя нещо, което би препоръчало и мен на времената, които идват.“ Нямам търпение да ги слушам, разсеян съм, понякога говоря сякаш това не съм аз, сякаш става дума за някого другиго, който изговаря всичко съвсем различно от това, което мисля, ако изобщо мисля.

Събуждам се (дали бях заспал?) с лека болка в главата и блудкав вкус по небцето. Тя стои на мястото, на което беше, преди да затворя очи.

– Знаеш ли какво? – казва изведнъж.

– Какво?

– Хайде да тичаме.

– Моля?

– Хайде да тичаме. Покрай хотел Югославия.

– Защо да тичаме?

– Някога тичахме.

– И това ще се нарича някога.

– Все едно.

– Добре – казвам и отмятам завивката.

В антрето, в дъното на гардероба, намирам два не съвсем чисти анцуга. (Наистина някога тичахме.) Тя съблича моята пижама и намъква последната останка от един отминал баскетболен сезон. В полумрака за миг проблясва кожата й. Аз се навличам, намъквам анцуга върху дрехите. Обуваме маратонките, слизаме с асансьора, на кръстовището пресичаме улицата и за миг се озоваваме при реката, сред джогиращи, велосипедисти, пенсионери, продавачи на сладолед, рибари, хора, разхождащи кучета и деца. Денят е есенен, прозрачен, още достатъчно дълъг. Реката е широка и тромава.

Тичаме полека, сякаш размотаваме дълга филмова лента или по-точно вървим бързо, аз пъхтя, тя тича сякаш никога не е прекъсвала да го прави, сякаш не е седяла една дълга година у дома, без изобщо да излиза, сякаш винаги е тичала, всекидневно – така, както диша. В далечината се вижда островът, над града витае мъглявина. Откъм реката, от някаква лодка, някой ни маха. Вдигам ръка, поздравявам го. Чувствам как междувременно съм станал тежък, как всъщност съм забравил да тичам, краката ми бягат встрани, кашлям, едвам я настигам.

– Знаеш ли какво?

– Какво?

– Изглежда, че мина.

– Какво е минало?

Оставам без отговор. Продължаваме да тичаме. Срещу нас се задават двама познати. Той е писател, описва смъртта.

– О, здравейте. Къде сте, отдавна не сме ви виждали.

– Здравейте. Ето, тук сме. Тичаме малко. Ужким.

– Какво става?

– Главно нищо. Всичко постарому. Имаш ли някой разказ?

– Имам.

– Донеси нещо.

– Добре, доскоро.

– Довиждане.

– Довиждане. Обадете се.

Забавяме малко. Все така мълчим. Съвсем съм изтощен. (Един от редакторите има навика да каже: „Кога ще свърши всичко това“, макар че никой, вероятно и той самият, не знае за какво всъщност мисли. Ще дойде веднъж смъртта и всички добре ще си починем.) Най-после спирам. Тя тича няколко крачки пред мен и след като забелязва, че не я следвам, спира и се обръща.

– Добре – питам, – докога ще трае това и ще свърши ли скоро?

– Разбира се – казва тя, – нима не виждаш, че тичаме към къщи.

– Виждам. Но не мога повече наистина. Един Господ знае кога съм тичал за последен път.

– Още малко.

– Добре – казвам и събирайки последните остатъци сила, тръгвам след нея и някак я настигам.

– Знаеш ли какво? – казва тя.

– Какво?

– Опитах се днес да напиша нещо. Всъщност написах.

– !?

– Само два стиха.

– !?

– Понякога е нужна цяла година за два стиха.

– Наистина не знам – казвам. – Може би. Вече и не помня кога съм написал нещо.

– Важно е да се пребориш със себе си. И тогава все пак идва.

– Понятие си нямам. Никога не съм писал поезия.

Всъщност беше толкова отдавна и наистина мога да кажа, че никога не е било. Вървим с бърза крачка към къщи. Здрачът, като мъгла, наднича от страничните улици, в които вече горят лампите. Градът внезапно е опустял. Реката е зад гърба ни и тече в обратната посока. Влизаме в нашия квартал, посреща ни приятна есенна вечер. Преминаваме покрай дългите сиви сгради, наречени Китайска стена. През прозореца на един партерен апартамент, в който телевизорът отдавна е включен, минавайки, виждаме на екрана огромна допотопна птица. На масата лежи разглобена снайперистка пушка. Стигаме до нашата сграда. Асансьорът не работи, качваме се по стълбите. Отключвам вратата. Вътре е задушно. Ние сме потни и уморени. Приближавам се и отварям прозорците. Тя междувременно вече се е съблякла. След това взима душ (представям си капките върху раменете й), вчесва се, бързо оправя безпорядъка. Мълча, чакам да завърши. Най- после и това е готово.

Приближава се и ме пита:

– Искаш ли да ти прочета тези два стиха?

Ставам да включа телевизора. Казвам:

– Остави това. Вече е късно. Хайде да вечеряме.



[1] Галя, това не е еротичен филм. – Б. пр.

[2] Грешката е наша. – Б. пр.

[3] Приятели, почакайте малко, филмът може и да е хубав. – Б. пр.

[4] Не, не. Аз искам да гледам Империята на чувствата. В днешния вестник четохме, че се прожектира този филм. Сгрешили сме залата. Да тръгваме. – Б. пр.