2
5950

Пожарът

Сградата на Партийния дом гореше от три страни. Напълно обхванати от пожара бяха двете административни сгради на „Московска” – долните им етажи напълно изгаряха.” На 26 август се навършват 28 години от подпалването на Партийния дом.

Този текст е писан преди 28 години под непосредственото впечатление от подпалването на Партийния дом. Това бе първото опожаряване на знакова сграда след 1989 г., тогава с политическа цел, зад която може би се криеха и други мотиви (не стана ясно точно какви). През последвалите години станахме свидетели и на взривявания на исторически сгради (Градската библиотека[1], Мавзолеят[2]), а напоследък на редица още опожарявания – най-пресният случай е подпалването на Царските конюшни в края на миналия месец. Доколко тези вандалщини са умишлени и служат на нечии „бизнес интереси”, едва ли ще се изясни напълно, както не се изясни докрай и кой, защо и как точно подпали Партийния дом – делото е „приключено по давност“.

Пиромани и наемници винаги могат да се намерят, тъй че въпросите „кой” и „как” не са толкова съществени. Самият палеж на Партийния дом, мисля сега, беше организиран и проведен по средновековен модел – пред многобройна публика, част от която ентусиазирано крещеше, а друга наблюдаваше мълчаливо или с приглушени коментари. Следователно най-важният възникващ въпрос е: „Защо?” Той получава приблизителен, макар и бездоказателствен отговор в думите и действията на част от зрителите и изпълнителите, които сам видях и чух по време на пожара.   

Предлагам впечатленията си от нощта на 26-и срещу 27-и август 1990 г., защото представляват свидетелство от първо лице (струва ми се – безпристрастно), а и защото намирам, че имат документална стойност. Предавам всичко така, както е записано на 27.08.1990 г. сутринта, без каквито и да било редакции. Пояснителните бележки са с днешна дата.

***

За мен всичко започна около 9 и 15 вечерта на 26 август 1990 г. Внезапно, както никога досега, филмът по телевизията прекъсна и на екрана се появиха Радой Ралин и Йосиф Петров. Радой беше очевидно много развълнуван. С разтреперан глас той обяви, че с Й. Петров идвали току-що от Града на истината, където „момчето”, което било обявило, че ще се самозапали пред Партийния дом, се било заляло със силно запалителна течност и всеки момент щяло да пламне[3]. Те приканвали президента, вицепрезидента и всички отговорни фактори, които са в състояние да помогнат, да отидат там и да спрат този саможертвен акт. Те лично с Йосиф Петров били опитали всички средства да го разубедят, но не успели. След няколко минути можело да стане късно. Йосиф Петров с присъщата му патетика каза нещо горе-долу в този дух и също призова за помощ.

След около 15 минути бяхме на улицата[4]. По бул. „Витоша” всичко изглеждаше спокойно. Трамвай нямаше и затова тръгнахме пеша. Когато стигнахме площад „Ленин”[5], ни застигна трамвай, от който слязоха 50-ина души и с бързи стъпки се отправиха към площада. Застигаха ни и ни изпреварваха хора на различна възраст, едни възбудени, други по-спокойни. На „Стамболийски”[6] тълпата се сгъсти, чуваха се викове „Долу БКП!”, а един вече побелял мъж на средна възраст, задминавайки ни, крещеше „Смърт на БКП!”, псуваше и ругаеше.

Когато свърнахме покрай „Ориент”[7] към Града на истината[8], видяхме, че в първата палатка хората най-спокойно си гледаха телевизия – даваха „Семейство Флинстоун” и пред включения портативен телевизор имаше група хора. Продължихме покрай палатките, където нищо особено не ставаше, зад въжетата тук-таме се виждаха хора, които изглеждаха напълно спокойни.

Пресичайки площада покрай Партийния дом, забелязахме пушек, който идваше откъм входа на партийния клуб на БСП срещу мавзолея. Тълпата се беше концентрирала именно там – пред самия клуб; имаше вече около 3–4 хиляди души. Пътьом виковете се усилваха и масовизираха, а когато стигнахме ъгъла срещу банката, видяхме, че в другия край, където започва улица „Московска”, се извива мощен пламък, който в никакъв случай не приличаше на горящ човек. Хората обаче едва ли бяха способни да преценят какво точно гори и се чуваха крясъци, че ето на, самозапалил се е, че БКП са убийци. Една чувствителна полугражданка на неопределена възраст със сълзи на очи кълнеше престъпниците, викаше „Запалил се е!”…

Застанахме срещу входа на клуба, но по-близо до градинката срещу Двореца, където са палатките на Гражданско неподчинение[9]. От това немного голямо, ала не и малко разстояние се виждаше, че пред сградата има паркирана пожарна кола и линейки, виждаха се също и група милиционери, застанали пред входа на клуба.

Напрежението сред тълпата постепенно ескалираше. Пред входа сновяха хора, предимно младежи, които хвърляха отначало камъни, а сетне запалителни факли. Трошаха се стъклата на партерния и приземния етаж и всяко успешно попадение се придружаваше от одобрителни викове и ръкопляскания. Скандиранията не преставаха. Постепенно положението пред вратата и пред долните прозорци ставаше неконтролируемо. Някои факли проникнаха през счупените прозорци и подпалиха пердетата в партера. Отзад също хвърляха (с нещо подобно на арбалети) огнени куршуми-стрели, които светеха в розово. Въоръжени с тояги и парчета от счупени мебели, дръжки на знамена и пр., младежи нахлуваха през прозорците и се катереха по етажите.

Трябва да е било към 10.30 часа (в суматохата не съм обърнал внимание колко е точно), когато кордонът от милиционери пред вратата отстъпи и 20-ина човека, а може би и повече, нахлуха в сградата. Трошенето придоби размах. Дивота и бяс облада както стоящите отвън, така и добралите се вътре. За несвикналото с подобни гледки око ставащото беше неописуемо, но както по-сетне се разбра, това беше само началото. Видях как млади хора, въоръжени с пръти, трошаха отвътре стъклата на прозорците, замахваха с ожесточение, което им пречеше да вършат добре работата си. За да се забавлява по-добре тълпата отвън, запалиха полюлеите в някои от стаите на първия етаж – така успяхме да видим огромните кристални абажури, които се люлееха, а под тях се размахваха тояги, само по-дългите ги достигаха, но не успяваха да ги свалят, а чупеха части от тях.

Междувременно се разрасна и пожарът. Запалиха се две-три стаи на първия етаж, пламък и дим се изви от прозорците, площадът се освети и всичко заприлича на безумен нощен карнавал на ужасите. Какво точно ставаше вътре не можеше да се разбере, не стана ясно къде точно беше запалено – горните етажи тъмнееха, долните горяха и пушеха. Когато пламъците обхванаха едната от осветените стаи, двама младежи изскочиха от прозореца и застанаха на корниза. Разбра се, че за тях изход няма и ако останат там, ще се задушат. Тогава пожарната като че ли се раздвижи – една кола застана под самия прозорец, огнеборците туткаво издигаха и сваляха някаква стълба, тълпата ревеше, а двамата горе „геройски” издигаха пръсти със знака на победата. Най-сетне ги свалиха.

Какво ставаше междувременно на площада. Тълпата нарасна неимоверно. Виковете и крясъците „смърт” и „долу” не спираха. Появиха се и някои от лидерите на опозицията, както и известни интелектуалци. Само че те също наблюдаваха, без да взимат каквото и да било отношение към ставащото. Александър Йорданов – радикалдемократ и народен представител, беше застанал близо до нас. Отидохме до него и му казах, че трябва да се предприеме нещо. Той вдигна рамене и каза, че и той като нас е чул съобщението по телевизията и е дошъл тук, но нищо не може да се направи. На застаналите до него взе да обяснява, че ставащото било от една страна даже добро, понеже показвало, че търпението на народа се изчерпва, че този народ настоява промените да стават бързо… Там някъде бяха и писателите Димитър Паунов и Христо Калчев, физиономиите им бяха загрижени, а Димитър Паунов по едно време предложи да отидем да вдигнем стълбата, за да помогнем на пожарникарите.

Седейки на площада, народът разговаряше. Това не е най-точната дума, защото пороят от ругатни, клетви и призиви смърт, заедно с коментариите на случващото се, едва ли би могъл да се нарече така. Все пак имаше и такива, които се удивляваха от куража на “момчетата”, един казваше, че ги подкрепя, но, че лично него го е страх да се включи и да влезе вътре. Учудващо беше, че доста възрастни хора бяха обхванати от неистов бяс и желание за разрушение. Насилието, на което са били подлагани толкова години, сега избиваше в желание за още по-голямо, апокалиптично насилие. Виждаше им се, че пожарът се разраства бавно (горяха вече и сградите откъм „Московска”) и че камъкът, с който е облицована сградата е твърде як, за да се подаде на стихията. „Ако беше нашият блок, рече един млад човек, досега да е изгорял, а това не може…” Правеше впечатление, че еуфорията, или може би пълното отсъствие на реално чувство, пречеше на хората да осъзнаят последиците от едно такова вандалско деяние. Никой не мислеше върху това, или поне тия, които се замисляха, мълчеха. Към 11.30 един немлад човек изрази мнението, че това е провокация, без да уточни чия. Друг срещу него го обруга и му каза, че това не е никаква провокация, а израз на народния гняв и на народната воля, която била да се махнат мръсните комунисти. „Ех, момче, момче, какво разбираш ти”, рече немладият човек и се изтегли навътре в тълпата.

Дръпнахме се и ние, за да заобиколим Партийния дом откъм лицевата му страна. Вратата на главния вход беше избита, а отвътре излизаха групи хора, които изхвърляха най-разнообразни неща – мебели, пропагандни материали, покривки, знамена, плакати, вина и ракии, тоалетна хартия, прах за пране и какво ли не още. Всичко това се хвърляше или на тълпата отпред, или се изсипваше върху голямата горяща клада, струпана непосредствено пред входа. Измъкнаха отнякъде и българския трикольор с отпорен герб и някой го развя над кладата. Всичко това се заснемаше с телевизионни камери и фотоапарати.

Заприиждаха и линейки. При изнасянето на нещо тежко, може би масивна врата, някой се нарани и останалите, участващи в акцията, закрещяха за линейка. Тя дойде и отведе пострадалия. От тази страна също гореше долният етаж. От един прозорец излизаше силен синкав пламък, за който казаха, че идва от подпалена газова инсталация. Гротесктното беше, че по осветения площад бродеха хора, които стискаха кой бутилка, кой топче тоалетна хартия, кой някаква друга придобивка от разграбеното. Огромен млад мъж разнасяше цял бут месо и го показваше на тълпата, която неистово крещеше – мръсници, народът гладува, а те се запасяват. Някои междувременно бяха успели да отворят шишетата с алкохол и се черпеха – празнуваха освобождение или кой знае какво. Нашите уста бяха вгорчени и пресъхнали, едва ли от многого изпушени цигари.

Откъм „Дондуков” бяха струпани доста пожарни, линейки и цял рейс с войничета пожарникари. Те не гасяха, а чакаха – никой не знаеше какво. Един огнеборец старшина, със свалена фуражка, ме попита защо пред задния вход се е струпала тази тълпа и какво иска. Троснах му се – защо пита мен. Всъщност пред този вход бяха застанали хора с шлемове и защитни щитове, които пазеха и не позволяваха влизането в сградата. Тълпата ги овикваше и искаше да отворят. „Пуснете децата” – викаха, имайки може би предвид, че вътре са затворени част от подпалвачите. Онези обаче не отстъпваха. А част от тълпата реши да се разправи с присъстващите там руски граждани, наруга ги, избута ги и ги прогони.

Страшно беше бездействието на милицията. Правеше впечатление, че на мястото присъстват голямо число униформени, повечето с офицерски чинове, които струпани на групи, наблюдаваха извършващата се вандалщина. Не се месеха – някои даже си бяха свалили фуражките и в полутъмата изглеждаха като цивилни. Интересно дали и пагоните биха си свалили…

Стана истински пожар. Сградата на Партийния дом гореше от три страни, като най-силно гореше частта откъм „Московска”. Напълно обхванати от пожара бяха двете административни сгради на „Московска”[10] – долните им етажи напълно изгаряха. След 12 часа пожарната се мобилизира малко, докараха големи стълби и друга техника и започнаха по-организирано да гасят. Най-напред взеха да гасят откъм „Московска”, а по-сетне и самата централна сграда. Полека-лека стихията се овладяваше и взе да се подчинява на водната струя. По това време се появи и вицепрезидентът Атанас Семерджиев[11]; охраняван от група милиционери той пресече площада и се отправи към градинката на Двореца. Отзад го следваше разярена тълпа, която искаше саморазправа, а той викаше на милиционерите да се отдръпнат и го оставят да върви сам. Изглеждаше силно притеснен.

След малко в ъгъла на градинката при „Московска” се образува импровизирана трибуна, върху която се покачи Семерджиев и някои други лидери на БСП и опозицията. С мегафон Семерджиев прикани мнозинството да запази спокойствие и се разотиде. Обеща, че утре петолъчката от върха ще бъде свалена. Тълпата викаше “у-ууу” и скандираше „И преди, и сега БКП е мафия”. Не се разбираше точно кой говори и какво казва. Видяха се Тренчев, Ал. Йорданов и други[12], които също се опитваха, всеки по свой начин, да внасят спокойствие. Някакъв представител на Царя се опита да прочете негова декларация. Първо го аплодираха, сетне го освиркаха. Общо взето поведението на тълпата към всички говорещи беше такова. Сетне се чуха изказвания, че това е провокация, че не са тия средствата, с които трябва да се борим за демокрация, че последиците могат да бъдат трагични. Хората малко слушаха, повече изразяваха своето желание за саморазправа. Преди да напуснем това печално и страшно място, някъде около 1 часа след полунощ, чухме изявления, че тази провокация била организирана и инсценирана от БСП.

Когато си тръгнахме, на площада и околовръст, както и на трибуната на бившия мавзолей, по мое мнение имаше 10-ина хиляди души, които постепенно намаляваха…

27 август 1990 г.

[1] Градската библиотека на ул. „Гурко”, историческа сграда, в която се е помещавала Софийската община, беше взривена през май 1994 г., когато кмет на София бе Ал. Янчулев.
[2] Мавзолеят е взривен и впоследствие разрушен през август 1999 г., под ръководството на Е. Бакърджиев.
[3] Става дума за Пламен Станчев, активист на движение „Инициатива за гражданско неподчинение”. Той обявява, че ще се самозапали като Ян Палах, ако петолъчката от върха на Партийния дом не бъде незабавно свалена.
[4] Със съпругата ми Нели, която тогава работеше във в. „Век 21”.
[5] Сега Площад „Света Неделя”.
[6] Тази част от бившия бул. „Стамболийски” сега се нарича ул. „Съборна”.
[7] Става дума за едновремешния бар „Ориент”, помещаващ се на бул. „Стамболийски” („Съборна”) и ул. „Леге”, където бе сградата на „Интерпред”.
[8] Протестен палатков лагер, възникнал през лятото на 1990 г., разположен между Националния археологически музей и сградата на Президентството. Разрушен е след опожаряването на Партийния дом.
[9] Става дума за „Инициатива за гражданско неподчинение”, които също имат лагер на площада, в съседство с Града на истинатата.
[10] Днес там се намира Държавна агенция „Архиви”.
[11] По-късно се разбра, че президентът Желю Желев не е бил в София.
[12] Сега си спомних, че видях също Кирил Маричков, тогава депутат от СДС.

2 КОМЕНТАРИ

  1. Няколко факта не биха могли да се пренебрегнат.
    На първо място, от Пожарната на ъгъла Бенковска и Екзарх Йосиф до Партийния дом колите можеха да се качат и да завият по Московска, пресичайки Дондуков, стигайки Партийния дом точно за двайсетина секунди. Нямаше ги изобщо.
    Второ, човекът с полятия с бензин шинел се разхождаше напред-назад по Московска, има си име.
    Трето, на следващия ден площадът бе пуст и тогава се видя, че цялата фасада е опушена с дълги сажденочерни езици от прозорците на първия етаж нагоре. Такъв дим дават леснозапалими течности. Всички знаят, че папки с хартия, затиснати книги и тефтери, складирани хартиени документи трудно се запалват. Опитайте се да запалите бързо купчина подредени вестници, дори сгънат няколко пъти вестник трудно започва да гори, а поради липсата на кислород вътре тлее. От прозорците на Партияния дом твърде лесно и бързо лумнаха буйни и огромни пламъци почти в синхронно начало.
    Никой не държи кабинети в такава институция без солидни ключалки . И никой не оставя отключени едновременно кабинетите на сграда, която се охранява отвътре с видео, а на всеки етаж има пазванти, да не говорим, точно пък за труднодостъпния Партиен дом. Тежките дъбови врати дори и с тежък чук и длета трудно биха били отворени бързо. Всеки може да пробва с обикновената си входна врата. Опитайте се с кибрит или със запалка да разпалите бързо дъбово бюро и тежка секция. Без запалителна течност трудно би се получило.
    Младежите, напиращи за чупят и палят бяха не повече от стотина и то струпани пред вратата към Московска.
    В нито една от съседните сгради пожарът не се прехвърли, например, откъм Дондуков нямаше и помен от опушени прозорци.
    Цялата лумпенизирана акция бе твърде странна при наличието на солиден брой цивилни стройни мъже и няколко взвода милиционери. С два изстрела във въздуха можеха да предотврятят опожаряването, а и с обикновени палки.. Всичко е било нагласено предварително, стиковано, следвано по строг и последователен ред в сценария. И при толкова снимки, камери, очевидци, нито един от лумпените не бе потърсен за отговорност.
    Идеията за стихийна площадна революция и палежи звучи странно, защото никой не засегна банката, а колите по Дондуков си вървяха нормално, нямаше отцепени райони, никой не тръгна да опожарява Мавзолея, „революцията“ бе сеирджийска по-скоро от страна на симпатизантите на СДС и Подкрепа, които се стичаха масово заради съобщенията по радиото, подреждаха се в тълпа откъм Банката и зяпаха, ругайки комунистите. „Революционерите“ нямаха водачи, забележете, не носеха знамена, възможно е да е имало и свикани криминални помагачи на цивилните мъже с къси ченгеджийски прически .
    Но най-интересното е, че по принцип Партийният дом е граден като цитадела, като място, издържащо на тежки бомбардировки, за пример: изключително трудното взривяване на Мавзолея. Дори дървенията на прозорците не бе изгоряла на пълно, а само обгоряла.
    В заключение: ДС и Комунистическата върхушка извършиха нескопосана провокация, за да се скрият неудобни документи, забавената реакция на Семерджиев ( удобнен бе моментът с отсъствието на Желев), индеферентната съзерцателна позиция от страна на главните противници на управляващите говори само за едно – Пожарът бе пошла циркова постановка, потулена с безочливи декларации и оставена без последствия. Филмът на М.Томова разкри с безпощадно ясни доказателства целта на провокацията и визуално показа виновниците за инсецинирания пожар. Но все пак, поне за мен горящият Партиен дом, символ на ненавистното господство на червените престъпници, бе много приятна гледка.
    На следващия ден отидох на площада, всичко бе пусто, угасено, нямаше хора. Не можех да повярвам, че това се е случило снощи. Спрях се и извиках с пълно гърло към черните стени: „Долу БКП!“, един милиционер безучастно ме изгледа, изгледах го и аз, а после си тръгнах.

  2. Впрочем, и съседните партерни помещения по Московска бяха подпалени по едно време. От снимките, които сега разгледах, една се откроява – огромен пламък излиза от прозорец на Партийния дом, да се чуди човек, какво гори вътре, може би цяла цистерна. От снимките се вижда препълнения площад, но не повече от двайсетина „вандали“, изнасящи вещи. Вътре си стоят униформени служители, един дори държи цигарка, никой не пречи на пъргавите „революциовери“. Патосът на спонтанната пироманска вечеринка, преминала в нестинарска забава, особено със скоковете от първия етаж, може и да затрогва романтиците, но трудните за отговори въпроси към тогавашната власт висят.