1
351

Поетът си дойде за малко

DEnev

Ловецът на акули
ми показа
океана
с отхапан показалец.

Любомир Николов

Той изникна случайно пред мен на улицата, каквито винаги са били редките ми срещи с него през изтеклия четвърт век, откакто живее в Америка. Помня една такава среща, през далечната 2002 г., през лятото, през август. Тогава направих с него едно интервю, след малко ще имате възможност да прочетете това далечно, сякаш показало се изневиделица, като останките на кораб от морето, интервю. Тогава с една моя роднина, с която заедно се катерехме по стръмния, но толкова сияен склон на неофитството, се бяхме запътили от „Славянска” 29, където се помещаваше редакцията на в. „Сега”, към църквата „Св. Петка”, за да присъстваме на четенето на един от Богородичните акатисти. И той дойде с нас, и стоя през цялото време, и аз виждах пълните му с пламъците от горящите свещи наоколо очи. (И моята роднина пишеше навремето стихове, хубави стихове в „Родна реч”. И тя след три години замина за Франция, и оттогава си е идвала само веднъж. )

С поета все така се виждахме, всичко на всичко четири-пет пъти през изтеклите 26 години, случайно, на крак на улицата. И сега беше така, той бръкна в чантата си, извади новата си стихосбирка, надписа ми я на коляното си и ми я подаде. На другия ден си заминаваше за Америка. Разменихме няколко фрази, в думите му на български вече се бяха появили твърдите ръбчета на чуждия акцент, почти незабележими, като следите от пепел върху опеченото на скарата месо. Същият си беше, какъвто го помнех, висок, леко прегърбен, с издълженото си и много добро лице, но вече съвсем белокос. Аз можех да мина по „Граф Игнатиев” пет минути по-рано или пет минути по-късно и да не се видим, и да не получа книгата му с автограф. Но ето че стана точно тъй, както трябваше да стане.

Беше редактор в „Литературен фронт” около промените, знаех го оттогава. Добре че са поне тези редки, граничещи с малко чудо срещи с хората, които сме познавали, та да завързват някакви възелчета във времето и когато се наложи, да се хващаме за тях и да не губим съвсем илюзията за общия ни български живот, въпреки океаните, които ни разделят.

Ето, така и не стана дума дали е успял по време на престоя си сега да отскочи до родното си видинско село, да нагледа смалената си, вече потънала до коленете в земята къща, да потърка наболата си брада при вида на оглушалия от бурените двор, да отскочи до селското гробище и да се полюлее безмълвен на пети и на пръсти пред двуметровите железни трънаци, скрили надгробните камъни и да се потупа автоматично по джобовете за цигари, макар да ги е хвърлил отдавна, да мине край изтърбушеното училище, на което и покривът вече го няма и само птичите курешки пишат като с тебешир по единствената оцеляла сякаш по чудо черна дъска в една от покритите само с небе класни стаи.

Но аз вече имах книгата му. Имах неговата поетична формула, която по странен начин можеше да запълни с невидимата си, но много плътна консистенция онова, за което не стана дума. Това е най-високата мисия на поета, да запълва океаните на времето и да ни връща чувството за общност, за цялост, да ни кара да вярваме, че нашите малки, пръснати навред сред тревата на забравата „житейски” зарчета, представляват обща човешка конструкция. Или, както написа Румен Леонидов: „Любо Николов живее от години в Америка. Преди да замине за там, той беше известен поет в България. Сега в България поезията не се радва на каквато и да е популярност. За това нека (за малко поне) заедно да се зарадваме на небесния факт, че този български поет, макар и с щатско местожителство, продължава да издишва живостта на изящното ни слово.”

ЗА БУКВИТЕ

Стихотворението

се прави

с думи.

 

Думите

се правят

с букви.

 

Буквите

се правят

с кал и слама.

 

ВЪЗВРЪЩЕНЕЦ

Тревата

е прескочила

оградата

и тича

срещу мен

да ме посрещне.

 

ДОМ

Хвърчи врабче със сламка лека

към стряхата. Гради гнездо.

Ще се напълни със врабчета

и глъчка неговия дом.

 

А ти превърташ ключ ръждясал.

Прекрачваш праг полуизгнил.

Два паяка вървят по масата.

Плъх дупка в пода е пробил.

 

Почти не спиш. Прелистваш книги.

Огън в огнището кладеш.

От чалгата ти се повдига.

Отровни вестници четеш.

 

Къде са твоите момчета?

Баща ти? Ти къде си, ти?

Цвърчи под стряхата врабчето.

То къщата ще наследи.

 

СТАРИ КЪЩИ

Тежат им преспите

на тия стари къщи.

 

Те се прегърбват,

скърцат,

коленичат,

 

мъчат се

да рухнат.

 

***

Паякът напредва,

оковава

листа,

мухи,

дървета,

мисли.

 

С платна от паяжина

ще отплавам.

 

(Любомир Николов, „Ленива лава”, изд. Факел, 2016)

 

А ето сега и старото интервю, публикувано във в. „Сега” през 2002 г.

 

Любомир Николов: Никога няма да пропиша стихове на английски

 

 

 

Не мога да свикна с лекотата, с която сънародниците ми в България приеха разрухата като начин на живот, горчиво споделя поетът, емигрант отвъд океана

Деян Енев
Любомир Николов е роден през 1954 г. в с. Киряево, Видинско. Завършва журналистика в Софийския университет. Работил е в Литературен фронт. Книги: Повикани от прилива – 1981, Пътник – 1987, Гарван – 1995. От 1990 г. живее в САЩ. Работил е в Гласът на Америка. Сега е кореспондент на Би Би Си и преподава поезия в американски училища. Награди: Южна пролет за дебютна стихосбирка – 1982; награда на Съюза на преводачите. Издал е една стихосбирка в Щатите със заглавие Езичник, както и една в Австрия – На хвърлей е светът от оня свят.

На кой българин му е по-лесно в Щатите  – на поета или на програмиста?
– За поета е по-трудно. Той твори на език, непознат за американската публика.
И все пак  – поетът, а не програмистът е с шансове за Нобеловата награда…
– Радвам се, че поставяш въпроса точно така. Преди години, когато се явих с документите си пред американските имиграционни власти, аз също изтъкнах аргумента Нобелова награда. Направих го на шега, естествено. Но изглежда, че те са взели думите ми прекалено сериозно, защото получих зелена карта без проблеми. Така че сега съм длъжник на американските власти.
Българският ти е без акцент. Как го поддържаш говоримо?
– Вкъщи говорим на български, жена ми е българка; нещо повече  – казанлъченка. Опитваме се да накараме и двамата ни сина да говорят български и да обичат българския.
Освен това като кореспондент на Би Би Си чета всеки ден българските вестници по Интернет. Парадоксалното е, че поради часовата разлика аз се запознавам с тях във Вашингтон часове преди да са се появили сутринта по будките в България.
Имам, не на последно място, в библиотеката си и доста български книги, наред с английските. Така че, както виждаш, се опитвам, доколкото мога, да вървя в крак с живия български език.
Изкушавал ли си се да пишеш стихове направо на английски?
– Опитвал съм се, да. С неособен успех. Пиша стиховете си изключително само на български и след това с помощта на американски или английски поети ги превеждам на английски. Голям мой приятел, и не само мой, а и на доста български поети, бе американският поет Роланд Флинт, който, заедно с жена ми преведе на английски стихосбирката ми Езичник, която излезе в Карнеги Мелан Юнивърсити Прес в Питсбърг. За съжаление, той почина и неговата смърт не само е лична загуба, а и загуба за българската култура, тъй като той обичаше българския език и българите. Мисля, че успях да заразя с магията на превода 17-годишния си син Мирослав, който има много точен усет за английския и с голямо желание превежда заедно с мен някои български народни песни и стихове от български поети.
С кои българи общуваш там? Държиш ли връзка например с един друг наш поет, пребиваващ отдавна в Щатите – Владимир Левчев?
– Постепенно във Вашингтон се оформя един доста солиден кръг от по-стари и по-млади българи емигранти с трайни културни интереси. Става дума за музиканти, преподаватели в американски университети, учители, певци, художници, които искат да поддържат връзка не само с американската публика, но и с българите, занимаващи се и ценящи изкуството. Последната ни засега изява беше на 24 май тази година, когато в една вашингтонска лутеранска църква се състоя голяма литературно-музикална вечер. В нея взеха участие само български творци  – пианистът проф. Цветан Константинов, актьорът Георги Черкелов, поетът Йордан Милев. Публиката беше също предимно от българи.
Може би е назряла необходимостта във Вашингтон, където живеят около 10 000 българи по най-груби изчисления, да се създаде един културен център, който да играе ролята на свързващо звено за тази българска общност. Колкото до Владко Левчев, да, с него се виждаме понякога, пием по чаша вино, бърборим си и после всеки поема по пътя си.
С какво изобщо не успя да свикнеш в Америка за 10 години?
– Преди всичко не мога да свикна с мисълта  – и вероятно никога няма да свикна  – че България е на повече от 6 000 км от Вашингтон. Не мога да свикна с мисълта, че поздравявам съседите си сутрин не на български, а на английски. Имах един приятел в Питсбърг, емигрант от Украйна. Льоня. Една вечер ме среща пред един магазин. Беше с двете си деца. Попитах го как е. Той ми посочи децата и ми каза: това е тяхната родина, не нашата. Така че има много неща, с които ми е трудно да свикна, но преди десетина години те като че ли бяха още повече. Но аз не мога да свикна и с някои неща, които стават тук, в България. Не мога да свикна с лекотата, с която българинът прие разрухата като начин на живот. Не мога да свикна с мисълта, че училището в родното ми село Киряево се руши пред погледа на поколения ученици, отрасли и възпитани в него.
Новото управление допринесе ли с нещо за тази тотална разруха?
 – По някаква неписана традиция всяко ново българско правителство се извинява пред своите избиратели с тежкото наследство, оставено от техните предшественици. Преди няколко месеца във Вашингтон бях свидетел на доброто чувство, проявявано както от американски политици, така и от български емигранти, към сегашния премиер на България Симеон Сакскобургготски.
И все пак винаги, когато стане дума за най-новата политическа действителност в България, си спомням изявлението на един обикновен софиянец, което прочетох в българската преса. Той беше пределно лаконичен: хубаво е, че царят се върна. Лошото е, че до него опряхме.
Кои са твоите метафори за Америка и България?
 – В Америка хората зад дежурните си усмивки обикновено не се интересуват един от друг; докато тук ние се интересуваме един от друг прекалено много.
Преди десетина години един български емигрант в Ню Йорк ми каза: за да обикнеш Америка, ти трябва много време. Но аз съм търпелив.

***

Позволете ми, съвсем накрая, с този текст, използващ като котва стихове на поета Любомир Николов, да поздравя и Теодора от Оксфорд, и Деница от Амстердам, и Ирен от Синсинати, и Даря от Солун, и Кико от Портланд, и Венета от Атина, и вуйчо ми от Торонто, и Ралица от Бордо. Както и онази българка от Мелбърн, Австралия, на която забравих името, която се появи преди две лета, грабнала всичките ми книги, за да й напиша автографи.

Да ги поздравя през океаните. Които ловецът на акули вече ни посочи. С отхапан пръст. 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНов поглед към творчеството
на Димитър Добрович
Следваща статияДве необходими пиеси

1 коментар

  1. Направи ми неприятно впечатление това недостойно осъждане за „лекотата, с която българинът прие разрухата като начин на живот“, загърбвайки своята собствена лекота, с която светкавично е напуснал България, едва в първите месеци на свободата ни.